ВСРЕД ПОБЕСНЯЛАТА ТЪЛПА
За гръцкото издание на романа "Плячка" от Георги Гроздев

Ламброс Скузакис

web

„Обладават ни лавини от думи. Те са превзели душите ни... Да не би животните нарочно да мълчат. Дали биха искали да общуват с нас, хората? Какво повече знаем, за да им кажем?... Всички ставаме плячка на думите, които ни преследват. Ще настъпи ли край на това преследване?Може би във вечното мълчание е нашето спасение!..." (стр. 38-39).

Наистина думите не намират своето място сред героите на „Плячка” и то не защото са безсилини да изразят магията на природата, а защото стават излишни при техните абсолютно себични прояви. Лица, търсещи екстремните изживявания в ловния туризъм, в резерват за диви животни край едно изоставено село в сърцето на българската природа. Място, в което дивата красота е артикул за продан, в което смъртността на новородените достига 95%, а семето на мъжкарите придобива космическа стойност. В опустели дворове и лозя се гонят сърни и мечки, станали безразлични към опасно свистящите край тях куршуми. Хора с изострени сетива стрелят с хищническа страст или пък по навик по уплашени животни.

В тези бойни полета, под кръстосания огън се озовават кметът-насилник Еньо Тъпана, полицаят-бракониер Кебо, Хънтера - човекът, който се разпорежда със съдбините на резервата, но и с тези на попадналите в него хора, а още Златьо Змеят - търговец на жени. Дават си среща възможно най-представителните отрицателни герои на постсоциалистическото общество. Редом с тях се движат банкерът Ханс и борсовият оператор Вилхелм, временно дезертирали от карирерата си, колкото да релаксират. Михал Белия, който не е записан в никакви регистри, но упорито пребивава в запустялото селище. Антипод им е психиатърката Лина, избягала с четирима нейни пациенти, за да не ги осъди, „затваряйки ги в една папка”, убедена, че кроткото село може да им предложи повече от добре оградената психиатрия, мечтаеща да спаси давещите се души, отказваща да приеме болката като „беда, от която някой би трябвало да се срамува”.

Цялата тази мрачна трупа от герои, се катери по планинските пътища с радрънкани „Москвичи” и ”Трабанти” за да се конкурира с дивата природа. Вечер се преобразяват в безпощадни ловци. Считат, че с всеки изстрел се явяват на изпит. Читателят започва да се пита кой в крайна сметка е дивият звяр? „Хората не са само лоши или само добри, зависи на коя страница ще ги разтвориш” (стр. 61).

Иносказателният почерк на Гроздев е разкрасен с елементи от народните предания, но и от анималистичната балканска литература (например с изявата на скрити атавистични сили). Характеризира се с изразена поетичност, дори в най-суровите моменти - неподвижността на животното миг преди изстрела, гъските, падащи от звездния свод в тъмните ниви, птиците, приземяващи се от вечните въздушни коридори, заекът, напуснал скривалището си и тръгнал към гибелта си, предпочитана пред самотата. Цялото това поетично отразяване на нечовешкото насилие напомня някои от хубавите филми на балканската кинематография, излезли след 1989 г., но и по-стария роман на Василис Гуроянис „Цъфтежът на сребристата трева”.

Животните оставят своя генетичен код и почвата попива тяхното семе. В смъртта избухва последният им оргазъм. Това е последният проблясък на природата, преди да бъде унищожена, или може би е началото, „заплождането”, на един нов, по-добър космос.

Хората се връщат към природата с една величествена надменност, оставят неконтролируема хищническата си същност. По поляните се чува само учестено дишане и предсмъртни хрипове. Това е идеалното поле, зa да се оплячкоса всичко, първобитните ни инстинкти се противопоставят на природата, нейните творения се опълчват срещу човека, срещу всеки човек, който се превръща в застрашен вид.

© Ламброс Скузакис
© Христос Хартомацидес, превод от гръцки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2011, № 9 (142)

Текстът е публикуван в сп. "Ентевктирио", 2011, бр. 93 (април - юни) и в електронно списание "Пандоксейо", август 2011.