Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

30 СМ

Наира Пирумян

web

Страданието е най-изтънченото чувство на земята. Прекланям се пред него.

О. Уайлд

Съвременният човек обикновено търси и намира различни форми за усъвършенстване на външния си вид. Но има проблеми, които не е възможно да бъдат решени без лекарска намеса. Методът на Илизаров се прилагаше именно с такава цел. Метод, с който днес се извършват още по-сложни операции на гръбначни, церебрално-спинални и церебрални травми.

Официално сведение

 

- Ей, джудже!

За момент се вкамених, думите бяха отправени към мен, направих се, че не чувам.

- Колко сте груба, защо я наранявате така - приближавайки, се провикна една от приятелките ми в лицето на крачещата след нас жена. Жената се изкикоти и без да каже дума, се отдалечи.

С приятелките ми крачехме весело по алеята в парка и ядяхме сладолед, когато изведнъж жената ми се присмя. Веселието също спря; вече не можехме да говорим. Вътрешно кипяща, но преструвайки се, че нищо не е станало, опитах да продължа прекъснатия разговор.

Но не се получи, разговорът вече беше прекъснат.

Не беше първият случай, спомнях си подобни обиди още от училище. Още по-наранена, вече исках да се отдалеча бързо от групата. Не желаех да виждам никого...

Сега, като си припомнях преживяното преди 20 години и всички обиди, моменти на унижение и горчивина, разбирам колко силна съм била външно. Не обръщах внимание на скритите сълзи и никога не получавах отговор на въпроса: Защо? Защо? Защо?...

 

* * *

Един юнски ден се разхождах в големия коридор на един от етажите на известната болница в Курган. Лицето ми беше подуто и почервеняло от сълзите.

Този отдалечен сибирски град ми изглеждаше мрачен, непривлекателен и още от пръв поглед отблъскващ, хората ми се струваха студени и безразлични, толкова еднакви, че сякаш бяха от различни поколения на едно и също семейство.

Но не това беше същественото.

Изпитвах дълбоко душевно вълнение; вече бях наранена от собствените си мисли...

Очакваше ме поредица от тежки операции по нов метод и вероятно нова форма. А именно, известният метод на Илизаров - междукостен синтез чрез метални апарати. Само тази операция "ще ме спаси", мислех си. Ще промени обичайния за мен и необичаен за другите мой външен вид.

Дълго чаках този ден... А сега, когато бях близо до операцията, се бях свила на топка от страх. Неизвестността ме измъчваше. Мислите ми бяха неясни, противопоставяха се една на друга, смесваха се. Струваше ми се, че всичко това не се случва на мен. Сякаш някой друг вместо мен обикаляше стаите на болницата и със съчувствие и страх гледаше оперираните, страдащи от силни болки пациенти.

Боже, какви ужасни съмнения изпитвах през този ден...

Да отида ли на операция, или не? Вълнуваха ме и не ми даваха мир въпроси, подобни на известния въпрос на Шекспир.

Но не намирах отговор...

Вече бях двадесетгодишна, а тази операция се правеше на 14-15-годишна възраст, по време на съзряването. Бях малко позакъсняла, но все още беше възможно да се направи. Ако сега не я направех, щях да изгубя шанса си и целият ми живот щеше да остане такъв; никога повече нямаше да мога да се променя.

Мислите идваха и си отиваха...

Ами ако след това състоянието ми се влоши още повече, ако не получа това, което наистина ми беше нужно? Ами ако след операцията се изправя пред нечовешки болки (чух, че ако след сложната операция лечението се остави недовършено, състоянието се влошава още повече).

Всички оперирани се оплакваха от ужасни болки, безсънни нощи, от неудобното положение - сядането и лягането биваха затруднявани от апаратите. Да се мисли за ходенето още беше далече и напразно...

Парче по парче попивах видяното и се опитвах да се съвзема. Но мислите ми бяха толкова объркани, че нищо не се получаваше - сякаш блуждаех в мрака.

Какъв беше изходът? Мислех си да си тръгна, да се отдалеча от този неприветлив град, от закъснелия поглед към тази ужасна човешка болка, да се отдалеча, като пренебрегна насочените към мен коси погледи, шептенето и прикритите, но толкова видими за окото усмивки.

 

Току-що се бях преместила в това училище. Един ден, без никаква причина, както обикновено ставаше с децата, едно от палавите момчета в класа ме нарече "джудже" на висок глас. Беше междучасие и всички се обърнаха. Чух нечий смях. Повечето останаха безмълвни...

Притиснах се до стената и се вкамених. Погледът ми замръзна, мълчах, нищо не отговорих... Само топлите, изгарящи лицето ми сълзи показваха, че все още съм жива. Лицето ми бе пребледняло от обидата и срама.

Същата вечер брат ми, моят обичан брат, който беше по-малък от мен с няколко години, се сби с това момче и се прибра с окървавено лице, но с усмивка от победата. Беше защитил обидената си сестра...

Времето минаваше... Не след дълго благодарение на ума ми, станах любимка и дори в известна степен станах авторитет, старша в класа, макар че ръстът ми беше под талията на момчетата. Но това не пречеше да уча добре, да бъда обичана, да участвам в празници и в посветени на писателите училищни вечери.

В този мой училищен свят аз победих.

Но животът не беше училище. А с годините си оставаше същото, погледите на останалите, шушуканията, не се притъпи чувството за обида. Вътрешността ми изгаряше от косите погледи, а душата ми се свиваше. Толкова добре се чувствах вкъщи, обградена от близките ми. Това, че не приличах на другите, вече ми пречеше да водя пълноценен живот. За тях сякаш не бях от този свят, бях извън чертата - чужда. А може би беше обратното - аз и подобните на мен бяхме истинското общество. Това обаче беше отдавна отминало време...

Какво да направя, за да намаля болката? Може би да опитам да се примиря с действителността? Но как, по какъв начин, докога?...

Ще вървя напред, макар и към неизвестността, към болката и страданието, в очакване на чудото...

Високата на ръст и с красиво лице моя майка, която още от моето раждане страдаше за мен, ме водеше всяка година в детски санаториуми на Черно море, за да се увеличи ръстът ми и да укрепне здравето ми. Но сянката на Курган ме следваше, нейното малко момиче, от чийто вид и сълзи я болеше сърцето. "Защо трябва да съм толкова висока, когато малката ми страда точно от липсата на ръст?" - понякога чувах думите на майка ми. Горката жена се свиваше и не знаеше какво да ми каже, как да се държи.

Операцията трябваше да се направи по мое желание, тук нейната дума беше по-значима. Те, близките ми, ме обичаха такава, каквато съм, но също така разбирах, че любовта им не стига. Аз се различавах от другите и страдах от това. Силата и влиянието на средата беше силно, много силно.

 

Така, със сълзи в очите, аз и майка ми лека-полека влязохме в остъклената просторна приемна. Нямаше никой освен нас. През стъклата се виждаше цялото пространство на лявото крило и отсрещната градина. Виждаха се великани и джуджета, крачещи с патерици редом с близките си. Изведнъж чухме стъпки. Влезе жена на средна възраст, не много висока, чернокоса и красива, която вече познавахме, наполовина арменка, наполовина сирийка. Знаехме, че синът й е там.

- Защо плачеш? Не бива, момиче - приближавайки се и прегръщайки ме, рече жената, - видяното и чутото са те ужасили и изплашили. Но разбери, че всичко това е временно. Представи си, че се разколебаеш и още утре си тръгнеш от това място, а после мине време и ти пораснеш. Колко ще съжаляваш, когато разбереш, че годините са минали и си направила голяма грешка, че си пропиляла времето напразно, а си могла да бъдеш малко по-силна, да се изправиш срещу болката и да промениш живота си. Ако не радикално, то поне частично. Запомни, физическата болка е преходна, душевната - вечна.

Нейните думи ме отрезвиха и ме принудиха да гледам по-хладнокръвно. Разбира се, операцията и следоперационният период щяха да бъдат тежки. Но нямаше ли след определено време да забравя всичко това? И освен това, как се държат другите? Нима между болката и сълзите не се усмихват и шегуват.

Не, не съм чакала напразно толкова дълго този ден. Нима съм по-слаба от другите, непостоянна, страхлива...?

Дойде денят на операцията. Облякоха ме в бяла престилка. Треперех от страх, докато усмихнатата медицинска сестра не ми даде някакво лекарство, успокоих се. Когато обаче ме качиха на операционната маса, се уплаших още повече от гледката, от многобройните ножици, ножове и чукчета, пръчици и метални колела. Изглежда, както казват противниците на този метод, това не е медицина, а механика.

Подготвиха ме за поставяне на анестезия. Така трябваше да седя на масата, че краката ми да висят, а гръбначният ми стълб да е обърнат навън, та всички прешлени хубаво да се открояват. Напрегнах се и се изплаших. Изведнъж ми се прииска да скоча от операционната маса и да им извикам в лицето: "Махайте се от мен, не ме докосвайте, нима аз съм по-лоша от вас, че така ме измъчвате и искате да ме промените да стана като вас. Не ме измъчвайте!"... Усетиха вълнението ми и отново ме инжектираха.

Напрегнатостта ми се стопи. С усилие седнах в позата, в която искаха, върху покритата с бял саван ледена маса. Намирах се в окаяно състояние... Извършиха междупрешленната анестезия. Сложиха ме да легна. Протегнах ръце. В дясната ми ръка имаше голяма игла, водеща към система, а в лявата - лента за отчитане на налягането. Гледах безцветния разтвор, падащ капка по капка, и се чудех какво ли е лекарството? Опитах се да броя капките - 5, 6, 8, 11, 14, 18...

Чу се жужене, напомнящо работата на зъболекарска машина.

Дългите метални игли пробиваха подбедриците ми, влизаха в костите ми, а после посредством метални пръстени ги захващаха една с друга. Когато костите бяха вече здраво фиксирани със специални чукчета, ги режеха на определено място. Именно тези отрязани места с времето започнаха да се разтягат, да се отдалечават едно от друго. В междукостното разстояние се появяваше нова и много слаба кост. С времето именно тази пораснала, укрепена кост ознаменуваше победата. Колкото по-широко е междукостното разстояние, толкова по-голяма е победата.

По време на самата операция като цяло не се изпитва болка, а само тъпо и безкрайно неприятно усещане. Не чувствах нищо от талията надолу. Студената течност, която ми бяха влели, ме караше да не чувствам нищо в крайниците по време на операцията, чувствах само студ и треперех. От кръста нагоре ме покриха с чаршаф, който малко ме затопли, а навън беше юни... По време на цялата операция бях в съзнание и будна, чувах звука от апаратите и разговора на лекарите, но до мозъка ми не достигаха произнесените от тях думи, речта им... Сякаш всичко беше само сън...

Никаква болка.

Всичко мина успешно. Лекарят ми, висок мъж с добри очи и безмерно чувство за хумор, свърши работата си много добре.

- Знаете ли, аз също подобно на вас бях нисък и пухкав, каза Владимир Салдин на новопристигналата и неусетила истинска болка пациентка, приемайки сериозно изражение на лицето. - Минах през всички фази. Разтегнаха костите ми. Стори ми се малко. Отново разтегнаха още един път костите. Виждате ли какъв съм сега? Така че не се страхувайте, вашият лекар също е минал по този път...

Горката пациентка се притесни от думите, гледайки застаналия срещу нея двуметров лекар. Естествено това беше шега. Толкова желан сън за нея.

Салдин беше от изкусните познавачи на тези трудни операции.

Беше безкрайно внимателен. За разлика от другите, той ни изслушваше и ни обясняваше какви ще са резултатите. "Да видим, защо е така?" - чувайки поредното оплакване, нежно казваше високият човек и се навеждаше до височината на нисичкия пациент. Истинска ирония - лекарят толкова висок, а пациентите толкова ниски...

Когато дойдох в съзнание след операцията и се видях сред всички тези апарати, се ужасих. Сякаш гледах някой друг отстрани, това не бях аз. Разстроих се. Сълзите ми потекоха... И разбрах, че колкото и страшен да изглежда процесът, вече няма връщане назад...

 

Следоперационните дни се превърнаха в безсънни и неописуеми мъчения, когато и най-силното лекарство беше безсилно срещу болката. Изправени една срещу друга ти и твоята болка. Чувстваш и последната клетка, стенеща и страдаща, стенеща и страдаща, стенеща и страдаща... Премахването на болката те изважда от реалността на твоя живот, в която болката става основно действащо лице. Когато срязаните и фиксирани с апаратура мои кости започнаха да се отдалечават, започнаха неимоверните и неописуеми с думи болки.

Болка, болка, болка... Седмици, месеци, години...

Времето спря; изгубих усещането си за време... Сякаш не живеех и усещането ми за живот се губеше. Подобно на задушаващ се човек махаш с ръце, опитваш се да хванеш дрехата на живота.

Полудявах от болка и изгарях в огньове. Нервите, бидейки най-чувствителните частици в организма, опънати до крайност, търсеха път навън, за да излязат от това неестествено за тях състояние, биеха се. Това "излизане" се превръщаше във връх на болката. Инжекциите бяха безполезни, когато опираше до нервите. Сякаш с нож ти пробождаха краката. Болката беше толкова силна, че ако те пронижеха с меч, нямаше да усетиш.

Ами ако наистина ти забият меч? Бях сигурна, че само това ще ме успокои. Меч, за съжаление, нямаше...

По същото време късите крайници се разтягаха, получаваха красив и нов вид. Издължаваха се не само костите, но и мускулите и нервите.

Това беше битка между създаденото от природата и от човешкия ум. Кой щеше да победи, беше трудно да се каже. Създаденото от ума преминаваше в болка, в безсънни вечери.

Този етап от моя живот, етапът с най-силните болки сякаш премина в мълчание. Не виждах и не исках да виждам никого...

Мина време. Борех се със собственото си учудване - противопоставях се. Вече доста се бях променила, пухкавото ми тяло беше изпосталяло и се беше издължило. Борех се с болката и мъките. Подобно на другите се усмихвах между сълзите.

С помощта на патериците започнах да ходя лека-полека. Ходех дори в съседните стаи, на кафе и разговор. Истинският вкус на кафето почувствах между тези стени. Под каквато и да е форма да се приготвяше кафето след това, курганското кафе остана неповторимо. Сякаш в тези моменти на наслада, когато болката ти е притъпена (естествено, с лекарство), и ти седиш заедно със себеподобните и говорите дори и за най-дребните неща, какъв цвят обичаш, новодошлият пациент какъв е, не ти ли пречат неговите викове през нощта, те ти дават пълноценност и те изпълват с ново усещане за красив живот, и вкусът на кафето става друг.

Беше ноември, рожденият ми ден. Навършвах 20 години. Най-сладкото и интересно време от живота на едно момиче - влюбване, разочарование, време на изживявания, създаване на семейство, време за раждане на деца, а аз бях в железни окови, изолирана?!

Моите приятелки или вече бяха майки, или влюбени девойки.

Превърналите се в майки с такова умиление и обич повиваха и след това прегръщаха своите рожби. В движенията и речта им имаше такава топлина, а на лицата им се появяваше блажен израз. С гордост разкрила гръдта си майка и новороденото й... Ето истинското значение на живота, красотата и стойността му. Няма по-ценно от това на този свят. За майката всичко се върти около това малко същество. А нейният опияняващ сладък аромат, смесен с майчиното мляко, не може да се сравнява с нищо друго...

"Аз никога не съм виждала или чувствала подобно нещо, колко други красиви сънища се стичат вътре в мен. Трябва да избягвам подобни мисли, да живея просто знаейки, че това не е за мен..." - мислех си и отпъждах всяка мисъл...

На рождения си ден бях в болницата, а можех да съм си вкъщи като другите, заобиколена от обичните ми и да празнувам своя ден...

Сутринта, както обикновено, лекарят трябваше да дойде на визита. Като отвори широко вратата на болничната стая и с красива усмивка на лицето, той се приближи до мен, целуна ме по бузата и ми честити рождения ден. И ме дари с най-скъпия дар:

- Нарачка, разтягането ти свърши. Вече е време разтегнатите кости просто да останат фиксирани, за да заздравеят.

Лекарят знаеше, че точно това бяха думите, които чаках с трепет в сърцето. Това беше най-големият подарък, който някога бях получавала за рождения си ден. Това означаваше, че лека-полека последните болки ще отшумят и мъките ще изчезнат. Скоро щях да се върна вкъщи, при семейството ми.

Тъгата ме задушаваше...

През цялото това време близките ми бяха до мен, всяка секунда подкрепяха своето малко момиче. Никакъв признак на ропот не видях на лицето на майка ми... Тя понасяше целия ми инат. Стана мълчалив свидетел на целия този процес... А баща ми?... Бих искала да кажа много повече за него. Мъж със здраво телосложение и строг вид, но толкова чувствителен и с меко сърце. Как можа да гледа всичко това - мъчението и страданието ми, да помага и да понася?! Гордея се с баща си. Без майка ми и баща ми бях нищо. Ами брат ми?! От много далеч, от Ереван - винаги беше с мен.

 

Аз вече се бях променила физически и едновременно с това душевно. Когато започна фиксацията, заздравяването, болките започнаха да утихват. Първоначално се възвърна оживлението ми. Интересът ми към лежащите заедно с мен, който изпитвах преди операцията (една седмица преди операцията аз нощувах с тях), се поднови с нова сила. Винаги аз правех кафето. Понякога се опитвах да изпека нещо тестено, научено от баба в голямата кухня. Интересното беше, че изяждаха с голямо удоволствие дори и неуспешно изпеченото, и колкото и да се опитвах да обяснявам, че в действителност това има много по-красив вид и е по-вкусно, не ми вярваха...

Станах свидетел на чудни гледки и красиви обичаи. Например от българите разбрах, че първи март е празник при тях. Те празнуваха първия ден от март като ден на пролетта и веселието и едновременно с това си подаряваха изплетени от бял и червен конец малки фигури - мартеници.

За първи път вкусих авокадо, донесено от Миаслава от Куба. В нейната родина то се ядеше само със сол и лимон. Беше непознато за нашия вкус, но много ми хареса. Много особен и като цяло неразбираем беше унгарският език, за разлика от сръбския и българския. Сякаш това беше причината унгарците да не се смесват с други нации. Бяха се изолирали от другите. Само живата и жизнерадостна Ерика беше с голямо сърце.

Аз общувах с всички. Сприятелих се дори с арабските момичета от съседното отделение, макар че те бяха доста по-големи от мен. Те бяха с друг проблем - куцане по рождение или придобито впоследствие. Незнайно защо никога не облякоха националните си носии в Курган, и се различаваха от другите със скъпи и тежки рокли и маниери. Винаги привличаха погледите с необичайния си вид.

В нашето отделение имаше много сърби и българи, които се намираха в различни етапи на лечението. От техните стаи винаги се чуваше националната им музика. Ние, арменците, откривахме в нея много близки за нас мелодии. Кухнята също беше доста подобна на нашата. Обичаха пикантни ястия и зеленчуци.

Болницата беше един малък и особен свят в големия свят, където се оформяха, дялаха и определяха съдби. Мнозина се срещаха и се влюбваха. Обичаха се със силна и страстна любов. Но за съжаление, понякога и най-силната на пръв поглед любов умираше и биваше потушавана извън болницата от силните вълни на живота. Дошлата от Йордания красавица Сабах се беше влюбила в имащия същия проблем персийски арменец Размик. Чувствах, че и Размик обича момичето. Те се разбираха добре, говореха на един и същ език. Но поради различия в религиите не можеха да бъдат заедно. Страдаха... След лечението Сабах се върна в Йордания. От време на време си пишехме. В редовете чувствах нейната болка по изгубената любов. Впоследствие връзката се прекъсна... Може би моето писане й причиняваше силна болка, в писмата ми се криеше сянката на Размик.

Син на московски академик, Костя, който изглежда обичаше хубавката Даша (тя нямаше пръсти на едната си ръка) - дошла от едно отдалечено село девойка, послуша родителите си и се върна вкъщи. Костя, на когото единият крак беше по-къс от другия, беше решил да стане изцяло "друг" човек - това беше вероятната причина, да може така лесно, без угризения на съвестта, да се откаже от любовта и обещанието си.

- Ти гледай положението на твоето семейство, отново ще обичаш. С нейното красиво лице и сатанинска душа тя те излъга, завъртя ти главата. На нея не й трябваш ти, а Москва и името ти - казваха учените родители. И Костя сложи край на всичко. Даша изгуби първата си голяма любов и за малко да направи опит за самоубийство...

А любовта на немската двойка Щефан и малката Катрин направо ни изумяваше. Колко е бил ръстът на Катрин преди операцията, не помня, но тя порасна с 1,30 метра.

Щефан беше 1,80 м. Две години след като си тръгнаха от Курган, им се роди син - Давид.

О, ами японецът Макото?! Беше дошъл в Курган с ръст 1,60 м. Той смяташе, че е твърде нисък за съвременен японец. И преди осем години, тръгнал от родината си и останал в болницата, почти стигна ръста на Салдини. После за изненада на всички не искаше да се връща вкъщи. За него Курган беше станал като роден град...

- Наира - каза той, като произнасяше по-меко името ми, - знаеш ли, в моята родина проблемите са големи. Не желая да си ходя, тук е спокойно. Естествено, майка ми е сама, не искам да я натъжавам, като оставам дълго тук.

И замина...

Но въпреки буйните ми преживявания, по определени въпроси си оставах скромна и сдържана, като така се различавах от околните и същевременно ставах интересна за тях. Стараех се да стоя надалеч от момчетата. От тази гледна точка усложненията бяха толкова големи, че се притеснявах от тяхното присъствие, мислите ми се объркваха и в най-добрия случай думите ми оставаха недовършени.

Времето минаваше, а болките ми отшумяваха. Но новите кости сякаш не искаха да заздравят. Това много ме вълнуваше, обаче какво можех да направя, тук властваше времето. Аз само чаках...

От многобройните ми приятели най-близка ми стана Соня.

 

Никога през живота си не бях срещала по-спокоен човек. Докато аз крещях от болка, тя носеше мълчаливо своя кръст. Чудех се как ли издържа?! Колко много научих от нея, от новите ръчни бродерии до историята на българския народ, която толкова много приличаше на историята на нашия народ. Намерихме много общи неща една в друга. И двете обичахме да бърборим, да приемаме гости, да приготвяме вкусна храна.

Начинът, по който говореше, усмивката й все още са пред очите ми. Сега и тя като мен работи в училище, преподава майчин език.

Живеехме в една стая. Със смях тя разказваше:

- Знаеш ли, Нарчик, когато те видях, си помислих, че и ти като онова арменско момиче ще крещиш вечер от болка. За нещастие, тя не понесе всичко това, заряза недовършено лечението. Но ти, браво, макар и крещейки, успя да устоиш...

Аз не видях онова арменско момиче. Но вместо нея впоследствие по време на лечението си се запознах с Гохар от Ереван, която знаеше английски и имаше безкрайно чувство за хумор. Думите й бяха оскъдни, от смях отпадах, а тя нито веднъж не мърдаше с вежди. Много неща научих от нея; тя промени вкуса ми към дрехите и интериора.

- Нар джан, помни, че най-важното у всекиго е размерът. - Просто минаваше границата - или беше пряма, или непредсказуема...

На Соня понякога й гостуваше нейният сънародник Тодор - висок, тъмнокос и с големи очи. Първият път го видях отдалеч, много слабичък, да говори със Соня. От топлия и въодушевен разговор разбрах, че са сънародници. Първоначално Тодор беше на друг етаж, после не знам защо го преместиха в нашето отделение. Кракът му беше пострадал в автомобилна злополука. След неуспешна операция в София беше дошъл в Курган, за да лекува куцането. Операцията беше минала успешно. Той ходеше с лекота, но все още с патерици. Всичко беше свързано с времето и затова той чакаше...

Допреди Соня да си смени стаята, Тодор често я посещаваше. С течение на времето забелязах, че моите посещения съвпадат с посещенията на момчето. В началото си мислех, че е съвпадение и не обърнах внимание. Говорехме тримата. Присъствието на Соня ме успокояваше. Ядяхме приготвените от майката на моята приятелка Цветанка вкусни пици (тогава узнах истинския вкус на пицата), пиехме кафе, обсъждахме нашето състояние.

- Не мога да си представя реакцията на моите познати, когато се срещнем след Курган. Представете си, повечето от тях си нямат представа къде съм. Срещаме се един ден на улицата - ...от почуда или някакъв страх лицата им ще се сбърчат. Вземи, че обяснявай, къде съм била, какво съм правила и как така сега съм такава, смеейки се, говореше тя. Повечето от нас си мислехме същото.

По-късно усетих насочения към мен топъл и следващ поглед на Тодор. Започнах да избягвам срещите. За жалост, не бях свикнала на вниманието на противоположния пол. Тодор се досети, че бягам от него и започна да търси още поводи да ме срещне. Много ме учудваше неговото внимание.

- Соня, той защо ме следва? Много зле се чувствам от това. Какво иска? Той ще те послуша, кажи му да стои далеч от мен. Какво е това, на фалшива любов ли си играе? - й казах аз развълнувано един ден.

- Нарчик, аз знаех, че рано или късно ще стигнем до този разговор. Чаках ти да заговориш първа. А сега слушай внимателно. Ти не мисли лоши неща. Тодор наистина те харесва. Той ми каза, че си му станала много близка на сърцето. Каза, че си специална и много други хубави неща. Не бягай от момчето, позволи му да говори с теб. Нищо измамно няма. Аз няма да позволя да се държи лошо с теб. В края на краищата, макар и отдалеч, отдавна се познавате.

- Не мога да повярвам на казаното от теб - развълнувано казах аз, - подобни думи не са ми приятни. Аз винаги съм се крила от подобни мисли, смятала съм, че те не могат да се отнасят за мен.

- Поне сега повярвай. Повярвай, че си обичана, че най-накрая има някой, за когото си красива - с придумваща усмивка каза Соня. Аз само се изсмях на думите й, а Соня ме погледна подозрително, но не каза нищо; сякаш имаше предвид "ти ще го харесаш, но по-късно".

Скоро лечението на Соня приключи и тя замина за България. Нейната операция беше минала много отдавна. Лечението й свърши, но останаха някои усложнения. Отново надеждата беше във времето.

Преди да си замине, тя казала на Тодор: "Запази любовта си към приятелката ми. Тя наистина е различна, не прилича на другите. И повярвай, че ще спечелиш тази красива игра".

Заминаването на Соня много ме натъжи. Вярно е, че си пишехме писма, понякога говорехме и по телефона, но беше друго, нейното отсъствие не се запълваше.

Имах и друга интересна приятелка - Наташа от Минск. Тя не ми беше толкова близка, колкото Соня, но нас ни свърза завинаги нещо много тъжно. Тя беше художничка, романтично момиче. Знаеше много за арменския народ: "Мечтата ми е да имам дете от арменски младеж" - често казваше тя.

Така се случи, че когато завърши лечението, известно време остана вкъщи, за да укрепне и да възвърне силите си, а после замина за Ереван. Запозна се с едно момче, което беше роднина на един от нейните познати в Ереван. Те се харесали и известно време живели заедно. И когато Наташа забременяла, без да му каже дума, го оставила и заминала. Момичето се страхувало, че момчето няма да пожелае растящото в корема й мъниче и ще я принуди да абортира. Естествено, Наташа избягала. Но на масата оставила бележка, в която обяснявала всичко. "Аз съм бременна... Извини ме, че така изведнъж си тръгвам. Знай, че съм ти много благодарна за този дар. Много те моля, не се опитвай да ме намериш. Ти, разбира се, ще имаш свой семеен живот. Нека малкото бъде мое".

Роди се здраво и красиво момченце - Карен. Но... радостта на Наташа не трая дълго. Тя се разболя от нелечима болест. "Наирчик, Бог ме дари с това чудо, но не ме остави да му се порадвам до края. Как ще расте той без майчина обич и прегръдка?! Какъв човек ще стане?! Никога няма да видя. Няма да мога да му помагам с трудностите в живота" - каза по телефона Наташа. Нищо не можах да кажа, сълзите ми капеха и ме задушаваха.

Аз вече бях в Ереван, когато Гохар се обади да каже, че приятелката ни е починала. С мъка, с голяма сила на волята, наполовина оперирана, тя успя да задуши страха си, да махне от ума си този ген на опасността и да постигне целта си - да има дете.

Но защо съдбата беше толкова несправедлива. Толкова геройства не притесняваха ли повика на тази съдба, сякаш волята на Наташа излизаше отвъд нейните граници.

Вечерите сама си спомнях за дните, прекарани със Соня, за миговете на нашата болка и смях... Заедно с нея си спомнях и за Тодор. Знаех, че наистина съм му приятна и вътрешно започнах да омеквам пред него. Въпреки че подозрението и страхът пред непознатото си оставаха същите, аз успявах да запазя спокойствие пред това толкова сладко чувство.

Момчето живееше в съседната стая и търсеше поводи да говори с мен. Страхувах се.

Убивах времето с четене. Четях главно вестници и списания. Не бях изоставила книгите. Но прочетох само една - за живота на Тулуз-Лотрек. Колко е бил необикновен. Именно по това време - тази книга. Разбрах, че той с неговите физически проблеми е бил като мен. Интересен човек, с неговата професия, богат вътрешен свят и силна воля. През целия си живот презирал хората заради мислите им за неговия вид, говорел и спорел със света по особен начин - посредством картините.

Четях до залез. През зимата светлината в Сибир бързо угасваше.

Един ден, докато четях вестниците един след друг, чух почукване на вратата.

- Влезте - казах аз, като помислих, че е сестра Люси, очевидно дошла да си поговорим. Много се учудих, когато на вратата се появи Тодор. Попита:

- Може ли да вляза?

Смутих се от неочакваното посещение, насочих се към мястото си и казах:

- Разбира се.

Тодор влезе с усмивка на лице, погледна ме, а след това погледна купчината вестници и каза:

- Заета си, а аз ти преча.

- Не, не, какво говориш - казах аз и започнах да събирам вестниците, но толкова се притесних, че ги изпуснах на пода.

Притесних се:

- Колко съм непохватна!

Тодор събра вестниците от пода и ги постави на подвижната масичка, а след това седна на стола.

- Знаеш ли, видях светлина под вратата, та си помислих, че още не си заспала, и почуках на вратата - с виновна усмивка каза той.

- Аз винаги заспивам късно. След заминаването на Соня чета много повече, имам много време.

- Не съм забелязал някой друг да чете толкова много. По-скоро слушат музика. Аз също чета малко, само специализирани новини. - Той беше инженер.

- Аз също обичам музика - казах аз.

- Твоят глас прилича на музика. Специална е като теб. Срамежлива си, а това е много привлекателно.

- Не бива - от думите му бузите ми горяха.

- Моля те, позволи ми да говоря - каза, гледайки ме право в очите, - никога повече няма да имаме възможност да сме сами. Аз винаги съм искал такъв момент, а ти бягаше. Защо? Харесах те още от начало, когато те видях за първи път в зимната градина, много отдалеч. Минаваше с Наташа. Много се зарадвах, когато те видях в стаята на Соня. След това узнах, че сте близки приятелки. Търсех поводи, за да те срещам по-често. Чувствах, че си много по-различна от останалите. И колкото повече бягаше от мен, толкова повече ми харесваше. Тук всички те обичат, а аз най-много.

Засрамих се. Казах:

- Това вече е преувеличение.

Тодор изглежда не разбра, какво е преувеличено - любовта на всички или неговата. Аз също не знаех. След това говорихме за различни неща. Тръгна си много късно. Но неговата сянка, ниският му глас дълго останаха с мен в стаята. Чак не можах да заспя. Умът ми блуждаеше, объркваше се от неговите приказки. Значи, какво, наистина ли съм толкова хубава?! Значи, правилно говореше Соня?!

- Как може да ме обича, след като е толкова хубав на външен вид, красив, умен и винаги заобиколен с момичета - питах се аз.

- Глупавичката ми, ама той наистина харесва теб, убеждаваше ме приятелката ми. - Не можех да повярвам.

Посещението ме убеди, че Тодор наистина се интересува от мен.

Той започна да ме посещава все по-често. Всяка вечер с трепет в сърцето го чаках. Ние винаги говорехме, говорехме за всичко, но заобикаляхме истинската причина. Така беше по-лесно.

По време на вечеря аз търсех неговия топъл поглед и черни очи, а когато се видехме, разменяхме само по няколко думи, пазехме разговора главно за вечерта.

Един ден Тодор не дойде в обичайния час. На светлината на лампата държах вестниците, опитвах се да чета, но вниманието ми бе насочено към вратата. Защо закъснява? Нима се е случило нещо? Може да е започнала болката в крака или да се е почувствал зле. Поисках да извикам сестрата - да разбера, обаче изведнъж друга мисъл ми мина през главата. Може самият Тодор да не иска да дойде. Погледнах си часовника, защо не идва? Намалих светлината и се опитах в тъмнината да събера по-добре мислите си. Изведнъж се почука. Влезе Тодор, приближи се в мрака и седна на леглото ми. Бях учудена, че дойде толкова късно. Не запалих светлината. Изправих се. Гледахме се на лунната светлина. Без да продума, момчето ме гледа дълго, прегърна раменете ми и със страстни целувки затвори отворените ми от учудване устни. "Извини ме, че закъснях, исках да проверя дали ще мога да заспя поне веднъж, без да съм те виждал, видях, че не мога - едва откъсвайки устни от моите, прошепна той. - Искам само да ти кажа, че много те обичам. Никога не съм изпитвал подобно сладко и болезнено чувство към никого, както към теб. Никога на никого не съм казвал, че го обичам. Разбираш ли? Обичам те!"

Последните думи ги изрече с вик. Нима бяха насочени към мен? Наистина ли бяха насочени към мен? Но разбира се, нямаше друга жена в стаята.

През живота си не съм усещала толкова отблизо аромата на мъж, още по-малко пък съм чувствала целувката на мъж и много се притесних. Не знаех как да се целувам и се изгубих. Тодор с неговите меки и плътни устни беше проникнал в моите треперещи устни. Объркана от прегръдките, не знаех как да се държа. Кога съм станала толкова желана? Кога съм станала толкова обичана? Кога съм се чувствала така гореща? Никога! А сега бях красива и в прегръдките на този мъжествен българин, който говореше с мен на най-желания език - езика на любовта и малкото ми тяло се отнасяше към изцяло неизвестни светове...

Когато Тодор се отдалечи, започнаха да ме измъчват много мисли и чувства. Нима това бях аз? Спах неспокойно. Но дали спах?

Минаха дни... След известно време нощните посещения на Тодор спряха.

Все още не бях на себе си от стореното. През деня се срещахме, но говорехме много делово. След това отново започнахме да се срещаме вечер.

Беше лято - топло и душно. Настъпи студената вечер. Започна да вали дъжд. Прииска ми се да изляза на балкона, после станах и започнах да гледам падащия дъжд. Капките падаха върху мен, като ме обливаха с приятна хладнина. Дълго останах изправена. Сякаш тихомълком говорех с дъжда, опитвах се да му разкрия моите сърдечни тайни и страхове. Изведнъж почувствах нечий дъх във врата ми. Обърнах се. Беше Тодор.

- След два дни заминавам. Лечението ми свърши. Можеш ли да повярваш, че не искам да си тръгвам - седна на малкия стол и хвана ръката ми.

Развълнувах се от неговия поглед и думи, не знаех какво да кажа. Тодор си тръгна. Ако се обърнеше, щеше да види моят изпълнен с любов и нежност поглед.

Учудих се, че момчето така се е привързало към мен. Аз никога не съм се смятала за красива. Интересно е тогава какво има в мен, което го привлича. А може би има нещо, което аз не забелязвам... Усмихнах се вътрешно.

Не, момчето ще си отиде, ще ме забрави. Вкъщи сред любимите хора всичко ще се промени, ще ме забрави. Между стените на болницата аз му се струвах интересно момиче. А извън тях... кой би ме забелязал?! Разбира се, аз ще бъда забравена от него, но аз никога няма да забравя Тодор...

Беше вечер. Сънят ме побеждаваше. Изведнъж се отвори вратата. Разсъних се. Влезе Тодор, разбира се, без патериците, с незначително куцане. Неговият вид беше възхитителен. Като ме гледаше така с този плътен и топъл поглед, ме караше да забравя името си и да викам. Прегърна ме през раменете и здраво ме стисна.

- Ох, Наирчик, какво направи с мен, защо си тръгвам без теб. Скоро и ти ще отидеш в родината си. Ще ти пиша, ще ти се обаждам по телефона, после трябва да се видим, какво да се прави. Да започнеш нещо е лесно, трудното е да го запазиш. Не знаеш колко си ми скъпа.

Дойде денят на раздялата. И тогава разбрах колко обичам Тодор и колко ми е скъп. Страхът, че ще забрави всичко, ме измъчваше. Развълнувана се приближих до прозореца. Две врабчета се кълвяха с клюнчетата си. Блазе им, помислих си.

В стаята влезе Тодор. Още повече се развълнувах, сълзите ми закапаха. А когато ме прегърна, сякаш се разтопих...

- Ние пак ще се срещнем. Ще ти пиша и ще ти звъня. Няма да се изгубим. Страхувам се, че ще ме забравиш - каза той. Целувките се смесиха със сълзите ми и усетих соления им вкус.

След заминаването на Тодор около мен цареше пустота. Струваше ми се, че това е краят на всичко, край на щастието ми, което беше толкова краткотрайно. Но страхът ми беше напразен. След три дни Тодор се обади.

Не след дълго замина и друга от приятелките ми - полякинята Ашка. Тя беше дъщеря на кмета на столицата Варшава, който по-късно стана министър в министерство на строителството. Тя беше математичка и подобно на майка си много красива (тя също беше с майка си). В Курган Ашка се влюби в едно обикновено казахско момче. Връзката им продължи само няколко години. Може би причината за раздялата им беше в разликата в тяхното положение.

А къде ли е моята толкова жива, но никога непредаваща се, гледаща болката в очите сръбкиня Дракица? След боевете в Сараево нямах никаква вест от нея. Доста я търсих, но напразно. С такава силна воля и мъка, да измине хиляди километри, да продължи, да се върне вкъщи и да не се наслади на своя победен дар, заради войната, която започна в страната й.

Един ден и аз си тръгнах от този сив, но толкова близък за мен град и едно от любимите ми места.

Заминах си, преоткрила себе си. Много повече ценяща себе си. Тръгнах си с откритието, че съм обичана.

Тръгнах си, бидейки благодарна на онази жена, за това, което ми каза: "Помни, физическата болка е преходна, а душевната - вечна".

Тръгнах си с нов вид, нов ръст, с моите нови 30 см, които за обикновените хора не бяха нищо; това е често забравящо се число, но за мен беше получено с цената на мъки, сълзи и болка; един мост към обикновения и нормален човешки живот...

Сега имам моите 30 см, които са само мои, на никого другиго. Интересно, къде ли е онази жена? Дали ще ме познае? Ще си спомни ли отправените към мен думи... Убедена съм, че няма да ме познае, нито ще ме помни.

Получих истинското си аз, което не прилича на ничие друго. И то е мое, само мое.

Ще се смеся с другите, СВОБОДНА, ще се срещам, обичам, ще създавам любов, ще мразя, ще викам, и естествено ЩЕ ЖИВЕЯ...

 

 

© Наира Пирумян
© Антоанета Ангелова, превод от арменски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.10.2012, № 9 (155)