Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ОСЛЕПИТЕЛНО. Т. 3"

Мирча Картареску

web

От това бленуване го сепна рибарят, който с няколко енергични маневри насочи лодката към понтона от лигаво дърво, инкрустирано с тъжни миди, мити от малките вълни, блъскащи се ритмично в старите пилони. Витолд се изправи и остави наметалото да се разтвори около тялото му. В лунната светлина вълните се разтваряха в златни дъги. В края на понтона се намираше странен мъж, без съмнение, един от Знаещите. Макар да предполагаше, че ще го чакат, принцът се втрещи напълно от вида му, все едно че насън пропада от някаква много висока кула. Отправи се по скърцащия над водата под към самотния мъж с едно примирение, от което всички представители на рода Ксартаровски бяха вкусвали отдавна, още по времето на Ян, понеже страстта за отглеждане на копринените буби беше разбудена у този полудив господар от великия Род от един такъв подобен самотен мъж, пътник, както беше нарекъл себе си при липса на каквото и да е име или титла. Там, в далечното Краковско кралство, принц Ян беше получил първия рог: жълтеникави яйца, миниатюрни, леки като макови зърна, от които щяха да се излюпят лакомите гъсеници. Облеченият в черно мъж, с бяла, обикновена яка, върху която блестеше диамантена игла, не му каза нищо, но на навитата на рог мъхеста хартия имаше нещо, написано със ситен, странен почерк и с мастило с цвят сепия. След като изсипа семената в тави върху накъсани черничеви листа, принцът разтвори измачкания конус, изпъна го с ръка върху масичката и се опита да разчете заинтригуван цялостния текст, привидно без начало и без край, от тази двуизмерна брана, също толкова странна за нашия свят, колкото приказките за лами и еднорози. Принцът си спомни смътно уроците по космология, които в юношеството си вземаше от един вечно гладен учител, че гравитационните вълни на едно масивно тяло от една брана могат да се предадат перпендикулярно на друга паралелна брана, като отваря по този начин един невъзможен канал за комуникация между два свята, затворени в своята загадъчност. „Едно масивно тяло”, повтаряше си той, като поклащаше глава и мисълта му го отведе при кварцовия глобус, изваден от черепа на баща му. И наистина, прочетени само през сферичната лупа, придвижвана леко в млечната светлина на утрото над червеникавокафявите редове, буквите се отваряха рязко в центъра на топчето, за да се смалят отново към дясната му страна и текстът придобиваше не просто смисъл, но може да се каже експоненциален смисъл, сякаш от тъмночервената кръв на този ситен, трескав почерк са се надигнали сапфирените бойници на един вечен свят, обвит в собствения си блясък. Говореше се там за сектата на Знаещите, за онези, които бяха приели не от друг, а от себе си кодираната в плътта, в паметта и в сънищата им блага вест, че вселената ще съществува, че всяка прашинка и всяка звезда и всеки зъб и всяко листо и всяка дума и всеки облак ще бъдат създадени от един демиург, който все още не съществува или съществува само виртуално, с битие съвсем различно от това, което имаше той, Ян Ксартаровски. Всичко, светът със страховитата си плътност, с удивителното си налягане на квадратен милиметър, щеше да съществува в една книга, чийто автор още не беше роден, а и шансовете изобщо той да съществува бяха безкрайно малки. Знаещите бяха една разпръсната, колективна майка, решена да въведе сина си в света на всяка цена, защото само така той можеше на свой ред в екстатични мъки и в жестока радост да роди майка си.

Тогава Ян разбра, че се намира в някакъв разказ и че празният му живот на суров и безкултурен принц, който привидно се отправя към преждевременно състаряване, а после към смъртта и разлагането, в крайна сметка е бил спасен, фиксиран в неумираща вкаменелост. Сега знаеше: където и да бъде проповядвано Евангелието на Знаещите отсега нататък, щеше да се споменава и за него. Така както Пиа е надживяла времето, накарана от Данте да изрече прекрасния му непоклатим стих: „Sienna mi fe, disfecemi Maremma”... Беше наблюдаван, беше избран, съществуването му сега беше плътно и дори да останеше в големия разказ само епизодичен персонаж, появил се към края поради някаква неясна наративна потребност, Ян знаеше, че едва сега съществува истински, точно както, обратно, не съществуваха супернови, галактически купове, крале и империи, които да не се намираха в някакво повествование. Това е, което каза и на сина си от смъртния одър и което и сина му каза на своя син, когато трагичната сцена се повтаряше през трийсет години: „Не забравяй, че си в разказа. Изиграй ролята си докрай. Вкарай ръката си в ръкавицата на бъдещето, казвай си думите за уши, които още не съществуват”. И едновременно с отронването на тези думи и на последния дъх на смъртника, като истински последен дъх от смъртта в горещата длан падаше кристалното топче, като всеки път губеше по малко от първоначалния си блясък.

През седемте поколения между стария Казимеж и Витолд топчето видимо беше загубило от прозрачността си. Бистро като ледена вода в началото, тежката като олово сфера се беше замъглила незабележимо през първите десетилетия, след това беше станала млечна и накрая, след двеста години, беше станала като топче от слонова кост, като сляпо око, обвито в непроницаема роговица. Всеки път, когато един принц предаваше богу дух под същия балдахин в същата стая на същия замък, на сцената с предаването на странното наследство присъстваха войници, придворници, камериерки, свещеници и прости слуги, които поддържаха огъня в камината, за които по-късно се говореше, че били от сектата на Знаещите и че се грижели предаването да стане както трябва. Треперещата ръка на умиращия можела да изтърве топчето на каменния под и то да се пръсне на хиляди парчета. Тогава Знаещите щяха да вдигнат от земята парчетата, да върнат времето с няколко мига назад, да ги приближат едно до друго, да напаснат след безкрайни изчисления от сферичната тригонометрия триизмерните парчета, остри като бръснач, да ги доближат толкова плътно, че разстоянието помежду им да е много по-малко от дебелината на косъма, да ги свият в сложен овал, който превръща технологията в чиста мистика, и най-накрая да възстановят гладката, компактна първоначална сфера. И всички знаещи щяха да знаят как да подменят, подобно на вентрилоквинисти, думите, които не трябваше да излязат от просъхналия ларинкс на умиращия. Те надзираваха и производството на копринените гъсеници на Рода, бяха внедрили свои агенти в работилниците и тъкачниците, в леглата на дуковете и дукесите, бяха променили в мозъците им невронни кръгове и бяха заченали в телата им апоплексия и подагра, бяха пускали навременен дъжд и кумуваха на сватби и кръщенета. Те бяха един вид контрастна субстанция по времевата траектория на династията Ксартаровски, която се абсорбира изключително от тъканта и органите на Рода, а оставя останалата част от историята неясна и бледа. Последният господар, Витолд, беше усетил присъствието им още в детството, големият анатомически албум не беше попаднал случайно в ръцете му. После все по-често ги срещаше около себе си. Първата Знаеща, която му се откри, го гледаше студено и тъжно в очите в един следобед, миришеше на прясна сперма и на жена, беше селянка, от украинките, заговори му не с нейния глас и на милващия си диалект, а с някакъв глас безполов, който не се чуваше с ушите, а рисуваше еластично в някакво логическо пространство. Ужасът, който изпита тогава, се беше повтарял всеки път, когато го лъхваше метафизичния студ, идещ от Знаещите. Но никога не би повярвал, че жената, която за него, както и за всички мъже от околността от десет до деветдесет години, беше вечният хляб, търсен само в дните, когато нямаше подръка друг вход към рая, Вавилонската курва е член на сектата или поне артефакт, изпречил се на пътя му, за да промени житейския му път през света. Десетки пъти при завръщане от цеховете принцът се беше отбивал при жената с черното бельо. Ако беше с някакъв мъж, набързо го разкарваше, приемаше принца и се облизваше, сякаш е надушила топлия труп на току-що убит елен. Следваха часове на пълен разпус, през които принцът понасяше в ада мъченията на едно удоволствие, което го изпиваше, без да е допускал преди това, че е възможно, и което после, когато се изскубваше от прегръдките на жената, винаги пораждаше у него страх и угризение, не толкова заради самото удоволствие, а заради факта, че по време на тези фантастични заклещвания жената често ставаше мъж, мъжът - жена, и по този начин преодоляваха най-загадъчната граница на тялото и на мисълта. Може би беше цяло вълшебство да изследваш пещерите, катакомбите и каналите на саркоптите в този нескончаем свят, в който сме били изхвърлени, без да знаем защо и ни е било казано „търси!”, без да ни е казано какво да търсим, а също и „бори се!”, без да ни е казано как и срещу кого (единственото сигурно нещо е мисълта, че трябва да се отървем от тук), но още по-странно и разтърсващо беше за един мъж да се сдобие отведнъж с вулва и гърди и да се остави изследван в скритите си тунели от мрачен палач с инструменти за мъчение в ръце, както пеперудата в мрежата на паяка отведнъж разбира, че той има отровно жило и ще го забие неочаквано в тялото на косматото животно, за да го парализира, а сетне да го изсмуче. В измачканото и мокро от пот легло на Вавилонската курва палачът и жертвата често си разменяха камата в една психична игра на господстващи и подчиняващи се полукълба, вечната игра на мисълта, тъгуваща по удоволствието.

В онази сутрин обаче играта не беше играна. Принцът се беше събудил от сън, в който обладаваше едрата жена с тежък задник направо в цеха, в който се боядисваше коприната. Голи, двамата формираха застинала скулптурна група, изваяна студено и с големи подробности от светлината, която се спускаше от тавана със стъклени овални прозорчета. Коленичила пред него, жената хлъзгаше устните си нагоре и надолу по колоната му от плът, милваше с майсторски пръсти торбичката му, докато двайсетте девици, събрани около тях, гледаха алчно и издуваха ноздри, за да усетят по-добре мириса на сурово семе, който се носеше откъм двамата любовници. Когато усети, че горещата течност се изкачва неудържимо, Витолд се изтръгна рязко от устата на жената. Работничките чакаха с широко отворени очи и с извадени докрай червени езици росата, която щеше да избликне от вертикалното стебло, когато Витолд се събуди в ерекция и побъркан от желание за спешно изпразване. Сънят трябваше да се сбъдне, спермата, удържана болезнено в затворените семенници, трябваше да се излее пред тези невинни очи, блестящи в сладостната халюцинация на утрото. Дори не знаеше как е нахлузил дрехите си. Остана неизползван легенът, в който обикновено се миеше до кръста, както и несесерът от телешка кожа с приборите за миене на зъби, четката, черният прах от коричката на препечен хляб, малкият сребърен нож с дръжка от китова кост за заглаждане на езика, и се затича към работилниците. Заобиколи тъкачницата и влезе като фортуна в залата, в която, веднага забеляза, отдавна го очакваха.

Момичетата бяха оставили вечно движещите се четки и го следяха с поглед как върви между двете редици работни маси, красив и невъзмутим, с черна като гарваново перо коса, спусната по раменете. Вавилонската курва в черното си дантелено бельо беше там, пред масите, но върху лицето на жрицата на удоволствието нямаше нищо от вулгарното сладострастие. Всъщност това беше другото й лице, едновременно тъжно и екстатично, с влажни очи на морфинист - лицето, което имаше през неделните дни в смълчания кораб на църквата в Комо. На врата й, между гърдите, хванати в купите на черния сутиен, висеше мерджаново кръстче и на пюпитъра пред нея блестеше Евангелието в сребърна подвързия, затворено с кука, като ракличка със скъпоценно съдържание.

Принцът спря дезориентиран пред нея. Тестисите го боляха силно, но членът му висеше мек между бедрата, понеже очите на жената не бяха курвенски, а майчински. Непоклатима като затворена в себе си скала, сякаш очите й се бяха обърнали като на куклите с бялото навън, Вавилонската курва излъчваше сега преданата девственост на стара мома. Витолд стоя дълго време пред нея с празна мисъл, не знаеше дали трябва да остане, но нямаше сили да си тръгне. Челата им, наведени едно към друго, изглеждаха като синаптични издутини в края на някакви неврони, които змийски се сплитаха заедно с много други в плътността на ръкописа, формираха всеки път различни връзки, изпращаха кортексиални проекции или слизаха към гръбначния кордон, сетне в глъбините на телесната плът, където задвижваха пръстите, клепачите и гласните струни на някакво силно и непознато същество, наведено над страницата от безкрайна светлина, която ти сега четеш.

И отведнъж в пространството между двете чела, все едно в синапсов отвор, в който се е излял допамин, контактът между мозъците им се осъществи и принцът получи от кой знае коя друга зона на книгата кодифицираната информация, от която имаше нужда. „Къде е кутията?”, я попита, и жената, забързана и щастлива, му посочи Евангелието. Едва сега принцът забеляза, че светият буквар имаше широки корици от стара слонова кост и че прилича всъщност на куфарче. Жената в одежди от черна дантела натисна с лакирания нокът на средния си пръст куката, отвори капака на раклата и вътре се появи ложе от нагънат седефен сатен, с вдлъбнатини за металните инструменти, които ги запълваха, положени така, че пространството да бъде използвано възможно най-икономично. Витолд не беше виждал никога такива прибори от блестящ метал с куки и остриета, клещи и триони, остри като бръснач, изрязани маниерно, сякаш с кривка, прикрепени със сачми от лагер за матовите метални дръжки. Беше невъзможно да си представиш за какво служеше всеки от тях, дали за предизвикване на колкото се може повече жива, безпощадна и жестока болка при изтръгване на зъби, сухожилия и стави на хора, превърнати в смес от разкъсани тела и животински писъци. От всичките четиринайсет чудовищни прибора, между които една канюла, на която ясно беше гравирана буквата П (Peccavi1? или по-скоро мистериозната П-субстанция?), само един имаше по-олекотена форма, макар още съвсем непозната на хората от тази половина на деветнайсети век. Принцът, който следеше из вестниците, разпространявани по пазарите, откритията, които биха могли да подобрят технологията по производството на коприната, позна в едно от ложетата машинката за стригане с форма на клещи, с режещи зъби, които се застъпваха, беше я виждал в един годишник, излязъл преди известно време в Грац. Извади от вдлъбнатината му тежкия и студен инструмент, невероятно перфектен, и го сложи на пюпитъра. Сетне мина зад гърба на огромната седнала жена и докосна с длани лопатките й, усети меката кожа, с топъл слой тлъстина отдолу. След това разкопча сутиена, сякаш не би могъл да си върши работата, ако гърдите й не бяха голи, с червени следи от дантелените купи, и наистина едва сега, с разголването на царските цици, висящи меко към корема, релефното й изображение стана ясно и добре изрязано в утринната слава, спускаща се от овалните прозорчета също като в съня на Витолд.

Пред алчните погледи на момичетата, събрани около тях, младият мъж започна да разголва черепа пред него от кичурите коса, които един след друг падаха къдрави на пода. Най-напред откри тила, с близначните мускулчета, после напредна към върха на купола, съвсем бавно, препятстван от леката окципитална издутина, към ушите, които отделяше внимателно от мекия, заплетен и полупрозрачен лабиринт на милионите рогови нишки. Още от врата, като крак на дъга, опряна върху мрачен хълм, започна да се вижда рисунката. Очертаваше се многоцветна, изглеждаше триизмерна, не татуирана, а изрязана в костната скала, с детайли, прецизни като цялото, сякаш всяка подробност се увеличаваше внезапно под топлия лъч на попадналия върху нея поглед. Витолд продължаваше да натиска зъбите на машинката за подстригване в косите на жената, очарован от удивителното съвършенство на инструмента: космите сякаш бяха изтръгвани от корен, скалпът оставеше чист и бляскав, като голямо топче от слонова кост, върху което само издутините, най-вече онези зад ушите, образуваха релефи от играта на сенките и светлината. Момъкът си спомни, че така се разменяли тайните между някогашните империи, тайните на съюзите и предателствата: чрез робини, остригани до кожа, с татуирани на черепа послания, оставени после отново да им порасне косата. Накрая били продавани през морета и планини, в сянката на дворците, където, остригани отново, били четени като живи писма, сетне обезглавявани и главите им изгаряни в огъня. Хиляди години този странен занаят бил предаван от майка на дъщеря, от всяко поколение се избирали онези робини, чиято коса расте най-бързо, така че в края на продължителната селекция някой тиранин от полулегендарен остров можел да се гордее, че косите на неговите вестоноски могат да пораснат за няколко мига и да покрият веднага руническите знаци върху скъпоценния им купол. Тъй че спешните съобщения можели да бъдат изпращани още същия час.

Металът на машинката беше толкова странен! Топъл и някак течен, сякаш е всъщност от живо сребро, държано в тази форма от невидимо силово поле. Правеше вълнички, плискаше се и потъваше в кичури коса. Витолд все още не искаше да гледа рисунката. Всъщност струваше му се, че вече не е той този, който сваляше като сомнамбул изпод зъбчатата пета на машинката къдрици от блестяща коса. Припомни си като насън, че на разстояние от хиляда страници беше преживял веднъж тази умопомрачителна сцена, под друго име и при други обстоятелства. По обратната страна на големия персийски килим се изпъваха миелинени нишки, пресичаха се и се раздалечаваха, свързваха раклата оттук, украсена с цветя или с рисунка на единорози, с друга, от съвсем различна зона, свързваха се с асоциативни полета от друг фриз, сякаш целият килим (OR-BIT-OR) е някакъв микрочип, свързан с вселената чрез стотиците си паралелни златни крачета на ресните от по краищата.

Косите от слепоочията лежаха и те сега на пода, по-тъмни, отколкото изглеждаха, машинката мина върха на купола и се спусна към челото. Принцът не можеше да не забележи с крайчеца на окото си точно в средата изпънатите крака на паяка, който държеше в куките си целия череп. Беше толкова реалистично татуиран, че ти идеше да го хванеш за силното тяло с отровните му косми, черни като антрацит, и да го изтръгнеш от мъченическата глава, върху която лапите му щяха да оставят издължени кървави драскотини. Малките му очички, групирани по три сред маймунското окосмяване на звяра, блестяха като сапфирени зърна. Когато и последните сколуфи от косата на жената изпукаха леко като сухи листа и паднаха на отрупания с развити кичури под, наведеният отгоре мъж, който сега гледаше право, разбра, че се беше излъгал. Това, дето го беше взел за тарантула - сега се виждаше като на аероснимка - беше всъщност залесеният нос, по който се катереше градчето Беладжо, а сапфирените очички на голямото животно - прозорците на вила Сербелони, намираща се високо над града, на самия връх на хълма.

Каква удивителна гледка! По левите париетални кости се издигаха Алпите, сини и заснежени, и отразяваха склоновете си в леденото езеро под формата на буквата Y, като точката, дето се събираха трите ръкава, бе точно в центъра на черепа. От дясната страна се виждаха много добре населените места по бреговата ивица, всяко с църквицата и вилите си: Варена, Каденабия, Менаджо, Грианте, Комо с перпендикулярните улици и битпазара си, виждаше се и една сергия с ръждясали инструменти, развалени мелници и стенни часовници без махала, а под сергията едно изпосталяло куче, в чиято вежда се разхождаше една бълха и се виждаше добре как в прозрачното, плоско тяло на бълхата пулсира собствената й кръв, смесена с тази на кучето, осмукано преди миг. Добре се виждаше по повърхността на езерото и всяка вълничка, предизвикана от студения вятър на есента, и всяко листо от маслинените градини, с нервите и жилките му, с извитите хлорофилни молекули на всяка клетка. Към челото, над предизвикателно боядисаните вежди на Вавилонската курва се спускаше омекотеният бряг между Каденабия и Тремецо, където, в средата на лабиринтните градини се намираше вила Карлота, а в неокласицистичния й интериор светеше угаснало скулптурната група на Психея и Купидон. Всичко, цялото това сънно зрелище, изглеждаше осветено от крехко утринно слънце, от безкрайна нежност. Художникът криптограф, татуирал скалпа на жената, беше изобразил и безформени облаци, които хвърляха сянка над езера и долини и върху живописните градчета между тях. Естествено, като обхождаше с поглед безкрайните детайли на гравюрата, Витолд различи и копринената фабрика край Комо, с цеха за боядисване на топовете коприна и през едно от илюминаторчетата видя самия себе си, наведен над обръснатия череп на съблечената наполовина жена, и разбра, че от височина, която не може да се измери нито с мили, нито с парсеци, някой друг, наведен над друг гигантски череп на друга жена, гледа него, инкрустиран в малкия му свят, и така до безкрай надолу и нагоре по тази стълба от страховито величие. За миг Витолд съвсем се изгуби. Не знаеше кой е в този наниз от принцове, гледащи в наниза от помещения, нишката от идентични жени с татуиран скалп, все по-великански към по-високото и все по-малки към дълбокото. Но отвъд метафизичния плонж в тези телескопични светове с безнадеждни глъбини и безмерна слава, прие гравираното за него послание: заповядваше му се да отиде в този ден във Вила Сербелони, дори това да се окаже краят на живота му. Преди да откъсне очи от хипнотичния глобус, принц Ксартаровски промърмори на себе си: „Ако семето не умре, остава само, а ако умре, ще роди много плод”. После се изниза, обърна гръб на едрата жена с обръснатата глава, застинала като мрамор на стола си, мина между момите за женене, които се бяха върнали по работните си маси, бяха хванали четките от катеричи косми и без да се обърне назад, излезе под небето, метено меланхолично от върховете на погребалните кипариси. С падането на здрача нае рибарската лодка, с която пресичаше езерото по посока на Беладжо: „Bądz co bądz...”

А сега, в плътната нощ, изкачваше с непознатия мъж тесните прави улички, водещи към вилата, от двете страни с дувари, покрити с бръшлян. Обраслият с гора скалист хълм беше изрязан зловещо върху лунното небе. Светлините от голямата правоъгълна постройка трептяха призрачно над тях, появяваха се и изчезваха. Витолд не беше стигал никога досега до върха на носа и до прословутата вила. Но знаеше много за нея, както и за десетките архитектурни чудеса, пръснати около езерото, всяко с историята си, структурата и вътрешната си украса, някои направени от известни майстори. Вила „Сербелони” беше издигната върху много стари основи, от дълбините на времето, основите на вила „Трагедия”, собственост на Плиний Млади. Пак тук на този праг, кацнал над водите, беше си построил къща и известният Стиликоне, след като покорил вестготите. Около петнайсети век анонимни италиански сеньори бяха издигнали внушителна постройка, срината скоро от пламъците, докато най-сетне преди стотина години граф Алесандро Сербелони докарал архитекти и художници от цяла Италия, за да издигнат и украсят фантастичната резиденция, една от най-големите и най-разкошните на своето време. За лабиринтните градини наоколо били доведени френски майстори, които създали едно пространство, пълно с препятствия и потайности, но и с тайна мъдрост, с ламаринени птички, които чуруликат в дърветата, изкуствени скали, които се приплъзват на релси и откриват влажни пещери, пълни със слепи безцветни насекоми, каменни риби, които подават глави от някой извор и те пръскат с големи водни сачми, голи, сластни наяди и дриади, покрити със зеленикава патина. Разправяше се, че още щом влезеш през портите, попадаш в лабиринт и няма да стигнеш никога до центъра му, до вилата, ако не знаеш предварително мистичната парола, под знака на която се намира целият архитектурен комплекс. Като се върви по тясната извита пътека между непроницаемите стени от жив плет, се попада на места на малки крилати демони от мед, които държат в лапите си по една главна буква, накъдрена и деформирана до неузнаваемост. Пътят ти трябва да мине покрай тези букви в задължителна последователност, така че събрани в паметта ти, да образуват ключовата дума, най-удивителния палиндром, въобразен някога, който освен това беше анаграма на имената на всички съзвездия върху нощното небе:

INGIRVMIMVSNOCTEETCONSVMIMVRIGNI

Обитателите на вилата и обичайните посетители, както и провизиите, влизаха през строго охраняван тунел под хълма, който стигаше до голямата скална стена зад вилата, вечно отрупана с огромни стръвни гущери, неподвижни на слънцето. С излизането от лабиринта се виждаше вилата в целия й необароков блясък. Мазилката беше жълта и биеше леко на керемидено от старост. Прозорците бяха обрамчени от кенарени пердета и на места стояха като огледала или като картини, поддържаха ги статуи на голи юноши с разсеяни усмивки върху каменните лица. Някакъв вид лиани с лилави цветове и едри гроздове се катереха до покрива от ардезиеви плочи, а тъмночервените им вени сякаш пулсираха с буйна кръв. Пред главния вход се намираше еспланада от кубични камъни, стълбата се извиваше като морска мида-царица, монументална, с порфирни парапети и водеше към вратата от ковано желязо, така чудесно изработена със стебла и херувими, че много от посетителите идваха, съзерцаваха я и сетне тръгваха щастливи към далечните си родни краища.

Най-удивителното нещо, така се говореше в имението, била някаква голяма картина на някакъв загадъчен художник, пазена ревниво от поколения графове Сербелони в едно помещение, където можеха да влизат само те и малкото избраници, на които бяха благоволили да покажат магическото платно. Не ще и дума, по коридорите на вилата, със сводове, изрисувани с хиляди гротескни фигури, с живи цветове, с преобладаващо жълто, тъмночервено и синьо, се намираха достатъчно работи на Тиеполо, Росо Фиорентино, Пармиджанино и Джорджоне ди Кастелфранко, както и старческа глава, правена от самия Микеланджело малко преди смъртта му. Романски копия на антични гръцки статуи и етруски гробници украсяваха богато големите салони с полилеи от венецианско стъкло, извито в стебла и цветчета на остров Мурано. Но те бяха достъпни за всички погледи и колкото и да бяха прелестни (така наричаха аристократите всичко, което им харесваше повечко, от курвите до гробниците из църквите), езотеризмът им бледнееше в сравнение с легендата за приказната картина. Темата й, големината, самото име на художника и родния му край беше повод за непрестанни дискусии. Вярно е, от революцията бяха минали само няколко години и Италия се намираше в кипежа на обединението, така че изкуството (голямо изключение бе музиката на Верди) не предизвикваше предишните страсти. Между многото спорове за Гарибалди, Гамбета и Виктор Емануил, които не рядко си тръгвали намушкани от мрачни кръчми, можеше да се чуе и неспокойно бърборене за мистериозната картина, почитана от ломбардските селяни подобно на единственото друго почитано платно, мистичната Ла Синдоне, плащеницата, пазена в една църква в Торино, на която, жълтеникав и със странни контури, се виждаше ликът на Спасителя, ненарисуван от човешки ръце. Като се изкачваше в тъмната нощ до смълчания вестител, Витолд се питаше дали във вилата ще му бъде дадено да зърне поне за миг прочутата картина.

Всички прозорци на сградата светеха и се очертаваха ясно върху тъмния правоъгълник, сякаш вилата беше извънземен кораб, спуснал се скоро от небесата на върха на този горист хълм. На пътниците им трябваха повече от два часа да пресекат опипом, като сомнамбули синусоидалните коридори на лабиринта, следвайки засуканите букви, които блестяха гаснещо на лунната светлина. Междувременно диамантеният свод отгоре, отрупан със съзвездия, се беше завъртял на няколко градуса с тих шум от зъбни колела. Наближаваше полунощ. Смалени в подножието на сградата, която сега изглеждаше като храм с нечовешки размери, двамата мъже изкачиха стъпалата на извитата монументална стълба от шлайфан порфир, с парапет, изпъстрен абсурдно със статуи и барелефи. Витолд ги погледна с удивление: всяко каменно лице изобразяваше някакво безгранично страдание, сякаш виждаше да се издигат от ада чудовищни, безпощадни духове. „Може би ние двамата сме тези чудовища, които безпокоят съня на статуите”, помисли си принцът разтреперан. Изведнъж беше станало студено, а долу, над водното огледало, се беше спуснала мъгла. Стъпалата не свършваха. Като минерални гъби постоянно изникваха нови изпод стъпките им, все по-изморени. Пиластрите, които крепяха парапета, бяха станали полупрозрачни и в тяхната плът се спровиждаха неясни форми как се свиват и разпускат бавно, като в странна перисталтика.

Отведнъж се озоваха пред вратата от ковано желязо, в която плетеници и извити тела, лица на младенци, обрамчени от крила и херувими с по четири лица и алегории на Правосъдиието, на Алчността, на Покварата, на Предателството, на Отмъщението и огнени колесници, и колони, отрупани с мрежи и плодове (Якин и Боаз), и гениите на ветровете и на опорните точки, и алегории на Рая и на Ада, и (внезапно, в цялостното им перфектно анатомична изображение, блъскащи се със силата на топовно гюле и изцеждащи адреналина от мозъка) два полови органа, дълбоко сливащи се един с друг, и карти на непознати земи (далечната страна Тикитан) и фантазми и сънища и гласове, които прокапват понякога в черното езеро от центъра на мозъка и предизвикват вибрации под свода на черепа - всичко това, заедно с хиляди други символи, съставляваха от разстояние петдесет и двете зони на Бродман на мозъчната кора, опъната върху черната рамка на вратата, която трябваше някак да преминеш, за да стигнеш във вътрешността на храма. Двамата стояха като две едва забележими насекоми пред входа, засега непроницаем, сякаш беше стена от черни съцветия. „Следвайте ме, принце”, каза непознатият и за първи път го погледна с кафявите си очи, толкова светли, че изглеждаха жълти, сякаш мъжът беше просто стенопис, през чиито избодени очи проникваше светлина от друг свят.

Тръгнаха вляво по дължина на вратата. След около петдесет крачки се озоваха пред релефно изображение, лице на жена с широко отворена уста, сякаш я горяха жива с пламъците на някакво нечувано насилие. През тази уста, която беше само ням вик, проникнаха във вътрешностите на вилата, пресякоха дълъг коридор, в началото метален, но постепенно ставаше от мътно и грубо стъкло, после от полупрозрачен органичен гел, подобен на месото на медузата. Излязоха в голяма кръгла зала, под златен полилей, отрупан със свещи; крепеше се на дълъг прът, който стигаше до върха на свода и приличаше на паяк с протегнати крака, слязъл по блестящата си нишка от купола с неземна височина.

Залата беше обширна, с лъскав под, в който карета в различни цветове и минерални жили се сливаха. Сводът отгоре се крепеше на малахитови пиластри, сякаш зеленясали, наредени на равни интервали във вътрешността на кръглото помещение. В средата на залата, точно под полилея, се намираше съд от полупрозрачен мрамор, с гладка вътрешност като на порцеланово хаванче. Около извития му ръб пояс от позлатени букви повтаряше палиндрома от градината с лабиринта, сякаш там се затваря вторият кръг на някакъв магичен свят:

INGIRVMIMVSNOCTEETCONSVMIMVRIGNI

В кръга около голямата зала между всеки два каменни пиластъра от зелен камък се намираше по един вход от стъклест гел, бистър и потрепващ, подобен на онзи, през който Витолд влезе в залата. През тях безспирно влизаха от всички страни млади хора, придружени, както и принцът, от по един загадъчен непознат, сякаш брат-близнак на познатия ни водач. Същите светли очи, същите черни дрехи с бяла яка, същата диамантена игла на вратовръзката. Към странните двойки се присъединяваха постоянно новопристигнали, в крайна сметка няколкостотин, събрани в средата около голямата купа с диаметър колкото разперените ръце на човек. Колкото еднакви бяха придружителите, толкова различни бяха доведените от тях младежи. Дрехите им бяха не просто от различни моди и носии от всички краища на света, а направо от различни епохи, от миналото и от бъдещето. Едри или дребни, подобни на ангели или пък на диваци, тъмнокоси или светлокоси като пламъци, изплашени или екзалтирани, всички гледаха жадно мраморния съд, сякаш техният свят е бил само някаква пукнатина в пръстта, а сега тази купа представляваше небето.

В отсрещния край на залата, над главите на множеството, над четири пиластъра и над четири входа, на стената висеше окачена огромна картина в рамка от пищно резбовано маслиново дърво. Едва дишащ, Витолд погледна (това, без съмнение, беше гордостта на графовете Сербелони) мистериозното платно, което малко очи бяха съзерцавали някога. Само един поглед му беше достатъчен, за да разпознае автора - по-добре казано двамата автори: маниакалния в детайлите Дидие Бара и безумния меланхолик Франсоа дьо Номе, слети в общо мистично и незабравимо име - чиито екстатични платна, потънали в здрач и разруха, беше гледал часове наред в Неапол в пинакотеката, разположена някъде между града с дворци от вулканичен материал и с балкони, отрупани с простряно пране, и тъмния, зелен конус на Везувий, изгубен в мъгли. Голямата картина имаше всички характерни черти на стила на Монсу Десидерио, сюблимният художник на отчаянието: полупрозрачна творба, чиято композиция беше загадка, падаща дантела от бяло и жълто, с хиляди статуи, колони и капители, красящи фасадите на невъзможни палати, мъчителен здрач, руини. Гъстата като варно мляко светлина се увиваше около прозрачните й чаршафи, същата като в платната на Клод Лорен и на още няколко художници от Метц, които бяха слезли към Италия в търсене на благородството на Античността, перлата от изкривена, мизерна твърд на нашия свят.

В картината беше нощ. В обширните небеса над залива бяха изгрели девет големи, кръгли и кървави луни, които омазваха вълните в тъмночервено. Една лодка с младеж на борда напредваше миниатюрна между безбройни други платноходки към безподобно красив бряг. Представляваше висока скала, с топната във вълните основа, а върху варовиковия скат се катереха една върху друга чудни постройки: базилики, палати, храмове и монументи, с кули, сводове, галерии, колони, капители, фронтони и фризове и барелефи, които се пресичаха, наслагваха, израстваха едни от други и изрисувани толкова подробно, че можеше да се видят ясно лицата на статуите, всяка отделно, каменните им нокти, сянката на облаците върху стените и градините с шадравани в средата. Като гледаше алчно над главите на събралите се в залата, принцът чувстваше мъчително свиване на сърцето: знаеше, бивал е и той някога там, беше стъпвал преди (всъщност не преди, а другояче) на същия смълчан бряг. Беше минавал и той през вътрешните дворове и галериите на тези палати, крехки като от хартия. Винаги беше знаел защо обича Десидерио Монсу, защо беше плащал повече, отколкото можеше да си позволи, за да види малкото запазени творби, пръснати из цяла Италия. Той и Десидерио бяха сънували едни и същи сънища. Само че художниците, слети под това име, знаеха как да ги изтръгнат от мозъка си и да ги накарат да плуват призрачно върху платна, едва докоснати от четките с ленено масло, сякаш не платното бе разпънато върху рамката, а мозъчната кора на художника, изпъната толкова добре, че всички гънки са се изгладили, и картата на съня, ясна като на длан, била явена на сънуващия като екстатична халюцинация. Отгоре се извиваше в чудовищна анаморфоза сензориалния хомункулус, с дебели устни, ниско чело и колосални пръсти, нашият сакат брат, срамът на семейството, заключен завинаги в мозъчната си килия. Това беше единствената дъга, допусната в здрачния свят на картината.

„Топчето, принце!”, чу зад гърба си шепот и свит като ученик, хванат да се разсейва, пъхна механично ръка в нагръдния джоб на жилетката и извади сферата, някога кристална, а сега покрита със слой от слонова кост. Преди да забележи, че всички младежи направиха едновременно с него този жест, сякаш им беше внушено чрез хипноза, протегна напред лявата ръка с отворена длан и лежащото в нея топче. Всички ръце, протягащи своите дарове, сочеха към един масивен мъж, появил се незнайно откъде в средата им, съвсем различен от всички присъстващи в залата и неизказано странен. Лицето му имаше негроидни черти, но беше изцяло депигментирано, сякаш фантастичният персонаж беше живял в свят, в който цветът не съществува, или пък е бил абсорбиран под повърхността на предметите. Страховита суровост можеше да се прочете върху лицето му, бледозелено като корема на гущер, но суровост прояснена, суровост на теолог, който си е изяснил unde malum. Албиноса чакаше до централния съд, мраморен като него самия, сякаш заедно образуваха бароков шадраван от централния площад на някой кошмарен град. Беше изцяло гол, гръдните мускули бяха като два щита, а еректиралият му член бе залепнал на каменния корем, лишен от пъп. Очните глобуси на младежите, както и третият глобус с протегнатите длани, не можеха да се откъснат от зверското тяло на Албиноса. Той започна да се разхожда между повиканите, стъпваше с голи ходила по лъскавите плочи, които се запотяваха под стъпките му: следи, които бавно се резорбираха обратно в ахатовия блясък. Спираше пред някого измежду младежите и гледаше задълбочено в стъкленото топче от дланта му. Мъчеше да се разчете нещо от линиите върху дланта? Онова М, изрязано рязко, знакът на любимците на съдбата, увеличено от лещата на топчето до появата на всяка резка и дори до миелиновите наслагвания. Или напротив, беше търсен някой без съдба, някой W, обратният на М, който сега, тъкмо защото никога не си го беше пожелавал, защото не беше вярвал никога че ще бъде възможно, защото стоеше в някакво ъгълче и се биеше с юмруци в гърдите и шептеше: „Господи, смили се над душата ми”, без да посмее да вдигне очи към светлината, тъкмо той щеше да има право и безнадеждността му щеше да бъде счетена за увереност? Едно всеобхватно чувство за предопределеност го облада отведнъж. Разбра, че той е избраният, че такъв е бил открай време, че през него и през никой друг щеше да изтече посланието, което трябваше да бъде изпратено нататък. Той, Витолд Ксартаровски, който беше гледал веднъж на прозореца при леглото на родителите си в Пулав тежкото, свито почти до сфера телце на зародиша от рисунките в сепия на Леонардо, се видя сега като възлова част от разказа. През младото стъбло на тялото му течеше мъзгата, която щеше да напои огромното съцветие на света, слънчогледът от лава, мирис и вятър, върху който всички живеем, извърнати към Божеството. В проблясък зърна през очите на наследника си от четвъртото поколение онзи, който щеше да напише Книгата и тънкото лице на създадения от него, за да може на свой ред да бъде създаден, и леко нееднаквите очи, и тъжната уста под рехавите мустаци останаха в сърцето му завинаги. След тази нощ, в която щеше да бъде подплатена реалността, когато във вила Сербелони щеше да наводни със семето си една непредполагаема утроба, животът на принца щеше да продължи пепеляв и засъхнал - макар и пълен със светски успехи - до 1865, когато, едва на четиридесет и една години, щеше да умре в една алжирска болница вследствие на най-банална дизентерия. Само в няколко сънища (как се хлъзга нощем под девет кървави луни по водите на прозрачен залив към един хълмист нос, отрупан с дворци) и в първия стих на един късен свой сонет („Не лъха вятърът, здрачът полъхва”) щеше да си спомня загадката на тази нощ, обезумял от носталгия.

Албиноса минаваше край всекиго и дълбоко се вглеждаше в кварцовите топчета, като биолог, който изследва мицели и паразити през лещата на микроскопа си. Тръсваше ядно глава и се отправяше към следващата протегната длан. Отминатият младеж се отправяше разочарован към центъра и пускаше топчето да падне с приятен звън в каолиновия съд. После излизаше, придружен от водача си, през същата врата, през която беше дошъл. В тунела, който водеше в градината с лабиринта, в телата им ставаха странни промени. Водачът се удължаваше върху каменния под, превръщаше се в сянка на младежа, а чертите на онзи отзад се изглаждаха, излъскваха се полекичка, носът и ушите се изтегляха обратно в кожата на лицето, пръстите се прибираха в дланите, ръцете и краката влизаха в тялото, главата потъваше в гръдния кош, додето остане само една полутечна сфера да левитира край стените, придружена от елипсовидната си сянка по пода. Когато излезеше през устата от ковано желязо на жената, полудяла от страх, изобразена на гигантската порта, коричката на сферата се късаше рязко и съдържанието избухваше като разкъсващ вик, който изпълваше тишината над езерото и се отразяваше в Алпите, които лъщяха угаснало в нощта. След това над безграничния простор се спускаше мълчанието.

Колкото повече залата се изпразваше, толкова повече кръглият съд под величествения полилей се изпълваше със стотици искрящи сфери. Във всяка от тях беше започнал да пулсира прозрачен ембрион, хранен от стъклената плът на приютилото го яйце. След търсене часове наред и след все нови и нови разочарования Албиноса се озова в един момент сам с Витолд и с мълчаливия му придружител. Спря пред принца, лицето му омекна и суровите му черти се промениха в нещо като върховна наслада от увереността. Хвана протегнатата длан с двете си ръце и погледна обвитото в склеротизиралата си морфилия сферично яйце с алчност, с каквато би смръкнал с ноздрата си през тънка тръбичка белия прах, който отваря мозъка ти като фантастично венче. Взе непрозрачната сфера и докосна с нея мястото между веждите си. Затвори очи и я натисна решително със силните си пръсти, додето сферата потъна в костта на челото. Беше непосилно за гледане. Кожата на челото се пропука, два дебели клепача се оформиха над новото око, което в последна сметка се виждаше като нокът от жълтеникава роговица, подобно на обърнатите очи на слепците. Клепачите без мигли впоследствие се отделиха и между тях сляпото око помръдваше в новата си орбита, сякаш около него вече бяха се образували очни мускулчета и се бяха хванали за костта. Лека пара започна да оцветява предната, леко изпъкнала част и там се очерта дълбоко син ирис, който обхвана зеницата. Чудното око, каквото не беше имало никога никое човешко същество, се беше втренчило сега във Витолд от мястото над затворените клепачи на негроидното лице, омекнали като екстатична усмивка. Беше единственото цветно петно върху бледото тяло, сякаш искрящото око бе изпило всичкия пигмент на скулптурния персонаж.

Това е Ажна, окото на Шива, помисли си принцът. Последният огън по пътя към диамантения венец, Сахасрара. Веднага си представи един гръбначен стълб по протежение на който с различни на брой многоцветни листчета, с различен блясък и различни качества, се редяха, съединени помежду си с невъзможни за проследяване преплетени нишки и възли, седемте всесилни чакри, като седем йерархизирани вселени, изпълнени от галактики, квазери и свръхнови, запалени в безкрайната нощ.

През стъклестите портали в залата навлезе група от момичета, узрели за женитба, в които Витолд разпозна работничките от цеха за оцветяване на коприната от фабриката в Комо. Бяха бледи като месоядни насекоми и в ръцете си носеха големи глинени съдове, пълни с лъскави черничеви листа. Разтовариха ги в централното вместилище върху полупрозрачните яйца и се отдръпнаха настрани, целите в бели дрехи, залепнали за стройните им тела. Суровата миризма на листата сякаш ускори излюпването, в свистящото мълчание в залата след малко се чуха леки кристални пукания и растителното легло започна да се раздвижва. Появиха се тлъсти прозрачни гъсеници, виеха слепите си глави с яки мандибули и започнаха да ядат листата с невиждана скорост, като оставяха след себе си само една диря от нишки и нерви, прекалено твърди, за да могат да бъдат погълнати повторно. За няколко минути гъсениците приключиха с банкета и изпаднаха в нещо като бленуване. Върху подсечените крачета телата им не помръдваха. Само леки перисталтични движения преминаваха от време на време през тях, леки настръхвания, като вълни през желатинената им плът. След време една подир друга започнаха да секретират искрящата си нишка, която се точеше от устата им като от коремната дюза на паяк. Сякаш тук, във възможността да се секретира мистичната нишка се анулираше вечната опозиция между паяка и пеперудата, между палача и жертвата, между мрака и светлината, злото и доброто, мъжа и жената, като всяка от страните подчертаваше отведнъж идентичността си. Като виеха главите си хиляди пъти, подобно на някакви неуморни совалки, гъсениците се обвиха в мекици от мъхеста, трогателна коприна, образувана от една-единствена непрекъсната нишка. Двайсетте момичета напълниха шепите си с тях и ги докосваха с бузи и с устни. Дългите им коси се издигаха във въздуха, пукаха леко от статичното електричество на копринените мекици и разпръскваха в залата леки светкавици. От това залата се изпълни с неясната миризма на изгоряло, както при почукването на два речни камъка. Скоро мекиците започнаха да потрепват между жълтеникавите пръсти, да се разпукват в единия си край и от тях заизлизаха хиляди пеперуди едновременно, твърде тежки, твърде мъхести и с твърде къси крила, за да могат дори да мечтаят за летене. Като вибрираха с белите си неопетнени крила, плъзнаха по ръцете, по дрехите и по косите на девойките, по изтеглените им лица, по устните и по миглите им, много от тях паднаха на пода, където се отразяваха подутите им кореми. Скоро цялата зала гъмжеше от тях, седефен пух искреше във въздуха и го правеше грапав и задавящ. Витолд ги усещаше как шумолят из косата му, но не смееше да ги изтръска оттам, понеже синьото око над веждите на мъжа сякаш му казваше на собствения си език: „Разбираш ли сега? Става ли ти ясно?” Какво ли зрително поле имаше това око от някакъв друг световен порядък? Виждаше ли нещата такива, каквито са, непрекарани през рецептори и неотразени в съзнанието? Можеше ли да надникне директно в логическото пространство? Нима обединяваше трите пространства, дадени на нашата интуиция: на предметите, на нашия поглед и на мозъка ни? Витолд нямаше време да си отговори, защото сватбата, неговата сватба с една неподозирана утроба, беше на път да започне и започна, така както се полагаше, със сцени на безподобна красота и жестокост.

Албиноса минаваше пред всяка девица, хващаше с длани главата й и се взираше дълбоко в очите й, така както беше гледал сферите на повиканите, останали неизбрани. В същото време всяка от тях обръщаше очи нагоре, като куклите, така че оставаше да се вижда само жълтеникавата роговица. Черепната им кост ставаше прозрачна като стъклен похлупак, където вместо мозък, пространството беше изпълнено с огромен, тлъст паяк, с черни косми и с осем мускулести крака, разперени около гигантския корем. Натискът на кълбото от органи, куки и отрова върху черепа беше непоносим. Когато кръгът се затвори и всички девойки откриха косматия звяр от черепа си, паяците отведнъж триумфално натиснаха лапите си през париеталните и челните кости и те се показаха като връхчетата на зловещи корони. Двайсет коронясани кралици бдяха сега над съда от центъра, отрупан с нервите на черничевите листа като брачно ложе от архаичен храм. Йерогамията щеше да се осъществи пред слепите им и алчни очи, съпроводена от силните им викове: „Hymen, o, Hymeneu!”

Междувременно придружителят на Витолд беше дегенерирал, но не до сянка, като другите, а се беше сбръчкал като намачкана дреха, залепена за плешките на принца, така че, когато невестата се появи от отсрещната страна на помещението, две огромни крила на тропическа пеперуда с пурпурни очи, златни по края и с антрацитни нерви се отвориха на гърба на принца. Гола, с червена като пламък коса, с чудни зърна в средата на облите, меки гърди, с приятно уширени хълбоци около свенливото сексуално цвете в бакъреното му гнездо, млада жена минаваше между наредените в шпалир кралици, с наведени клепачи, с лека усмивка на устните, която Витолд познаваше много добре, понеже момичето с червеникавите коси и с лунички по носа и по раменете беше Мириам, дъщерята на бижутера от Лезено, край чиято работилница принцът минаваше понякога за евтини пръстенчета и гривни, които подаряваше на по-решителните селянки от околността. Беше виждал и друг път девицата на Израил в странно облекло (зелена и бяла коприна и голяма перла, вързана на челото й) и беше харесал разпуснатата й коса, която светеше в дюкяна на бижутера по-силно от колиетата, верижките и джобните часовници с капаци от надраскано злато. Два пъти бяха и разговаряли, на полски, понеже Еленбожените бяха дошли всичките преди около два века от Галиция и вкъщи все още говореха смесица от украински, полски и немски със силен италиански акцент. Три месеца по-късно, когато старият беше излязъл по работа и беше оставил дъщеря си да пази дюкяна, Витолд се приближи и я хвана през кръста. В поетическата му книга във формата на Y, наподобяваща формата на езерото Комо и линиите при бедрата на момичетата, още нямаше стихотворение за еврейка. Възбуждаше го мирисът на червената й коса, интимността на сянката наоколо, зелените и дръзки очи на дъщерята на бижутера. Вкара коляното си между скритите в тежката тъкан на роклята й бедра и приближи устата си до нейната: „Обичаш ли ме?”, но момичето се изтръгна и го изблъска силно. „Не съм слугиня”, му изкрещя и побягна някъде далеко в къщата.

И наистина не беше, дори нещо повече, което по това време Витолд не знаеше. Дядо й бил много известен цадик2 в Галиция и Литва, пряк наследник на Израел Бен Елиезер, познат повече под името Ба’ал Шем Тов, можел да лекува недъгави само с един подходящ стих от Книгата на Блясъка и предсказвал бъдещето, така както след Даниил никой евреин не го беше правил. Беше разпространил между полските евреи и украинските рутени хасидизма, доктрината на мистичната любов към Бога и към хората. Много чудеса бяха свързани с цадика от Лемберг. Веднъж, на един пазар за животни, някакви евреи бяха дошли при него да се оплачат, че са вече цели единадесет човека в тяхното градче, но нямали пари да си построят синагога. „Колко пари ви трябват?”, попитал цадикът. „Триста дуката”, отвърнали евреите. Тогава дядото на Мириам насъбрал около себе си търговците и селяните и се провикнал: „Продавам своето място в рая за триста дуката!” Намерил се веднага кой да го купи и евреите си тръгнали доволни с парите за строежа на синагогата. Друг път, на някаква еврейска сватба оркестърът не пристигнал, той се помолил горещо и станало чудо: самият цар Давид в цялата си слава се появил и свирил на цигулка цяла нощ разни вихрени песни. Но най-скъпоценното нещо, което цадикът от Лемберг пазеше в душата си, беше преданието, според което неговият род се откриваше в Тората, Свещената книга на евреите, между синовете на Израел. Често, със забавна бързина и без да сгреши нито един път, изреждаше за всеки, който искаше да чуе, няколкостотин мъжки имена, всеки роден от предишния, генеалогия, която в глъбините на времето го завързваше за прочутия майстор Бецалел, синът на Ури, синът на Хур, от семето на Юда, когото самият Адонай посветил в мъдрост и в разни умения при обработката на дърво, бронз, метали и скъпоценни камъни. Бащата на момичето беше станал бижутер тъкмо като последица от това предание, което неговият буден и свят баща беше му натяквал през цялото детство.

Оттогава принцът беше я виждал само случайно, по пътя или на кладенеца, но колкото пъти беше влизал в дюкяна на бижутера, знаеше, че е наблюдаван и в изпъстрената с проблясъци от диаманти полусянка смътно долавяше с ноздрите си мириса от косата на младата еврейка, навита на тънки жици. Никога не беше се съмнявал, че момичето го обича тайно, беше го чул и от други, без да се учуди: всички жени го обичаха, докато той ги береше, така както си вземаш от фруктиерата без никакво особено внимание праскова или круша. За да вкусиш от една праскова, няма нужда да си влюбен в нея. Също толкова странно му се струваше на принца да се топиш подир някакъв закръглен задник или подир свежия дъх на една уста, току-що сдъвкала ментово листо.

Така че едва сега я виждаше наистина, сякаш само тя беше гола в кръглия мраморен храм на вилата. Сега идеше към него с крехки млади рамена и, сякаш са се познавали отпреди сътворението на света, спря пред него, а великият итифаличен жрец събра ръцете им. Окото на челото му беше загубило блясъка си и бавно се всмукваше обратно. Сега беше отворил естествените си клепачи, докато божествените се затваряха като рана върху потъващото в челната кост око. Колкото повече се отдръпваше в мозъка, толкова повече окото на Шива се смаляваше, първо колкото череша, после колкото грахово зърно. Промъкна се между двете обонятелни луковици и спря в центъра на черепа, във вдлъбнатината в основата му, където, увиснало за хипоталамуса, щеше да се превърне в хормонална жлеза, във вътрешното слънце на нашата сексуалност. И великата светлина на сношението, и сладките феромони на единението между мъжа и жената изпълниха цялата зала отведнъж и я запалиха. Мосю Монсу, Албиноса, отново възвърна суровото си лице, а еректиралият му член, като итифалос, извит и отрупан с меандрите на вените му, привлече отново всички погледи с вида си на влечуго, сякаш допреди малко е бил засенчен от искрящото сексуално око в средата на челото.

Витолд остави да се свлече бялата мантия със златисти полудъги, в която отведнъж се беше озовал увит, и остана гол, окрилен, плътен и мъжествен, като статуя, боядисана в телесен цвят, както са ги правили в далечните времена. Хвана невестата си през кръста и усети топлината на двата мускула и нежната вдлъбнатина помежду им, после двамата се прехвърлиха през обърнатия ръб на съда от центъра на залата. Коронованите с живи тарантули жрици се доближиха и коленете им докоснаха студената, извита каолинова стена на съда, в който, върху ложето от нагризани черничеви листа сватбата беше започнала. Макар и слепи, гледаха алчно заплитанията на двете голи тела, понеже обърнатите им навътре очи гледаха право в удоволствената зона на мозъците им, нажежени от сладострастие.

В средата на огромната зала, под полилея, увиснал от безкрайния свод, младежите се любеха. Отхапваха устните си, ближеха зърната си, стискаха сред стенания твърдата плът на задниците си. Милваха половите си органи, докато се овлажнят и се втвърдят, хващаха ги с длани, проникваха с пръсти в тях. Обръщаха се с глава към краката на другия, за да опитат сладкия или блед вкус на влажното венчелистче, на звездния анус между чудните полукълба, да си пълнят устата с мощното и нежно тъмночервено сърчице на върха на члена, когото момичето милваше по цялата му дължина с устните и с езика си. И докато се потапяха в мириси и текстури и главозамайващо удоволствие при вида на тестисите и на пубиса и на вътрешната страна на бедрата и малкото клиторче в кожената му шушулка, докато се поглъщаха страстно с жадните си уста, чувстваха като проклятие отчаянието да нямаш достатъчно ръце, достатъчно устни, достатъчно нервни разклонения, за да погълнеш изцяло другия, да се наситиш веднъж на опустошителното удоволствие, на блаженството, което, започнало от нашия вътрешен ад в гнойните ни органи, във вътрешностите и в сексуалните ни жлези и в жлезите на злото, на жестокостта и на страха, бликваше отведнъж като волтова дъга към другия полюс на светия екстаз, на поста и на молитвата. Никога досега не беше се осъществявало такова дръзко и светкавично салто между скатологията и есхатологията. Никога доброто и злото не бяха показвали толкова ясно идентичността си. Защото свято беше да ближеш с такава всеотдайност скротума на любимия си, свято е да целуваш сексуалните устни на любимата, както би целувал цвете или детска ръчичка. Докато лежаха, прегърнати обратно, с уста, потънали между бедрата на любимия, някакво течно и светло щастие ги обгръщаше като пашкул от мускус и дълбока хипноза. Мъжът отваряше с твърдата си уста единствената райска порта, която му беше дадена в този живот, тунела от плът, през който самият той беше минал преди десетилетия, увит в ципи и мекониум, и където винаги беше желал да се върне. Прокарваше си път към влажната и топла стая, в която, свит на кълбо, беше сънувал веднъж в силни и непоносими цветове демони без лица, които му набутваха в ръцете прастарите скрижали на закона. На свой ред жената приемаше в начервената топла уста, подута от желание, влажната глава на пениса, смучеше го като майчиното зърно, от което някога беше всмукала увереност и закрила. Благословени прелюдии, щастливи жестове на любовта! Интензивно бленуване край центровете на огъня и на леда в чуждото тяло, чуждо, а толкова желано! Кръговрат на отчаянието и радостта, създаден, за да не може никога да бъде описан, а само живян с пола, сърцето и мисълта, всичките широко отворени!

Дебелите седефени пеперуди, пръснати навсякъде, махаха с примитивните си криле, както би махал човек с клепачи, ранени от някаква много твърда светлина. Облак от люспици се добавяше към млечния въздух на кръглата зала, през който привечерната гледка от картината на Десидерио една се спровиждаше. Актьорите от величавата сцена вдишваха и издишваха тази люспеста седефена каша, свещите от полилея я превръщаха в пепел, а пепелта - отново в пепел. Телата на влюбените от облото легло бяха влажни от пот. Сега се бяха обърнали и се гледаха в очите. Ръцете на жената се разхождаха по кръста и по полукълбата на любимия, обхванати между белите й разтворени бедра. Мускулестият му прът мокреше корема й, търсеше място в меката влага под пубиса и най-сетне без никакво усилие потъна с цялата си дължина в отворената като градинско цвете вагина. И започнаха играта с това общо стебло, топло и гъвкаво, което ги съединяваше и по което телата се хлъзгаха подобно нежни воали с все по-освободена сила, все по-твърда и по-ожесточена, додето от целия ритуал по блъскането на пубисите остана само дивото, без граници и без спиране търсене на удоволствието, където и да се е скрило, в любовта-омраза, в чистотата-низост или в нежността-насилие. Винаги Витолд принуждаваше жената, която стене под него, да го гледа в очите, но сега нямаше нужда от принуда: Мириам с мъжка жар участваше в играта, в която нямаше господари и подчинени, а господар-слуга и слуга-господар, в една трепетна поляризация, в която ролите не бяха дори пожелани, а наложени от въпиющата неизбежност на апокалиптичното удоволствие, и се сменяха хиляди пъти в рамките на един миг. Сега краката й бяха хванати под неговите мишници, а мъжът, опрян на единия си лакът, усещаше с пръстите си бедрата й, влажния анус, лепкавите устни, които мокреха пениса му, сплъстения й пубис. Пръстите затрепваха сетне по корема й, качваха се към гърдите, стискаха втвърдените зърна, продължаваха по шията към бузите на жената, която сега дишаше горещо и не откъсваше очи от неговите, с покрито от сладострастие лице, много по-възбуждащо от гледката между краката й. Младежът задържаше спермата, която се изкачваше в ингвиналните канали, не бързаше да напуска царството, скрито далеч в подсъзнанието му, където плуваше сред ендоморфинни течения в разтопената светлина на предчувствието за финална експлозия. Вливаха се един в друг в затворен, отчаян, асимптотичен кръговрат: той се изливаше в нея през отворената врата на пола, който е всъщност времето; тя изтичаше в него през отворената врата на очите, които всъщност са пространството. Като златна совалка тъчеха диамантените нишки на пашкула, от който сме дошли и в който ще се върнем.

Пред слепите очи на тъмните кралици заплетената монограма на двете тела, заклещени сега в едно-единствено, развихри двустранните си пулсации, контролирани само от меките механизми на хипоталамуса. Задните полукълба на мъжа сега удряха ритмично и безмилостно. Яйцата, видими през прозрачната кожа на торбичката се биеха в ануса и полусферите на жената, тя започна да издава сурови викове и срамни подканвания към този отгоре, изричани брутално от устните й, някога момичешки, да не спира, да влиза все по-навътре в туптящия тунел, в пещерата на закрилата, която го очакваше в нейния мистичен потир, отворен там, inter urinas et faeces.

Когато стоновете на жената се смениха с продължителни жални викове и мускулите й се свиха около пръта от плът, който я пронизваше, мъжът не можа да се сдържи. В един напън, с който искаше да изцеди цялото си тяло, освободи отведнъж течността, събрана не само в тестисите, не само в простатата и не само в семенните канали, а във всяка клетка на организма му, в мозъка и в очите му и в сърцето и в червата му и в скелета и в жлезите и навсякъде, това накъсано изхвърляне беше концентрираната есенция на мозъка, на тялото, на вярата и на надеждите му. Заклещени епилептично отведнъж всеки в ръцете на другия, туптящи като насекоми един в друг, ревящи като горени живи в аурата, която ги разкъсваше, виждаха лицата си, лица на жители на ада, през очи, които сякаш също крещяха, двамата влюбени чувстваха сега колко страшно нещо е любовта, колко убийствено е удоволствието и колко мъчителен е екстазът. Крилата, кожата и костите им се разтвориха във все по-бялата светлина, додето молекулите и атомите не се разтвориха в празното и додето земната им съдба не се разпадна.

А там, в дълбокото, в желатиненото пространство между главичката и утробата, толкова наподобяващо пространството между синапсите, понеже невронното и сексуалното чрез безкрайни аналогии показваха непоклатимата си идентичност, златен дъжд покриваше кротката Даная. Архангел Гавриил с един кралски крин между пръстите изливаше върху Девата прозрачното мляко на благата вест: „Радвай се, Марийо!” Седефена като разтопен мозък, семенната течност проникваше в пукнатината между двата огромни неврона, които се бяха докоснали, бяха се сношили, за да осигурят предаването на божественото послание. Досущ като ацетилколина, допамина и серотонина3, спермата с милионите си половинести същества с диамантени черва и рубинени бъбреци, бързаше към постсинаптичните рецептори, заемаше ги и отделяше калциеви и калиеви йони. Легион от независими същества, с вътрешни органи и пламенна воля носеха половината от божествения план на мъжа (сякаш човекът е редуване на мъже и на жени и тези половин-човеци-яхнали-по-половин-куц-заек, сперматозоидите и яйцеклетките), бутаха се напред между люспици от пикочния мехур и поглъщаха антитела през горещината, която разтопяваше ципата на огромните им глави. Напредваха като ято седефени щъркели към великото слънце на яйцеклетката, което идваше насреща им по финото стебло на утробния канал. Сякаш две крилати същества, но всяко с половин тяло и с по едно крило, линееха и жадуваха да полетят. Сякаш са се търсили хемотактично, за да се прегърнат и така половин лице до половин лице, половина гръд до другата половина гръд, лявото крило на яйцеклетката до дясното крило на сперматозоида да могат да създадат цялостния човек, мъж и жена, мозък и пол, пространство и време, в трендафиловата ядка с един милион измерения на света. Там, в тясната пукнатина между утробата и главичката ставаше втората сватба, на нашия брат и на сестра ни, осакатени, миниатюрни и все пак идентични с нас извън чудовищната им недъгавост. Мъже и сперматозоиди, жени и яйцеклетки се редуваха безкрай върху гигантската микроскопичност, която се изкачваше от първите клетки, изгубени в океана, към ангелите и към Божеството.

Сватбата на сперматозоида с яйцеклетката е мандалата, която ни отваря пътя към разбиране на спасението. Можем да гледаме от колосалната ни височина слетия им полет, знаем сега, че на свой ред и ние сме сперматозоиди, еякулирани вече от един незнаен бог, че сме били експулсирани от неговия апарат за изработване на бъдещето. Ние сме половин същества, копнеем да познаем калема си, всички бързаме в нашия свят между главичката и утробата („inter urinas et faeces”) към Портала, през който сме дошли и където трябва да се завърнем. Създадени от един Бог, завинаги скрит, носим половината от посланието към края на времената, борим се с очевидната разруха, с конспирациите на реалността, с цинизма на завръщането в пръстта, търсим непрестанно мистичната яйцеклетка, която ни очаква, катедралата от кожички в златните зори. В пукнатината между земята и небето се отправяме хипнотично към Бога. Мърдаме с опашки в мътния желатин на историята, мъчим се първи да опрем слепоочието си до гигантската звезда, да се слеем с нея и да инжектираме в плътта й половината мозък. Чакаме моментът на това unio mystica, в който сред милиардите гласове един само ще се разтвори в триумфа и в радостта, докато онези, които го следват ще бъдат съсипани от болести, грабежи, пожарища, ще пропаднат нещастни и парализирани върху ципите на пикочния мехур. Защото спасението не е за всички, нито за мнозина, а само за един, за онзи, който вече е спасен, избран още от самото начало измежду милионите, отправени на път, за да оставят костите си в пустошта. Малък брат на неназован бог, щеше да роди на свой ред, слят с чудодейния хайвер, един нов гигант, един нов живот, един нов космос без край.

Докато Мириам, лъщяща от пот, лежеше морна по гръб, а принцът, гол, с мокър член и обърнат на една страна, закриваше очи с ръката си и чувстваше под себе си измачканите чудни крила, изтръгнати от плешките му, втората сватба, сватбата на сперматозоида с яйцеклетката се осъществяваше в глъбините на жената, под влажната й, вълнуваща се кожа между вдлъбнатия пъп и меките цветчета на вулвата, от която се стичаше една седефена нишка.

Контактът се беше осъществил според волята на Знаещите и посланието беше сигурно изпратено нататък по генетичните му пътища. Албиноса наведе доволен бичата си глава и със силната си ръка повдигна Мириам от постелята. Слепите девойки я наобиколиха, като я гледаха през сапфирените си очища на зверовете от черепите си. Обвиха я в мантия от мазна коприна в златисти цветове и я понесоха към изхода под голямата картина. Албиноса ги последва и Витолд се оказа сам в бароковата зала, под златните лапи на полилея, от който падаха сегиз-тогиз тлъсти пеперуди, пърхащи безпомощно с крила. Взе една в шепата си и я приближи до очите си. Погледна безличното й лице с пламнали очи и мъхести пипала, с едва оформен хобот. Лице на ембрион или на демон. Искаше да смени съдбата си с нейната, но сега вече нямаше никаква съдба. „Bądz co bądz”, прошепна и лекичко я постави на ръба на съда, послужил за брачно ложе.

Повдигна се на колене върху купчината от наядени черничеви листа и остана така, с дълбоко наведена глава, едно тяло от пепелява плът, от която е изцедено скъпоценното послание. Щеше да се събуди на другия ден в леглото си, в хана в Каденабия, объркан от странния сън, в който той, полският принц, заровен под пепелта на вековете, се беше оказал за миг във фокуса на Окото на всевиждащия, в центъра на Разказа. От всичко, което се беше случило през тази фантастична нощ, щеше да запомни най-добре великата картина на Десидерио, с прозрачния залив под кървавите луни, с черната лодка, в която беше плавал сред хилядите други платноходки към хълма, отрупан с палати. Никога повече нямаше да види Мириам. Щеше да живее още шестнайсет години, да кръстосва надлъж и на шир балтийските земи, да се връща всяка година, потикван от неустоима носталгия към езерото Комо от италианските Алпи, по същото време, когато от другата страна на света и на разказа, Васили, момчето без сянка от рода на Бадиславците, слязло от Родопите и преминало Дунава по леда, изпод който искрели гигантски многоцветни пеперуди, се готвело, без да знае още, за срещата с Мария под същото небе, опънато като лазурно чергило над земи и морета, под същите диамантени звезди и под същата луна. В Алжир на смъртния одър бе изрекъл преди последния си дъх дълга редица от думи, които берберските фелдшери помислили за бълнуване:

INGIRVMIMVSNOCTEETCONSVMIMVRIGNI

А Мириам, еврейката, пра-пра-прабаба на Мирча по бащина линия, щеше да започне мъчителния си път на изток, прогонена от бижутерите от Ледзено, които не можаха да повярват, че не разпътството, а един чуден сън беше издул корема й като корабно платно. Свещеният вятър, който духаше в платното, я беше отвел към Австрия, която беше пресякла, облечена в дрипи, беше преминала реки и планини, като спеше под мостове и в купи сено, после към унгарската пуста. Беше родила в Печ, в една изгоряла къща без покрив и беше се спуснала с увитото в парцали дете надолу към Банат и се беше приютила в Будинц, село с благи хора с ленива мисъл на пътя за Логож. Десет години живя там, научи румънски, но продължаваха да я смятат за луда до края на живота й, понеже твърдеше, че детето й е от принц и че бащата щял да дойде един ден при тях и да ги върне в Галиция, далечната земя, където текат мед и масло. На всичките от нейния род щяха да им викат Гоанга, заради гъсениците, които отглеждаха, но Мириам научи сина си да се нарича по благородното име на баща си, пригодено към румънския говор. Момчето беше наследило мечтателните очи и дългите мигли на бащата. Макар че беше се размесил с околните и беше станал селянин като всички останали, Йоан Гоанга щеше да предаде със святост на своите деца, а те на техните и така век и половина, та до сега, разказа за една красива сватба, станала в някаква къща, която се въртяла подир слънцето.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Peccavi - латинска първолична глаголна форма в минало време 1 л. ед.ч. от глагола peccare със значение признавам, издповядвам извършен грях. [обратно]

2. Праведник от еврейската секта на хасидите, основана от Израел Бен Елиезер и широко разпространена в Полша и Литва през 18 в. (бел. прев.). [обратно]

3.Невротрансмитери, секретирани от невронните окончания (бел. прев.). [обратно]

 

 

© Мирча Картареску
© Иван Станков, превод от румънски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2012, № 1 (146)