ДЕТСКО ПРИКЛЮЧЕНИЕ С ДИКЕНС

Кейт Дъглас Уигин

web

Когато бях малко момиче (винаги си мисля, че тези думи, тъкмо в тази последователност, са едни от най-прекрасните в нашия език) - когато аз бях малко момиче, на възраст между шест и шестнадесет години, живеех в малко селце в щата Мейн. Сестра ми и аз нямахме много другари в игрите, но не си спомням някога да ни е било скучно, тъй като скуката, както при децата, така и при възрастните, е признак за липса на мечти и въображение, а такива ние имахме в излишък. Ние двете бяхме късметлии и заради това, че къщата ни бе разположена в близост до една от най-красивите реки на света¹. Когато се спускахме по стръмния бряг, за да достигнем малкото заливче, което се намираше точно под прозорците на нашите спални, ние се озовавахме сред кристално водно пространство, което бе тихо като езеро - езеро, от чиито брегове можехме да се понесем към всяко едно приключение. А на разстояние едва от триста фута се намираше шумен водопад² - бебе Ниагара, който се спускаше от бента в един светлокафяв буен поток и се вливаше в друг див поток, който си пропряваше път през стръмни скали, докато не достигнеше морето на разстояние от осем мили. Никое дете, което живееше в близост до такава река, не можеше да се чувства самотно. А освен уроците ни и спортуването на село, ние имахме и нашите книги, които бяха най-скъпите ни приятели. Беше много отдавна, но мога ясно да си представя няколко черни орехови лавици, окачени на стената на всекидневната. Имаше и други шкафове с книги тук-там из къщата, но аз четях и препрочитах от година на година именно тези томове от точно тези лавици, разнообразна колекция бяха те, няма спор! На най-горния рафт бе "Теверино"³ на Жорж Санд⁴, "Тайпи"⁵, "Ундина"⁶, "Поеми" от Лонгфелоу⁷ и Байрон⁸, "Хиляда и една нощ", "Фестус"⁹ на Бейли¹⁰, "Фенерджията"¹¹, "Шотландските вождове"¹², "Книга за снобите"¹³ от Такъри¹⁴, "Айвънхоу"¹⁵ и "Животът на Ф. Т. Барнъм"¹⁶. Този том, бих казала, не представяше литературните наклонности на моите родители, а бе подарък от един съсед за рождения ми ден в знак на признателност за спасяването на живота на ценно теле от Джърси, което бе завързано за един кол на прекалено стръмните склонове на брега на нашата река. "Животът на Барнъм" бе последната книга от разнородния най-горен рафт, а на следващия по-долен рафт се намираха повечето от произведенията на Чарлз Дикенс, четени повече от всички останали книги, въпреки че нямаше книга, която да бе прочетена по-малко от два пъти, с изключение на "Фестус" на Бейли, която не остана дълго време с нас.

Струва ми се, че никое дете днес не намира време да обича някой автор така, както децата и младите хора от онова време обичаха Дикенс. Нито пък смятам, че някой жив автор от днешното поколение събужда подобна любов. От нашето жълто куче Пип, до котката, канарчето, агънцето, кравата, като се стигне дори и до всички кокошки и петли, почти всяко живо същество, рано или късно, бе кръстено на някой от героите на Дикенс. А пък моята любима шейна, която бе боядисана в кафяв цвят и името й бе изписано с яркочервени букви, бе кръстена "Хитреца"¹⁷. Защо го правехме? Ние, малките хорица, не бихме могли да предположим, че "демократичното направление в литературата бе дошло в града"¹⁸, както Ричард Уайтинг¹⁹ казва, въпреки това ние откликнахме енергично, пламенно и издигнахме героя на публиката.

Що се отнася до периодичната литература, в нашия дом имахме "Харпърс Магазин"²⁰ и "Лителс Ливинг Ейдж"²¹, но ние никога не четяхме вестници, така че настана момент на трепет и вълнение, когато майка ни, вдигайки поглед от "Портланд Прес",²² ни каза, че господин Дикенс идва в Америка и че дори тъкмо отплава от Англия. Спомням си ясно, че се молех трескаво няколко пъти през следващата седмица пътуването му да бъде безопасно, а тъй като той бе една толкова важна личност се надявах, че дори няма и да му прилошее. След известно време научихме, че е пристигнал в Ню Йорк и е започнал редица четения на своите книги, после той пристигна в Бостън, който все пак бе по-близо, а сетне последва ден на неизказано вълнение! Ние научихме, че са го убедили да чете в Портланд, който бе само на шестнадесет мили разстояние от нашето селце.

По благоприятно стечение на обстоятелствата, моята майка трябваше да ме заведе да видя един мой чичо в Чарлстаун, Масачузетс точно на следващия ден след голямото събитие в Портланд. Така че тя реши да ме заведе в града вечерта преди това и да покани на четенето братовчеда, в чиято къща щяхме да пренощуваме. Не бих могла да опиша дисциплината от този период по-добре от това да спомена,че въпросът с отиването ми на това четене не бе обсъден нито веднъж. Цената на билетите за събитието ги правеше почти недостъпни. Не мога да си спомня точната сума. Спомням си само, че бе спомената със затаен дъх в селцето Холис и че според обществеността там, който отидеше на това събитие, щеше да си спечели репутацията на разгулен разточител за цял живот. Аз нито се оплаквах, нито пък плаках, не се опитах дори да отменя родителския указ (който бе всичко друго, но не и строг в нашето семейство), но ако някой мъченик от "Книга"²³ на Фокс²⁴ е изпитал по-силно страдание от мен, аз искрено го съжалявам. И все пак моят здрав разум ме увери, че след седмица веселие в Чарлстаун, едно дете едва ли можеше да се надява на каквито и да е други забавления през следващите години. Определението за "удоволствие" в щата Мейн, окръг Йорк, село Холис, година господна 1868, не можеше да се спомене достатъчно често, без то да бъде очернено.

Изминаха неусетно изпълнените с притаено вълнение дни. Сбогувах се с малката ми сестра, която нямаше да сподели столичните ми вълнения, а моята майка и аз потеглихме за Портланд с дневен влак, който се движеше бързо насам-натам с около дванадесет мили в час. Когато въпросната августовска нощ и моментът настъпиха, майка ми и нейният братовчед се насочиха към Мястото и веднага щом те изчезнаха от моя поглед, аз се измъкнах през вратата и ги последвах, след това преминах край трите или четирите блока, които ме деляха от старата Сити Хол²⁵ и Пребъл Хаус²⁶, където Дикенс се бе отбил. Аз се взирах във всички прозорци и във всички изходи на двете сгради, без да откривам и следа от моя герой. Гледах върволицата от щастливи, развълнувани хора, хора с късмет, които си проправяха път към залата, а аз се прибрах вкъщи и се отправих към леглото в унило настроение - легло, което, веднага щом легнах, се изпълни с малката Нел²⁷ и Марчионе²⁷, Флорънс Домби²⁹, Бела Уилфър³⁰, Сузан Нипър³¹ и малката Емилия³². Имаше и други сънища. Моят идол не само ме бе обградил с приятели, които бяха човешки същества, за да ги обичам, за да се смея и да плача с тях, но той бе използвал гения си, за да създаде и неща. Така че, когато ставах и лягах, всяко едно клонче от бодлива зеленика³³ и имел³⁴, всеки един сливов пудинг³⁵ бе жив, всяка една патерица напомняше Мъничкия Тим³⁶, всяко щурче³⁷ и всеки пеещ чайник³⁸, от който излизаше пара, имаха душа.

На следващата сутрин започна нашето железопътно приключение, което помня, бе изпълнено с вълнение от самото начало, тъй като не само мъжете, но и жените обсъждаха вестниците с извънреден интерес, а причината за това бе, че предишния ден се бе състоял формалният импийчмънт на президента на САЩ³⁹. Когато влакът спря за две или три минути в Норт Беруик, хората от тази част на купето, от която се виждаше гарата, станаха внезапно и погледнаха нетърпеливо към един обект, предизвикващ очевиден интерес. Аз не бях, на която и да е възраст, човек, който стои мирно, докато останалите гледат през прозореца и моят малък нос скоро бе притиснат до стъклата на прозорците. Там на платформата стоеше Обожаваният! Неговите ръце бяха пъхнати дълбоко в джобовете (негов любим жест), но в настоящия момент, докато той се смееше, едната му ръка бе навън, за да покаже с жест, че не иска да си вземе парче от известната Беруик спондж кейк⁴⁰, която му бе предложена от неговия приятел и спътник в пътешествията мистър Осгууд⁴¹ от Бостън.

Веднага го познах - с усмихнатото, топло и живо лице, което по-скоро бе силно обагрено, с прекрасните очи, с джобния часовник, с червения карамфил в бутониерата, а изразителните ръце бяха особено изкусни в своите жестове. Видях това само за миг, тъй като влакът потегли, а Дикенс изчезна, за да заеме своето място в съседното до нас купе, където, без да знам, той е бил, откакто потеглихме от Портланд.

Когато майка ми отново се зачете, аз се измъкнах и отидох в съседното купе. Заех едно скромно, свободно място, което бе на единия край, близо до така стриктно пазената цистерна от (нестерилизирана) питейна вода и кошницата с пуканки и бонбони с меласа⁴² на момчето от влака, и погледнах втренчено известния господин, който живо обсъждаше нещо с мистър Осгууд. Аз си спомних с благодарност, че майка ми бе свалила старите панделки на моята сива кадифена шапка и наместо тях ме бе завързала със сини панделки под брадичката, и си помислих, че ако Дикенс случайно спре погледа си върху мен, едва ли би бил разочарован от въздействието на синята панделка, която се насочваше под яката ми и придържаше един мъничък маншон, направен от козината на катерица, на мястото му. За съжаление обаче, моите очи така и не срещнаха неговите, но няколко семейни приятели ме проследиха и ме изпратиха да повикам майка ми да дойде да седне при тях. Аз се върнах с нея и, за щастие, тъй като нямаше достатъчно място да седна при всички тях, аз с радост заех отново скромното място до момчето с пуканките, където можех съвсем незабелязано да наблюдавам Дикенс. Има един индийски мит, в който се разказва за това как, когато погледът на Шива⁴³ се спрял върху Телатонея, най-красивата от всички жени, неговото желание да я види било толкова голямо, че тялото му цялото станало очи. Подобно преображение, страхувам се, бе опасно близо да се превърне в моя участ! Навярно измина половин час, а от тук и от там продължаваха да идват господа, за да поздравят известния романист, така че той нито за миг не оставаше сам, следователно това пробуди в сърцето ми за пръв и вероятно последен път чувството на ревност. Внезапно обаче мистър Осгууд стана, извини се, и отиде в купето за пушачи. Така и не разбрах как се случи, нямах план, нямах подготовка, нямах намерение, нямах подбуда. Но невидими въжета ме измъкнаха от мястото ми и след като бързо се придвижих по пътеката, аз се настаних плахо - нежелан гост, на почетното място. Имах миг, за да възвърна моето хладнокръвие, тъй като Дикенс гледаше през прозореца, но той внезапно се обърна и каза с напълно оправдана изненада:

- Бог да благослови душата ми⁴⁴, откъде дойде?

- Аз идвам от Холис, Мейн - заекнах аз, - и отивам в Чарлстаун, за да видя моя чичо. Майка ми и нейният братовчед бяха на вашето четене миналата вечер, но, разбира се, трима от едно и също семейство няма как да отидат едновременно, така че аз останах в къщата. Нора, моята малка сестра, пък си остана у дома. Тя е прекалено малка, за да замине на пътешествие, но ужасно много искаше да отиде на четенето. Там имаше дама, която никога не бе чувала за Бетси Тротууд⁴⁵ и бе прочела само две от вашите книги.

- Нима! - каза той, - ти да не би да искаш да кажеш, че си ги чела всичките!

- Разбира се, че съм ги чела - отвърнах аз, - всяка една от тях, освен двете, които ще купим от Бостън, а някои от вашите книги съм чела по шест пъти.

- Благословена да е душата ми⁴⁶! - възкликна отново той. - Та това са тъй дълги и дебели книги, а ти си така мъничка.

- Разбира се - продължих съвестно аз, - от време на време пропускам някои изключително скучни части от тези книги, не кратките скучни части, само тези, които са дълги.

Той се разсмя от все сърце.

- Това е нещо, което не чувам често - каза той. - Аз определено искам да науча повече за тези изключително скучни части от книгите ми.

Не зная дали го направи за мое или за свое собствено забавление, но той извади молив и тефтер от джоба си и се приготви да започне изморителен и изтощителен разпит по този въпрос - книгите, където скучните части преобладаваха, както и героите и обстоятелствата, поради които те предимно възникваха. Той не преставаше да се кикоти, докато записваше, така че аз напълно повярвах, че съм изключително любезна с него и продължих да му нанасям моите детски удари, като вярвах, че вместо тях му подхвърлям букети.

Не след дълго, докато обсъждахме много неща, той ме хвана през кръста, а едната ми ръка остана в неговата. Чувала съм хората да казват, че неговите ръце са "неразпознаваеми" и че носи много пръстени. Навярно тази критика идва от хора, които едва ли са усещали топлината на дланите му. Що се отнася до мен, аз съм щастлива, че Пулман Чейн Карс⁴⁷ все още не бяха на мода, иначе аз никога нямаше да изпитам невероятната радост да се сгуша в прегръдките на Гения и да бъда очевидно насърчавана да сторя това.

Иска ми се да можех да си спомня повече от този разговор, но аз бях твърде щастлива, твърде развеселена и твърде неопитна, за да водя съзнателни записки за тази беседа. Спомням си, че усещах, че никога не съм познавала някого толкова добре и толкова интимно, и че разговарях с него, както се разговаря с някого под покривало от мрак или пък срещу проблясващата светлина на огъня. Струва ми се сега, като се връщам назад и си спомням как моята малка душа излезе от тялото ми и седна в светлината на неговото присъствие, че може би тогава съм имала някакво предчувствие за детето, което един ден стана един от най-незначителните писатели, а в този момент разговаряше с един от най-великите представители на тази професия, освен за всичко друго и за професията на писателите и тяхното високо призвание. Всички подробности от тази среща са все така ясни, сякаш са се случили вчера. Спомням си всеки детайл от неговото и моето облекло, останалите пътници в купето, гледката през прозореца, но най-вече лицето на Дикенс, с дълбоки бразди, със сияещи очи и весела, закачлива усмивка, която извиваше ъглите на устата му под неговия посивял мустак. На следващия ден част от нашия разговор бе даден на бостънски вестник от самия писател или от мистър Осгууд, а малко повече бе прибавено няколко години по-късно от една възрастна госпожа, която седеше на съседното до нас място. ("Местоимението "нас" звучи невероятно интимно, но аз нямах абсолютно никакво съмнение, че го употребявах смело и без никакво колебание тогава.")

- Коя моя книга харесваш най-много? - Дикенс попита, спомням си това.

- О, най-много харесвам "Дейвид Копърфийлд". Това е книгата, която съм прочела шест пъти.

- Шест пъти - добре, добре! Радвам се, че харесваш Дейви, аз също харесвам тази книга най-много! - каза той, докато ръкопляскаше с ръце и това бе единственият жест, който привлече вниманието на другите пътници, които, както ми бе казано, поглеждаха към нас от време на време и се усмихваха на тази беседа, но пазеха с най-добри чувства нашето лично пространство.

- Разбира се - отвърнах аз, като прибавих, - аз едва не казах "Големите надежди", защото това е моята следваща най-любима книга. Ние кръстихме нашето малко жълто куче мистър Пип⁴⁸. На баща ни бе казано, че то е отчасти рат териер⁴⁹ и ние всички останахме много доволни от чутото. После един ден нашият баща му показа капан с хваната мишка. Мишката помръдна своята опашка съвсем малко, но Пип бе толкова уплашен, че се скри под хамбара и остана там цял ден. После всички съседи му се смяха и можете да си представите колко нежно го обичахме аз и Нора, когато той премина през такива тежки времена, също като Пип в "Големите надежди"!

Тук моят нов приятел се разсмя отново тъй весело, че моята засрамена майка, която ме бе наблюдавала отстрани в продължение на половин час, за малко не ме измъкна от там пред очите на останалите пътници. Аз никога не съм била смятана за забавно дете в семейното обкръжение, какво толкова тогава бих могла да кажа на един от най-уважаваните и знаменити писатели в нашата вселена?

- Ние имаме и друго куче, което се казва мистър Покет⁵⁰. Докато си играехме един ден с Пип, който има гладка козина, се появи едно рошаво куче, което не принадлежеше на никого и нямаше дом. То хареса Пип и Пип също го хареса, така че го задържахме и го кръстихме Покет, на името на приятеля на Пип. Истинските мистър Пип и мистър Покет се срещнаха за първи път в градината на госпожа Хавишам⁵¹ и се сбиха така смешно, че татко всеки път се смее на тази част от книгата толкова много, че не може да чете по-нататък. После двамата стават много добри приятели. Вероятно помните мистър Пип и мистър Покет?

И Дикенс каза, че ги помни, което не е никак странно, като се има предвид, че той е създал тези герои. Мистър Хари Фърнис⁵² твърди, че "Големите надежди" е любимото произведение на Дикенс, но на мен писателят ми призна,че специално място в сърцето му заема "Дейвид Копърфийлд".

- Много ли искаше да отидеш на моето четене? - последва друг въпрос.

Това бе въпрос, който не бе повдиган нито веднъж през изминалите дни, въпрос, който разбъркваше из дълбини разочарованието и тъгата ми, почти ме задави и накара устната ми да затрепери от изненада. Тогава с усилие промълвих:

- Да, повече отколкото може да бъде казано с думи.

Вдигнах глава секунда по-късно, когато бях напълно убедена, че сълзите ми няма да потекат и с удивление установих, че очите на Дикенс са почти толкова насълзени, колкото и моите. Това бе миг, който никога нямаше да забравя, макар и тогава да бях прекалено малка, за да оценя напълно неговата значимост.

- Плачеш ли, когато четеш на глас? - запитах го аз с любопитство. - Всички ние в нашето семейство правим това. И ние никога не четем през съботните вечери за Мъничкия Тим или пък за Стиърфорд⁵³, когато тялото му е изхвърлено на брега, тъй като в противен случай очите ни са прекалено отекли, за да отидем на неделно училище.

- Да, плача, докато чета за Стиърфорд - отвърна тихо той, а аз никак не се учудих.

- Ние плачем най-много, когато се казва, че "Всички мъже, които го носеха, го бяха познавали, бяха плавали с него и го бяха виждали изключително весел и дързък" - казах аз, ставайки много тъжна при този спомен.

Сега ние приближавахме нашата дестинация - станцията в Бостън, а пътниците започнаха да обличат своите горни дрехи и да приготвят багажа си. Мистър Осгууд се бе появил два или три пъти, но бе отпратен от Дикенс - с усмивка, която сякаш казваше: "Трябва да ме извините, зная, но това дете има предимство."

- Ти не пътуваш сама? - попита ме той, докато ставаше, за да облече палтото си.

- О, не - отговорих аз, слизайки на земята за първи път, откакто бях заела мястото до него. - О, не, имах майка, но съвсем забравих за нея.

На това той отвърна:

- Ти си виртуоз в изкуството на комплимента!

Но тази негова реплика ми бе повторена години по-късно от възрастната госпожа, която тогава седеше до нас и бе успяла да чуе разговора ни дотолкова, доколкото позволяваха нейните възможности. Именно тя беше тази, която ме уведоми за въпросната реплика.

Дикенс ме върна обратно на забравената ми майка, представи се, а аз все още продължавах да стискам ръката му, после излязох от купето и го придружих до платформата, докато той не изчезна с файтона, където бе и господин Осгууд, а у мен остана усещането, че трябва да продължа някак си своето съществуване в един скучен и илюзорен свят.

Това бе последният път, когато го съзрях, но картините от детството са нарисувани с ярки цветове, а цветовете на тази картина и досега не са избледнели. Същото това дете едва ли е способно в днешно време да завърже приятелство толкова бързо. Тя напълно съзнателно е чувала за търсачи на знаменитости и събирачи на автографи, докато аз следвах повелята на моето провинциално сърце и бях успяла със самоувереност да се запозная с магьосника, който бе украсил моето детство със своето изкуство.

Той имаше своите литературни слабости, Чарлз Дикенс, но те всички бяха мили, големи и привлекателни, добродетели, които бяха пораснали мъничко диви и буйни. Някак си, когато го поставиш със стихийния му хумор, неуморната му жизненост, човечността, съчувствието и състраданието му до Безупречните, той винаги изпъква със своята величина! Само за миг, когато сърцето подчинява разума, той дори прави така, че безпогрешните изглеждат бледни и безинтересни!

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Река Сако в щата Мейн. [обратно]

2. Водопадът на река Сако. [обратно]

3. "Ревност: Теверино" е едно от най-известните произведения на Жорж Санд, публикувано през 1845 г. [обратно]

4. Жорж Санд (1804-1876) е известна френска романистка. Истинското й име е Амантин (Амандин) Люсил Орор Дюпен. [обратно]

5. Първата книга на американския писател Хенри Мелвил (1819-1891), публикувана през 1846 г., която отчасти се основава на неговия личен опит на остров Нуку Хива, най-големият от Маркизките острови във Френска Полинезия. Името на книгата произлиза от провинцията Тай Пи Ван на остров Нуку Хива. Това е най-известната творба на писателя приживе (след смъртта му е "Моби Дик"). Мелвил става известен като "човека, който живее сред канибалите". [обратно]

6. Приказна новела от немския писател Фридрих де Ла Мот-Фуке (1777-1843). В нея се разказва за водния дух Ундина, която се омъжва за рицаря Хулдебранд, за да получи душа. [обратно]

7. Хенри Уадсуорт Лонгфелоу (1807-1882) е американски поет и възпитател. Роден е в Портланд, Мейн. Лонгфелоу е първият американец, който превежда "Божествена комедия" на Данте Алигиери. [обратно]

8. Джордж Гордън Байрон, известен просто като Лорд Байрон (1788-1824) е един от най-великите английски поети. [обратно]

9. Еднотомна поема, публикувана анонимно за първи път през 1839 г. Най-известното произведение на Филип Джеймс Бейли. [обратно]

10. Филип Джеймс Бейли (1816-1902) е известен английски поет. [обратно]

11. Сантиментален роман от американската романистка Мария Сузана Каминс (1827-1866). Публикуван е през 1854 г. и се превръща в бестселър. [обратно]

12. Исторически роман от шотландската писателка Джейн Портър (1776-1850). [обратно]

13. Сборник със сатирични произведения от Уилям Мейкпийс Такъри. Сборникът е публикуван през 1848 г. [обратно]

14. Уилям Мейкпийс Такъри (1811-1863) е британски романист. Най-известното му произведение е романът "Панаир на суетата". [обратно]

15. Исторически роман от сър Уолтър Скот (1771-1832). Публикуван е през 1820 г. [обратно]

16. Книга от американския политик Финиъс Тейлър Барнъм (1810-1891). [обратно]

17. Герой от романа "Оливър Туист" от Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

18. Ричард Уайтинг, който не познава Дикенс лично, разказва как вижда писателя за последен път на една вечеря в чест на Дикенс по случай отпътуването му за Америка. Изразът "демократичното направление в литературата бе дошло в града" е споменат в разказа му за тази вечеря. [обратно]

19. Ричард Уайтинг (1840-1928) е английски писател и журналист. [обратно]

20. Месечно списание за литература, политика, финанси и изкуство. Първият му брой е публикуван през 1850 г. [обратно]

21. Списание, съдържащо избрани произведения от британски и американски списания и вестници. Списанието обичайно излиза веднъж седмично от 1844 до 1941 г. [обратно]

22. "Портланд Прес Хералд" публикува ежедневно вестници в Портланд, Мейн. Вестникът е основан през 1862 г. [обратно]

23. "Книга на мъчениците" от Фокс, в нея се говори за страданията на протестантите в Англия и Шотландия по времето на Католическата църква. Публикувана е за първи път през 1563 г. [обратно]

24. Джон Фокс (1516/17-1587) е английски историк. [обратно]

25. Портланд Сити Хол (щат Мейн) е средището на градската администрация в Портланд, Мейн. [обратно]

26. Пребъл Хаус Хотел е построен през 1860 г. на мястото на къщата на старши командир Едуард Пребъл и неговото семейство, която е построена между 1806 и 1808 г. [обратно]

27. Героиня от романа "Старият антикварен магазин" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

28. Героиня от романа "Старият антикварен магазин" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

29. Героиня от романа "Домби и син" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

30. Героиня от романа "Нашият общ приятел" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

31. Героиня от романа "Домби и син" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

32. Героиня от романа "Дейвид Копърфийлд" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

33. Дикенс описва традиционната за Коледа бодлива зеленика в новелата си "Коледна песен". [обратно]

34. Дикенс разказва за коледната традиция, свързана с имела в новелата си "Коледна песен". [обратно]

35. Дикенс разказва за традиционния коледен пудинг (наричан още и сливов пудинг) в новелата си "Коледна песен". Всъщност сливовият пудинг не се приготвя със сливи, а със стафиди. [обратно]

36. Герой от новелата "Коледна песен" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

37. Герой от "Щурецът и огнището" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

38. Герой от "Щурецът и огнището" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

39. Става въпрос за импийчмънта на президента на САЩ Андрю Джонсън през 1868 г. [обратно]

40. Лека, топяща се в устата торта, с която градът Норт Беруик се слави. Тортата е с отлично качество и е създадена от съпругата на Уилям Бригс, който имал ресторант близо до жп гарата в Норт Беруик. Пътниците от миналото, които слизали на гарата в Норт Беруик за десетминутна почивка, се втурвали да си купят от тортата. [обратно]

41. Джеймс Рипли Осгууд (1836-1892) е американски издател. [обратно]

42. Представлява тъмен гъст сироп,остатъчен продукт от производството на захар. [обратно]

43. Шива, заедно с Брахма и Вишну, е върховен бог в индуизма. [обратно]

44. Остарял английски израз; възклицание, показващо изненада. [обратно]

45. Героиня от романа "Дейвид Копърфийлд" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

46. Остарял английски израз; възклицание, показващо изненада. [обратно]

47. Тип американски спални вагони. [обратно]

48. Герой от романа "Големите надежди" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

49. Порода фермерско куче, използвало се в борби с плъхове. [обратно]

50. Герой от романа "Големите надежди" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

51. Героиня от романа "Големите надежди" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

52. Хенри Фърнис (1854-1925) е английски илюстратор. Илюстрирал е произведенията на Чарлз Дикенс. [обратно]

53. Герой от романа "Дейвид Копърфийлд" на Чарлз Дикенс (1812-1870). [обратно]

© Кейт Дъглас Уигин
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.09.2017, № 9 (217)

Преводът е по: Kate Douglas Smith Wiggin. A Child’s Journey with Dickens. Internet Archive, 2007 <https://archive.org/details/childsjourneywit00wigg> (23.09.2017).