КАПРИЗИ НА ТОЗИ, КОЙТО НЕ СПИ

web

През нощите, когато не мога да спя от това, колко съм щастлив,
ставам от леглото и започвам да слушам музика и да пиша,
преглеждам набързо квитанции, които ми идват от банката,
проверявам хода на часовниците в моя дом, домът ми е пълен
с часовници, изглаждам си някоя риза и ако съм в настроение,
съзерцавам домашния сън на великия пес Трахано и си подреждам
масата в кабинета, лъскам си обувките и пиша
със слаба вяра, и си спомням за всичките приятели и за детството,
и мисля за скалист бряг срещу морето, и в морето виждам кораб,
където са малките ми приятели, плуващи като смелчаци.

Върху масата в моя кабинет са снимките на Кафка
(на госпожата, която чисти дома ми, казах, че е мой прадядо
и й се стори много красив и коментира, че очите ми са неговите),
една отвертка, която купих на промоция, и която сега използвам,
за да убивам прозрачни насекоми, при хубаво време влизащи
в дома ми, привлечени от лампата на масата ми, калкулатор
Firstline^*, с който извличам тъжните и бедни сметки на моя живот,
един каучуков печат с името и адреса ми, един черен
телбод с позлатени страни, много красив, очилата
за дискретното ми късогледство, слънчевите очила, които не би трябвало
да са тук, и бележник с ненужни телефони и адреси.
А в чекмеджето пазя прекрасен сгъваем нож, с който, от време
на време, заплашвам, с игрова екстравагантност, великия Трахано
и той ме укорява с един лай на мелодраматична досада.
През нощта, докато трае будуването ми, преглеждам кьошетата
на дома си, на тъмно, свалям слушалката на телефона и чувам гласа,
записан на секретаря, казващ ми, че нямам съобщения,
нито нови, нито стари, страхувам се да отворя вратите на шкафовете,
харесва ми хладният допир до дръжките на стаите
в дома ми, и после, след тази нощна обиколка,
се връщам в леглото, свалям си обувките, оправям си възглавницата,
и докато заспивам, шепна една Аве Мария, едно Верую и едно Отче Наш.
И ми остава още време да ми се плъзне някоя синя сълза
по сключените ръце, по откритите гърди, по влажната буза.

Лятото е сезонът, когато се влюбих в тебе
и познах онова, което животът отдава, ходехме заедно на реката,
Испания беше диктатура, падаща върху нас.
И мога само да кажа като онези същества, обзети от думи,
които трудно представят фактите, лятото е сезонът,
в който се влюбих в тебе, и би ми липсвало само да добавя „Знайте го“.
Но, знайте го?, не е ли онова знайте го знак на предвзета реторика,
ако никой не е знаел никога за нас, нито някой ще узнае как те обичах,
защото любовниците като нас не оставят следа, не оставят нищо.

© Мануел Вилас
© Рада Панчовска, превод от испански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.02.2013, № 2 (159)