МЕМФИС

web

Мануел Вилас стигна в испанския град Сантандер,
карайки своето ауди 100, със спуснати стъкла, коса в безреда,
отровна душа, много изхабена душа, токсична душа, като колата му,
имаше запазена стая в хотел "Силкен Колизеум".

Влезе в стаята, 301-ва, и почувства нещо специално.
Огледа щателно стаята. Всичко беше наред.

Имаше много неща в банята,
това предизвиква добро настроение винаги,
дори мъртвите се радват на подаръците:
Комплект за бръснене, четка за зъби, игла и конец.
Имаше обувалка и полираща гъба за обувките.
Имаше малка химикалка, джобна, с анаграмата
на Хотели Силкен.

Сложи снимката на баща си върху нощната масичка.
Пусна песен на Джони Кеш на лаптопа.
Вилас прави тези две неща винаги в хотелите.

Прегледа стихотворенията, които щеше да чете през онази вечер
в Сантандер.

Измори се от стихотворенията.
Само стихотворения са, думи.
Не са личности, не са човешки същества,
не целуват, не правят любов.
Ожених се за думите, помисли.
Ожених се за мъртви жени.

О, отчаяние, защити ме от зверовете
на тъгата, превърни ме
във великия просяк на любовта, каза.

Взе си душ. Постоя известно време под водата,
проклиняйки несвършващата си самота,
по-голяма от самотата на Бог,
не чуваше Джони Кеш от душа
и това му се стори една трагедия.
Трябваше да избира между песента и топлата вода.
Винаги трябваше да избира.
I went up to Memphis^*, чу.

С кърпата около кръста, отвори минибара,
осведоми се за цените и пак го затвори
със силно, звучно, абсурдно захлопване,
гума на вратата срещу гума на хладилника,
с едно анонимно блъскане,
ненужно жестоко.

Добре, си каза, отвори го отново
и извади една бутилчица уиски.
След малко още една. След малко започна с водката,
защото уискито беше свършило.

Помисли за стихотворението си „Алкохоликът“.

Огледа стаята: колко бели са възглавниците,
колко готин телефонът,
какво усещане за чистота в тялото.

Чуха се няколко глухи силни удара
по вратата на 301-ва,
призрачни удари и едновременно очаквани,
и Вилас отвори.

Беше самият Джони Кеш, с черна риза,
с боти и сюртук, и с коса в безреда.

Кеш влезе в стаята, седна на леглото
и каза „Вилас, скъпи, друже, да се обичат човешките същества
не е достатъчно, ако искаш да ги обичаш наистина,
отчаян си и няма да се излекуваш никога,
няма лек за това, братко, винаги ще си така,
необуздан, недоволен, сияещ, разбит,
братко мой, мой сине почти“.

Вилас помисли, че Джони му е прочел мислите,
защото Вилас обича всичките човешки същества,
които е познавал в този живот.
Всички ги обича до изтощението, до кръста;
макар да е говорил само две минути с някой мъж или жена,
Вилас ги обича.
Бог прави същото.

Бог и самият Му син Великият Исус Христос правят същото.

Отвъд целувката, отвъд блудството.
Отвъд сияйния еротизъм.
Отвъд притежанието и невъобразимото удоволствие.
Отвъд приятелството.
Отвъд брака.
Отвъд възхищението, верността и братството.
Отвъд всичките измами на любовта,
силните ядем човешки същества,
каза Джони.

Вилас беше сам насред стаята.

Би трябвало да си пусна един куршум именно сега,
каза Вилас, докато гледаше фотографията на баща си
върху нощното шкафче, с портативната си сребърна рамка,
и Кеш пееше от компютъра I went up to Memphis.

© Мануел Вилас
© Рада Панчовска, превод от испански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.02.2013, № 2 (159)