BALCONING^*

web

Бях в Мерида един 11 септември, събота,
беше голяма жега в небето, настаних се в Националния комплекс,
една стая с остарял лукс.

Отворих балкона и видях в краката си един прекрасен басейн.
Лудото слънце падаше върху синята вода, беше два следобед.

И ако не пишех поезия никога повече.
И ако умрех тук, тук точно.

Хората умират на кое да е място,
няма закони за това, има само болка и вятър
и празния гроб.

Виж с какво изкуство е направено леглото на този свят хотел.

Погледни колко красива е тази масичка, където има няколко бели,
черни и розови бонбона, с които удостояват с внимание гостите,
захапи един от онези бонбони, захапи го, както ти знаеш.

Виж колко големи са хавлиените кърпи, с които сушиш влажното си тяло,
погледни колко готини са капаците на прозорците от старо дърво,
виж как светлината е станала землиста на балкона,
виж лампата върху нощното шкафче на тази легендарна стая.

Мануел Вилас беше дошъл в Мерида да обяви литературна награда,
беше в журито, бе пресякъл Естрамадура
с автобус клас Супер, четейки един ръкопис,
седнал в кресло от извехтяла кожа,
гледайки поля,
равнини и дъбове, жарки пасбища,
коне насред почти суха река.

Отвори червения куфар, един хубав червен куфар.

Не си беше взел бански, не можеше да зачете последния
огромен вик на лятото, последния басейн.

Казват вестниците, че британските туристи
идват в хотелите по испанското крайбрежие, за да се хвърлят
в басейните от терасите на стаите си.

Мануел Вилас се съблече и излезе на терасата.
Трябваше да скочи повече от метър напред, ако не искаше
да си разбие главата и ребрата на земята.

                    Помисли, че щеше да има само една възможност.
Видя се парализиран, прочете едро заглавие „журиращ на престижна
литературна награда ранен много тежко при практикуване на balconing“.

Включи плазмения телевизор, намери международен канал.
Излизаше Джони Кеш, пеещ Ring of Fire,
от един стар запис, от края на петдесетте,
чуваха се тромпетите.

И на Вилас се пръсна сърцето, и видя привидението
на починалия си баща сред оркестър от тромпети,
и баща му каза: „скачай, скачай, скъпи, хайде, обич моя,
както когато беше на дванадесет години и скачаше от всичките
трамплини на всичките басейни
на великата земя, която пламти в наша чест,
и аз те обожавах, и аз те обожавах, и аз те обожавах“.

И Мануел Вилас скочи гол, и падна насред водата.

Беше съвършен скок.

Винаги ще бъда млад, винаги.

Колко би ми харесало да ме видиш в последния скок.

Ние сме човешки същества, толкова човешки, това сме,
човешки същества.

Искаха да го изхвърлят от хотела,
но обеща, че няма да го прави пак.

© Мануел Вилас
© Рада Панчовска, превод от испански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.02.2013, № 2 (159)