САМ ШЕПЪРД: "КАТО КУЛТУРА АМЕРИКА ЗАЛЯЗВА"

Лора Бартън

web

Неделя вечер в Санта Фе. Със Сам Шепърд седим в един бар в центъра на града, пием текила и хапваме такос. Осветлението е приглушено, вечерта е топла, а разговорът върви стремглаво, докато барманът разклаща шейкъра за коктейли, а масите зад нас се запълват. Вече сме обсъдили няколко важни въпроса, включително достойнствата на Чехов ("Не съм възторгнат от него като драматург... защо да качваш мъртва птица на сцената?"), качествата на едно шампанско и древноегипетската богиня Изида: "Само как се превръща в птица! Невероятно. Това не можеш да го измислиш."

Сам Шепърд
Снимка: Майкъл Фрайберг

Разговорът ни се насочва към темата в пиесата "Истински Запад", написана от Шепърд през 1980 и сега поставена отново в лондонския театър Tricycle. Под режисурата на Филип Брийн, с Юджийн О’Хейр и Алекс Фърнс в главните роли, продукцията първо се появява в Градския театър в Глазгоу миналата година. Извоюва си доста похвали, не по-малко от самия Шепърд, който играе важна роля за трансфера на пиесата в Лондон.

"Мисля, че постановката на Филип е страхотна", казва той тази вечер. "И актьорите са невероятни... Разчитаме на големи имена." Той си припомня една от най-забележителните постановки на пиесата в Ню Йорк в края на века, когато двете главни роли се изпълняват от Филип Сиймор Хофман и Джон С. Райли. Те често се редуват в ролите, за да поддържат представлението интересно.

Шепърд се среща със Сиймор Хофман през февруари, седмица преди актьорът да умре от свръхдоза хероин. Споделя, че изобщо не е усетил, че ще стане нещо. "Беше напълнял, но често му се случваше", казва тихо той. "А и беше доста уморен. Каза, че ще се прибере и ще поспи... Разбирате ли, не мисля, че е възнамерявал да се самоубие, мисля, че хероинът е бил лош. От друга страна, не осъзнавах, че толкова се е пристрастил."

Той спира. "Познавах Робин Уилямс доста добре. Той знаеше, че иска да си отиде - имаше паркинсон. Двамата със Сиймор много си приличаха по това, че бяха обсебени от самите себе си. Познавах много хора, които умряха... които отнеха живота си сами", продължава той след секунда мълчание. "Обаче знаете за Пати Смит - стара приятелка ми е, тя написа рецензия за новата книга на Мураками, която се появи в "The New York Times". В края й тя казва: "Не искам да се самоубивам. Искам да видя какво ще се случи." Какво изявление. Вярвам й."

Повече от пет десетилетия Шепърд е бил една от най-известните и уважавани фигури на американската сцена и екран. За някои той е бил основно актьор - звездата в "Дни в рая", "Правилното нещо", "Франсис" - тогава за първи път среща Джесика Ланг, която му става съпруга за почти 30 години; и по-късно: "Братя", редом до Джейк Гиленхал и "Убийството на Джеси Джеймс" с Брад Пит. Но за други, със сигурност за него самия, той е преди всичко писател. Започва да пише за театралната сцена в Ню Йорк в началото на 60-те години на миналия век, когато напуска университетското си образование за степен по селско стопанство, предизвикан от четенето на произведения на Самюел Бекет и от желанието в съвременна Америка да се чува гласът на театъра. "В ония години имаше един скапан американски театър", обяснява той. "Нищо не се случваше. Американското изкуство гладуваше."

Той написва "Туристът, Ейнджъл сити, уста на каубой" в сътрудничество със старата си приятелка Пати Смит, както и много други пиеси. След това идват "Истински Запад", "Оглупял от любов", много къси разкази, скечове, есета и сценарият за филма "Париж, щата Тексас" на режисьора Вим Вендерс. През 1979 г. печели награда "Пулицър" за "Погребаното дете", пиеса в три действия.

Днес Сам Шепърд дели времето си между ранчото си в Кентъки и дома в Ню Мексико, където заема длъжност в Института Санта Фе - той е един от няколкото "много доказали се творчески мислители, назначени да катализират трансдисциплинарното сътрудничество, да синтезират идеи и методи от много области и да насърчават, дори да задават, нови полета на изследване", както се казва в аналите на института.

"Ходя там всеки ден" - така го описва Шепърд, гласът му малко се повишава. "Интересно е - като мозъчен тръст, 95% са учени. Аз и Кормак МакКарти сме единствените писатели. Всички останали са ядрени физици. Абе хубаво е, нали знаете. Но води до много безплодни разговори." Разсмива се с хриптящия си глас - много от изреченията му завършват по този начин, с дълбок топъл стържещ глас.

В момента Сам Шепърд пише първия си роман. "След шест сборника като цяло си рекох: "Боже, няма ли е да е страхотно да мога да напиша нещо?" Но се колебае дали да разкрива сюжета и темите на романа. "Ъъъъъ", запъва се той. "Не зная как да го обясня. Наистина не зная. Надявам се да излезе роман, но за първи път ми е толкова трудно да пиша проза. Струва ми се, че съм роден драматург, но прозата винаги ме е омагьосвала. Как да продължаваш да я пишеш?" Още един дълъг смях. "Как го правят хората, с години? Пиша това от 10 години!"

Институтът помага. В Кентъки той би се изкушавал да не пише заради конете и добитъка, заради лесното удоволствие да кара трактора из ранчото си. Но тук има бюро и атмосфера на академичен труд, която напомня за институцията. "Дисциплиниращо е", казва той, "така че съм много доволен заради това. Искам да кажа, че произвеждам... страници. Страници!" Изглежда леко учуден. "Пък дали са добри, или не..."

Трикът да балансира между изискването да пише, актьорството, театъра, филмите и романите е просто "да не правя всичко едновременно. Не и като Питър Акройд, той работи върху някаква история, биография и роман по едно и също време. Просто се отплесва за ден и прави всичко това", казва той с почуда. "Четох дълго интервю в "Ню Йорк Таймс"; питат го: "Какво правите, когато не пишете?" Той отговаря: "Пия." Шепърд се разсмива и предлага тост. "Наздраве", казва той.

Роден в Илиной (макар вероятно заченат в Тексас, уточнява той, където е изпратен баща му, военен пилот, и където "майка ми го последвала и прескочила оградата..."), Шепърд израства в Калифорния и живее на различни места - Ню Йорк, Калифорния, Лондон, а след това в Ню Мексико и Кентъки. Дори днес, на 70, животът му често се ръководи от номадската природа на снимачната площадка, като най-често снима в Ню Орлийнс и Флорида.

Сам Шепърд и Пати Смит в спектакъл на пиесата им "Уста на каубой" през 1971
Снимка: Джерард Маланга

Ето защо не е необяснимо присъщото качество на голяма част от произведенията му - едно чувство, което, както казва той тази вечер, "е, че не принадлежа изцяло никъде". Според него точно писането му е най-присъщо, то е неговият дом и за да илюстрира това, ми разказва как пътували с шоуто "Търкаляща се буря" на Боб Дилън през 1975: "Беше голяма лудост. Сега като си помисля, не е било чак такова, обаче аз самият не бях привикнал към преходи, всяка секунда беше изпълнена с движение. И затова се радвах да се върна към нещо постоянно. Писането беше това нещо."

Той е вдъхновен "не толкова от пейзажи, а от връзката им с миналото" и говори за хората, които навремето са живели в Ню Мексико, за парчетата керамика на 2000 години, които подритваш из пустинята. Собствената му връзка с тази част от страната също е стара: "Спомням си как вървях из града, когато бях на осем. На път за Чикаго. Помня, че бях много, много самотен. Захвърлен в някакъв влак из пустошта на провинцията в Индиана."

Това е вид спомен, който те кара да се замислиш до каква степен Шепърд е като Клинт Истууд, Аарон Копланд и Фредерик Ремингтън - обвързан с митологията и преданията на американския Запад, как животът му е вплетен в произведенията и ролите му, и колко много това е било част от обаянието му.

Той развива сюжета на "Истински Запад" в градската част на Калифорния, която познава от Пасадена - родния град на майка му. В центъра е жестоко братско единоборство между Остин, високо образован в престижен университет сценарист, и странния му брат Лий, който твърди, че прекарва времето си в пустинята Мохаве и едва свързва двата края. Докато братята пазят къщата на майка си, те влизат във все по-голям конфликт заради продаването на един сценарий, противоположните им начини на живот, като всичко това се развива на фона на звуците от щурци и койоти, повяхването на цветята в дома и краденето на тостери.

Всъщност пиесата изследва темите за успелия и аутсайдера, идентичността, семейството и идеята на Америка за нея самата, като проследява момента, когато новият запад на цивилизована градска Америка се сблъсква с дивия и необуздан стар Запад. Така че тази вечер изглежда съвсем редно да стоим с Шепърд в едно градче в пустинята и да го слушам как говори за американската култура 34 години след написването на "Истински Запад".

Първият пример за Сам Шепърд за човек-аутсайдер е баща му. Разсмива се с притеснение, което преминава в привързаност. "Баща ми смяташе, че идеята да бъдеш солиден гражданин е нещо абсурдно. И той още повече се отдалечаваше в посока да бъде аутсайдер, най-вече, просто казано, да бъде алкохолик. Майка ми беше точно обратното. Много в час, схващаше как да се оправи."

Сам Шепърд, вдясно, и Майкъл С. Хол в "Студ през юли" (2014)
Снимка: c.IFC Films/Everett/Rex

Чудя се как Шепърд от толкова дълго време се справя с една кариера, която е изисквала баланс между собствените му залитания между аутсайдера и успелия човек, умилостивяването на важни хора в киното, продуценти, театрали, които възприемат филмите и пиесите предимно в търговски измерения. "Ами не се оправям добре", казва той с дрезгав глас. "Трудно е. Осъзнавам, че като актьор човек трябва да балансира, но не разбирам цялата тая идея за изкуството като синоним на търговията. Направо ме влудява. Ето така си извоюваш славата, че си труден за работа. Има продуценти, които изглежда наистина ги е грижа, но съм скептичен за важните особи в студията и Нетфликс и онези, които въобще не мислят през какво минават актьорите, какво преживяват авторите, какво е актьорската сцена." И все пак, на него му е приятно да играе, "като ми е ясно вече как да го правя. Отначало не ми харесваше. Не знаех накъде да гледам, защото онова нещо - камерата - ме следеше през цялото време."

Театралната публика винаги е била нещо различно според него. И все още точно театърът го окриля. Когато днес говори за него - физическото пространство, акторите, езика - у него има някакво благоговение, почуда. "Абе да пишеш за театъра е толкова различно от това да пишеш за каквото и да е друго. Понеже това, което пишеш, после ще бъде изговорено. Ето защо смятам, че точно това е причината толкова много доказали се романисти да не могат да напишат пиеса - те просто не разбират, че думите се изговарят, че всичко се пръска във въздуха. Не го разбират това."

Той прави пауза, отново се връща към мисълта за романа си. "Но, разбира се, аз пък имам противоположния проблем", признава той. "Така мисля. Не съм сигурен. Езикът на сънищата е толкова различен от езика на учените. Не го разбирам. Но разликата между говоримия език и езика на човек в главата му е толкова голяма. Огромна. Преди всичко се е изговаряло. Всичко през устата и във въздуха."

Тия дни той чете много ирландски автори. "Те са много напред", казва Шепърд. "Това е способността да вземеш езика и да го развъртиш." Чете и много латиноамерикански писатели, защото "изглежда те владеят умението да прескачат времето и дълбините." Не му е лесно да преценява съвременните американски автори след Денис Джонсън. "Що се отнася до американските писатели, като група те зациклят върху една и съща идея: че сме континент и че след нас всичко се разпада. Това е такава глупост."

Той някога зациклял ли е върху това? "Не виждах нищо извън стаята в мотела, пустинята и магистралата", бавно казва той и завърта чашата полека. "Не разбирах, че има и друг свят. За мен целият свят беше събран там. Мислех, че това е единственото, което има значение. И оня свят все още е там, но сега се повтаря, защото всичко е заменено от изоставени молове."

Той вярва, че ситуацията е неспасяема. "Ние отмираме", казва той за Америка. "Всеки, който не осъзнава това, изглежда така все едно е Коледа или нещо такова. Като култура ние отмираме. Америка вече нищо не създава. Китайците го правят! Детройт е най-добрият пример. Всички ония градове, които навремето произвеждаха нещо. Ако идете на паркинг за тирове в Салисо, Оклахома, вероятно ще видите лицето на Америка. Колко сме отчаяни. Наистина отчаяни. Направо раздирани от огорчение."

"Но защо", питам го, "светът все още се прехласва по американската култура? Защо дори ние сме запленени от пиеса като "Истински Запад?" Той отговаря: "О, защото всички вярват в американската приказка. Че можеш да успееш тук. Обаче не успяваш."

"Но вие сте се справили твърде добре", казвам аз.

"Е да, обаче аз също... аз... да", колебае се, засмива се, дълго плътно хриптене. "Обаче странното е, че дори не се стремях да го направя. Ама никак, мамка му."

© Лора Бартън
© Юлияна Тодорова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2014, № 10 (179)

Преводът е направен по: The Observer, 07.09.2014.