МЪЖЕТЕ, МАРКИРАНИ С РОЗОВ ТРИЪГЪЛНИК: ПРЕСЛЕДВАНЕ БЕЗ КРАЙ

Клаус Мюлер

web

"Аз съм оцеляло доказателство, че Хитлер не победи. Давам си сметка за това всеки ден." - казва Фридрих-Пол фон Гросхайм. На 88-годишна възраст този чаровен гей мъж празнува рождения си ден два пъти в годината. "Никога не се знае." - добавя той.

Трудно е да си представи човек какво е преживял Гросхайм. Той е бил между 230-те арестувани в Любек за една нощ през 1937 г. Полицията го е изхвърлила от дома му и го е вкарала в затвор за десет месеца. След това са го освободили, но по-късно са го арестували отново. Този път нацистите са го принудили да избере между кастрация и изолация в концентрационния лагер Саксенхаузен. Гросхайм се предал за кастрация.

Неговият кошмар обаче не приключил с това. През 1943 г. бил арестуван за трети път и изпратен в лагера Нюенгаме. По чудо е оцелял, но едва половин век по-късно се е осмелил да разкаже историята си.

Защо толкова малко хора, оцелели от Холокоста, са решили да разкажат за страданията си? Защо е отнело толкова дълго време да бъдат чути?

През 1945 г., по време на Освобождението, се е знаело, че хомосексуалните мъже в концентрационните лагери са били маркирани с розов триъгълник. Този факт е бил документиран в доклади на освободителните войски, както и в показанията на оцелели затворници. Но въпреки че са били освободени, тези мъже не са успели да се възстановят отново. Преследването им е продължило - първо от обединеното военно правителство на Германия, а после и от местните власти из цялата страна.

В изследванията за Холокоста хомосексуалните мъже са принадлежали към т.нар. група на забравените жертви - тези, които дълго време не са били признати за потърпевши. Между тях били затворниците с умствени и с физически увреждания, проститутките, алкохолиците, жертвите на принудителна стерилизация, както и всички, категоризирани от нацисткия режим като асоциални и отчуждени. Терминът "забравени жертви" обаче не е точен. Следвоенното германско правителство не е "забравило", а е продължило да преследва "обратните", оправдавайки по този начин политиката на Третия райх.

Оцелелите затворници като Фридрих-Пол фон Гросхайм или Карл Горат (лежал в Нюенгаме, Аушвиц и Матаусен) никога не са били юридически признати като жертви на режима. За тях страхът не е свършил с освобождението, а е продължил заради опасността да бъдат арестувани отново. Някои от тях са били третирани като рецидивисти и след войната - според същия този закон срещу хомосексуалността - Параграф 175, който е бил установен през 1871 г. и който е бил допълнен и подсилен от Третия райх.

Нацистката версия на Параграф 175 е била гласувана отново през 1975 г. от Върховния съд на Западна Германия. Съдът изложил аргумента, че анти-хомосексуални закони и предразсъдъци са съществували и преди Хитлер да превземе властта, поради което този параграф не можел да се категоризира като специфичен за нацистката идеология.

Разбира се, антисемитизмът, специалните закони срещу ромите, както и дискусиите в медицинските среди за стерилизация на хора с физически увреждания, също са били налице преди 1933 г. Подобно на хомофобията, тези наредби и предразсъдъци, придобили ново значение след инкорпорирането им в нацистката идеология. Върховният съд обаче игнорирал подобни сравнения и отсъдил, че Параграф 175 е бил необходим за защитата на германското население. Отменили са го едва през 1969 г.

КРАЯТ НА ПЪРВОТО ГЕЙ ДВИЖЕНИЕ

Германското законодателство е включвало закон срещу "содомитството" (архаичен термин за хомосексуалните практики, който всъщност е трябвало да означава "негостоприемство" - според преобладаващото мнозинство от библейски изследователи през вековете - б.пр., Н.А.) още от 1871 г. насам. Рядко се е случвало да се завеждат дела в тази област, защото практикуването е било по взаимно съгласие. За кратко време през 1929 г. е имало дори надежда, че укрепналото гей движение можело да отмени параграф 175. Парламентарна комисия, която е преработвала националния морален кодекс, гласувала за отмяна на несправедливия закон. Но препоръката на комисията не успяла да влезе в парламента заради нарасналото влияние на нацистите.

След като Хитлер се качил на власт, от Гестапо оказали натиск за разширяването на параграфа дотам, че повече не е било нужно представянето на доказателство за хомосексуален акт, за да се арестуват и осъдят заподозрените. Според Хайнрих Химлер сексуалната трансгресия била не само криминална проява, но и заплаха за бъдещата арийска раса. На 28 юни 1935 г. влязла в сила преработена и подсилена версия на закона. Дори подозрението за хомосексуално намерение вече било достатъчна причина за арест. Целуването или прегръщането на друг мъж, слуховете, разпространявани от съседи, писмата от гей приятели вече били достатъчни доказателства.

Преследването на хомосексуални мъже не изненадало никого. Златното десетилетие на 1920-те се отличило с процъфтяваща гей култура в големите германски градове. Политическите организации, издателските къщи и списания, социалните групи и събития се увеличили на брой. В Берлин отворили врати десетки гей барове, но дори в такава активна среда нацистите показали ясно, че в бъдещия Арийски райх нямало да има място за хомосексуалните.

Хитлер забранил всички хомофилни организации веднага след като се установил на власт през 1933 г. Подчинените му превзели всички институции и събирателни пунктове на гей общността.

Огромната и незаменима библиотека на Института за сексуални изследвания била унищожена по време на прочутото берлинско горене на книги от май 1933 г. Този институт, основан от д-р Магнус Хършфелд през 1919 г., станал световен лидер в областта на сексологията, а Хършфелд се утвърдил като водещата фигура на ранното германско гей движение. Като гей евреин той е бил оклеветен от нацистката машина за пропаганда, защото представлявал символ на деградацията на Ваймарската република. Световно турне през 1933 г. едва предотвратило убийството му.

Въпреки затварянето на гей баровете и подпалването на Института за сексуални науки много граждани продължили да смятат нацистката политика за амбивалентна, стига да се толерирало политическото присъствие на Ернст Ром. Той не парадирал с различието си, но интимните му взаимоотношения с някои мъже били публична тайна. И когато бил заподозрян в заговор срещу властта, Хитлер заповядал екзекуцията му заедно с други гей офицери на 30 юни 1934 г.

Сексуалността на Ром била посочена като оправдателна причина за разстрела в т.нар. Нощ на дългите ножове и Хитлер обещал в печата да изчисти всички коридори на властта от хомосексуални политици.

Командващият Хайнрих Химлер изпълнил заповедта, като създал специални полицейски отделения за целта на прочистването.

Въпреки смъртта на Ром неговата хомосексуалност се превърнала в главната мишена на "комунистическата" пропаганда като пример за "истинската същност" на Третия райх. През 1930-те и 1940-те хомофобията се превърнала в един от най-често използваните инструменти както от сталинистката, така и от нацистката машина за пропаганда - с цел представянето на другостта като морално деградирала. Следвоенните филми за режима често включвали такива хомофобни позьорства, без да полагат усилие да ги разследват. Законите против хомосексуалността не получили подобно медийно покритие и жертвите на концентрационните лагери били умишлено игнорирани от "комунистическата" пропагандна машина. Фаталното й влияние продължило да информира обществените мнения в Източна Европа до края на 20-ти век.

След назидателното убийство на Ром Химлер също съсредоточил вниманието си върху моралната "заплаха". През 1936 г. било основано федералното бюро за сигурност и борба с абортите и с хомосексуалността, консолидиращо окончателно връзката между националната "социалистическа" политика, расовото прочистване и хомофобията.

НЕВИДИМАТА ЛЕСБИЙКА

Сравнението между премеждията на лесбийките и на гей мъжете от този исторически период е възможно само частично, защото оцелелите свидетелства са твърде оскъдни. В границите на силно разграниченото по полов признак германско общество преследването на хомосексуалните мъже е било приоритетна политическа цел. Те били категоризирани като врагове на държавата и след 1934 г. погромът над тях бил безмилостен. Параграф 175 дефинирал като престъпници само мъжете. За съдбата на лесбийките през този период се знае много по-малко. Те, разбира се, са били принудени да се крият. Според малкото показания, достигнали до нас, много от тях са се омъжили за гей приятели, за да се предпазят от властите. През 30-те и 40-те нацистките политически лидери обсъждали основанията за включването на хомосексуалните практики между жени в Параграф 175. В крайна сметка процедурата е била предотвратена заради три аргумента. Първо, лесбийските наклонности се смятали за неприсъщи на "арийската жена"; второ, изключването на жените от властовите структури предотвратявало "опасността от конспирация"; и трето, "арийските" лесбийки можело да бъдат използвани за възпроизводство, въпреки волята им, защото умножаването на арийската раса било най-спешната цел на Третия райх.

Известни са само няколко случая на инкарцериране в концентрационни лагери, в които сексуалната ориентация на жените е била посочена като причина. Няма никакви доказателства за систематично маркиране на жени с розови или с черни триъгълници, а само бегли свидетелства на еврейски и на политически затворници за женски партньорства.

Съдбите не лесбийките се определяли не толкова от нацистката хомофобия, колкото от институционалното маргинализиране на жените като цяло. Държавната пропаганда величаела брака и майчинството. Идеалната германска жена била производителката на бъдещата арийска раса. В този сценарий, разбира се, присъствието на лесбийките било недопустимо, но твърде малко информация за съдбата им е достигнала до нас.

РОЗОВИЯТ ТРИЪГЪЛНИК

Полицейските хайки и масовите арести на хомосексуални мъже зачестили след 1934 г., когато много от заподозрените са били изпратени в лагери. Униформите на тези мъже понякога включвали разпознавателна маркировка във формата на буквата А (означаваща немската дума за практикуващите пенетрация). По-късно тази маркировка била заменена с розов триъгълник. Сериозното изучаване на това масово преследване започнало едва в началото на 1990-те и много въпроси все още остават без отговори. Ранни изчисления посочват, че между 10 и 15 хиляди затворници са били маркирани с розов триъгълник. Тази цифра е пространно цитирана и засега остава най-реалистичното предположение, но систематична проверка все още не е провеждана от никого.

Не е известно и защо някои лагери (като например по-малките учреждения в Емсланд) са държали по-висок процент на хомосексуални затворници. Знае се, че някои от тях са били използвани в робски бригади и са били подлагани на медицински експерименти, но и в тази област на изследване не е постигнато достатъчно. В Бухенвалд например един доктор е изпълнявал операции, целящи трансформирането на хомосексуални "пациенти" в хетеросексуални мъже чрез имплантиране на капсула с тестостерон. Подобни процедури показвали болните амбиции на Хитлер и на други политици да намерят медицинско разрешение на "проблема".

Розовият триъгълник означавал и по-сурово третиране в лагерите. Гей мъжете се отличавали като група с по-висока смъртност в сравнение например с групата на политическите затворници. Те не могли да разчитат на никаква вътрешна подкрепа и били презирани от останалите групи затворници. Много от тях били принуждавани да вършат най-тежката работа и умирали само месеци след пристигането си в лагерите. Понякога хомосексуалните мъже били сегрегирани в специални бараки, маркирани с Параграф 175. Твърде малко документация е оцеляла относно еврейските затворници с розов триъгълник, но има показания за особена бруталност при третирането им.

Въпреки че розовият триъгълник се е превърнал в международен символ на движението за гей права, все още няма достатъчно информация за индивидуалните съдби на носилите го. Този символ на политическа промяна се е утвърдил само защото съвременните му изследователи не са преживявали физическите мъчения на някогашните му жертви. Разполагаме с малко имена и с още по-малко лица - не повече от 15 оцелели хомосексуални мъже са дали показания за изпитанията си. И това е напълно понятно, като се има предвид средата, в която са били освободени през 1945 г. За разлика от другите оцелели затворници гей мъжете трябвало бързо да осъзнаят, че преследването им не е приключило. Престоят им в лагерите е останал документиран в полицейското им досие, поради което са били по-уязвими пред заплахата от нови полицейски проверки. През 1950-те и 1960-те германската съдебна система ги е осъждала също толкова често, колкото нацисткия режим. След физическите изпитания в лагерите някои от тях не са намерили сили да посрещнат новата вълна от арести. Известни са случаи след края на войната, в които жертви на Холокоста са били съдени отново за нарушения на Параграф 175, заради което са извършили самоубийство преди процеса или в затвора след това. Други са потърсили убежище във фиктивни бракове или в пълна самоизолация.

Повечето жертви на нацисткия режим са получили институционално признание за премеждията си, но мъжете, носили розов триъгълник, са били лишени от такава справедливост. Те били премълчавани при издигането на паметници и при учредяването на музеи. Все още смятани за престъпници и перверзници, те никога не са имали възможността да възстановят достойнството си в следвоенното общество. И въпреки че са оцелели, никой от тях не е бил приет в общността на героите. Това заличаване от паметта за холокоста се е отразило и върху индивидуалната памет. Повечето жертви не намерили смисъл в даването на показания след войната, защото знаели, че нямало да получат нито морална, нито финансова подкрепа. Някои дори интернализирали нацистката агресия като собствена вина за това, че не са били по-съобразителни в прикриването на личния си живот.

Един оцелял се изразил по следния начин: "Всичко това се случи, защото ние, глупавите кралици, не си скрихме тефтерите с адресите на приятелите ни." Други пък, проявявайки удивителна за времето си смелост, се опитали да спечелят институционално признание, но загубили битките си в съда.

Карл Горат е един от мъжете, които са се борили за такова признание. Той е бил на 26 години през 1939 г., когато ревнивият му любовник го е предал на Гестапо. Полицията го принудила да подпише признание с пистолет, опрян върху слепоочието му. Не са му позволили да види нито съд, нито съдия, а са го транспортирали директно в концентрационния лагер Нюенгаме, след което и във Витенберг през 1940 г.

След като отказал да намали дажбата на хляб за съветски политически затворници, Горат бил преместен в Аушвиц през 1942 г. На път за лагера той е успял да смени розовия си триъгълник с червен, което вероятно е спасило живота му. Малко преди разпускането на Аушвиц, той и няколко други затворници са били преместени в Маутхаузен, а после в Мелк и в Ебензее. Накрая, след освобождението от американската армия през 1945 г. едва не умрял от холера.

През 1949 г., Горат е бил осъден на 4 години затвор за нарушение на параграф 175. Поискал е репарации от германското правителство през 1953 г. и през 1960 г. И в двата случая са му отказали. В очите на германското правителство хомосексуалните мъже не са били жертви на нацисткия режим. Днес 81-годишният Карл все още живее в Германия и никога не е получавал финансова компенсация както останалите жертви на Холокоста.

THE UNITED STATES HOLOCAUST MEMORIAL MUSEUM

Германското правителство може да е забравило Карл Горат, но другаде той вече е институционално признат. Неговата лична история е една от общо девет, които са документирани в уникалния ID CARD проект - жест на приобщаване, който го изумява. Документирането на индивидуални истории се е оказало много трудно начинание. Повечето от оцелелите свидетелства са анонимни - оцелелите са се колебаели да предадат пълните си имена и са се осмелили да разкажат само частични истории за физическите си изпитания. Този музей е първата значима институция, която е интегрирала показанията на хомосексуални мъже в своите експозиции и образователни програми. Тази стъпка е дългоочаквана: според скорошно изследване на Американския еврейски комитет само половината от пълнолетното население на Великобритания и една четвърт от американците знаят, че хомосексуалните мъже са били преследвани от нацисткия режим. Американските архиви съдържат няколко хиляди показания от оцелели жертви, но никой от тях не се е идентифицирал като гей мъж. Само една книга на английски език предлага лични признания на мъже, носили розовия триъгълник. Хомофобията никога не е била дискутирана като приоритет на нацистката пропаганда. Пет десетилетия е трябвало да отминат, преди да отвори врати първият музей, който е признал истината. Още по-дълго време ще отнеме да се компенсира масовата вреда от хомофобната пропаганда, атакувала гей малцинствата и от Изток, и от Запад. Книгата "Мъжете, маркирани с розов триъгълник" предлага поглед върху рядко дискутирана и слабо разследвана историческа тема, която е била почти заличена от архитектите на европейската история. Най-сетне тук се гарантира оцеляването и на част от тази памет.

юни, 1994 г.

© Клаус Мюлер
© Николай Атанасов, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.11.2016, № 11 (204)

Преводът е направен по: Heinz Heger, Klaus Muller. The Men With The Pink Triangle. Alyson Books, 1994.