ИЗ "РИО БАР"

Ивана Сайко

web

Вчера тя отново се самоуби и сега се чувства много по-добре, само дето не може да се мръдне.

А може би просто не й се иска?

Слуша през затворените си очи ехото на изминалия в сън ден: течението на въздуха и писъка на чайките, докато разнасят утробите на рибите; сблъсъка на автомобилните каросерии на кръстовището и децата, които, въоръжени с пластмасови пистолети и невидима муниции, се трупат около окървавения шофьор, преди полицията да ги разпръсне.

Магазините отдавна работят, касите се въртят и мамят хората със сутрешните си сметки. Смъди я палецът на крака. Отвън се промъква непоносима воня. Все още е в същия град. Още един туристически сезон. Изпаренията от канализацията проникват през напуканата земя и тротоарите. Така вони, че с най-голямо удоволствие би повърнала, но не може да стане от кревата. Просто ще си напъха носа във възглавницата.

Сигурно вече е късно следобед. Не се чува съскането на парата от автоматите за кафе и никой вече не прелиства вестници. Денят е остарял, новините са овехтели, но тя все още не желае да отлепи вежди от бузите си и да го погледне. Звуците бавно се изцеждат от дясното в лявото й ухо, без да оставят мисъл, очакване или някаква друга следа освен главоболието.

Вятърът на вълни донася музика от баровете, гръмки басове, стърженето на молив върху скицата за портрет на една чужденка, която вече половин час вкочанено седи пред статива на брега... такова непоносимо скърцане. Няма въздух, макар че покривките на масите, пердетата на прозорците и прострените по перилата на балконите пешкири плющят под ударите на вятъра, който разнася фасовете от пепелниците. Някъде наблизо всичко се надига и развява, но тя се задушава.

Залепнали ноздри.

Пресъхнало гърло.

Порязан палец на крака.

Нищо не функционира.

Само ушите слушат от самосебе си.

Чува мляскането на бебе и търкалянето на колелата на количката му, докато минават покрай магазинчето за сувенири, където продавачът учи двама чужденци да кажат: да го духаш. Вслушва се как повтарят и се оригват от смях. Да го духаш, да го духаш... И мъжът зад тезгяха се смее, защото знае, че ще видят звезди по пладне, когато след десетина дни, насред града, със счупена бутилка изтатуират глупавите им face така, че и майка им да не ги познае. Те и тогава ще се оригват - да го духаш, да го духаш - мислейки, че казват: най-любезно ви моля, най-любезно ви моля, най-любезно ви моля. Тя и тогава ще ги чуе, но няма да реагира. Няма да помръдне, докато горещината напълно не престане.

Вятърът променя посоката си. Най-горещата седмица в годината. Духа южният. Нейният таван е облегнал ухо на живописното градче, притиснало се в морето. Вслушва се в съскането на водата в тръбите, в новините, които достигат от телевизора - откриване на възпоменателна плоча, задръстване по пътищата, падане на курса на... това не интересува никого, чува стърженето на сандали по асфалта, чупенето на лед от нечии зъби, бумтенето на мотора на туристическия кораб, тътена на морето в летния ад, писъка на рибите... Писък на риби? Стига с това изброяване! Всичко, което е останало от света, е неговият стерео отпечатък.

Тялото й е като антена след махмурлук - не помръдва, само слуша.

Лови радиосигналите.

На първи канал чува собствения си пулс, който тромаво отеква в слепоочията й. Изключва се.

На втори канал - поп хитове.

На трети - директно излъчване от евтини семейни апартаменти. Време за вечеря. Младежите се мажат с брилянтин, пръскат парфюм и обличат бели ризи. Момичетата се стържат със самобръсначка под мишниците и размислят как за миг да избягнат зоркото родителско око. Кичат се с евтини бижута. Кикотят се. Шушукат на тема първи секс. Те вече не са гладни... само биха се разходили малко... може ли? Може ли?... Поне една от тях тази вечер ще изгуби невинността си и още половин година, когато вече бъде бледа като сняг и мисли, че е влюбена. Тя се усмихва на устничките им, които самоуверено чуруликат лъжи: няма да ходим далеч... няма да закъсняваме...

Спуска антената. Покрива ушите си с длани. Главата й е празна. Пустиня.

Как се е върнала у дома?

През черепа й тече пясък. Трупат се дюни. Трябва да стане от леглото. Всяко движение предизвиква болка. Не може да се ориентира.

Болна ли е, или е махмурлия?

Важно е да не става рязко от кревата.

Жадна е. Сваля ръцете си от ушите. До нея достига глъчката на туристическия сезон. Всички хотелиерски капацитети са попълнени. Наистина е жадна. Монохромен шум на вода. Шуртене на стотици душове. Туристите вадят търбуси от банските и измиват внимателно събралата се в пъпа им сол. Клатушкат се в баните и мърморят мързеливи, неясни думи. Опитва се да разбере за какво говорят, но пясъкът тече в главата й, а и течението в стаята е твърде шумно - вие и търкаля купчините прах по пода и стърже по стените като четка. При това някаква муха се забива като обезглавена в прозореца, бръмчи и се удря, бръмчи и се удря, бръмчи и се удря, но тя няма сили дори да изтрие капката пот, която се спуска по челото й към ивицата коса, а още по-малко да изгони мухата. Да убие проклетата муха.

Отново чува музика, но това е някаква мелодия от вчера или завчера, някъде в мозъка й се е включило радио - част от песен, смесена с шум, нощно посещение в бар, хлъзгави чаши и парченца стъкла в голия палец на крака й. Припев без текст, скътан зад тъпанчето. Опитва се да го изпее, но нещо скърца в гърлото й. През следващите няколко часа все така ще скърца и ще въздиша, ще се опита да бъде нежна към собствения си махмурлук. Скърцането приглушено струи през полузатворените й устни.

Може би вече се е спуснала вечерта?

Не знае.

Отваря очи в леглото, то е окъпано в светлина. Аха! Залязващото слънце сега е точно на нивото на нейния тавански креват. Бяла болка, Исусе, каква болка, болка, бооооолка я пробожда точно под клепачите. Мозъкът й гори. Болката пламти още няколко секунди и след това отшумява и нежно се разлива вътре в черепа, тече по гръбнака към стъпалата и кървавия палец.

Това е все същата гореща стая от предишните месеци, но някак си е по-малка. С всеки изминат ден все повече се смалява, смалява и смалява и един ден съвсем ще се усуче и ще я стегне като броня.

Трябва да излезе.

И да пие вода.

Ще стане.

Само още малко.

* * *

Минава шест след обяд.

Тя става и излиза. Едвам.

Въздухът е по-прохладен. Най-после.

Будна е и диша. Вятърът разнася бензиновата миризма от блъснатото на кръстовището ауди. Подушва я, раздува платна и продължава по пътя към пристанището.

Прави осморки. Някой би помислил, че се клатушка, но тя прави осморки. Когато беше малка, майка й винаги я караше да ходи така, за да не я уцели някой снайперист. Знаеше, че е научила тази хореография от филма "Мостът на река Квай". Сцената, когато войниците тичат през обстрелваната от врага поляна. На автобусната спирка например всички мислеха, че просто се върти в кръг, а тя чувстваше вина, че те не проявяват никаква предпазливост, стоят като мишени или се движат смело по права линия и всеки миг някой прикрил се снайперист може да ги улучи. Жалко, че не са гледали филми за войната - там всичко е обяснено.

Оттогава осморките й станаха навик и сега се наслаждава, "правейки слалом" към брега, който все повече се разширява пред очите й във всички нюанси на синьото. Мооорето. Късите гребени на вълните се разбиват в стената на хоризонта. И тя е в тази посока - с главата в стената.

Но главата й е празна. Само въздух и малко пустинен пясък. По-добре, че е празна, защото всеки вид товар е твърде тежък за окончателното, този път наистина окончателно заминаване. Сега ще се сбогува с морето и града на брега, с улиците в града и с хората в тяхната сянка. Едно кратко: здравей - и поема нататък. Без дори да се обърне.

----------------------

Около синята тераса на Рио бар се разхождат туристи. След деня, прекаран на 40 градуса по Целзий, брегът е пълен с прясно обгоряло месо. Трябват им около двайсет минути, за да обиколят с бавна вечерна крачка градското стъргало и отново да застанат пред нейния стол.

Всяка вечер тя седи на същото място на брега, вживяла се в ролята на човек, който очаква някого, пише или чете нещо, но всъщност само отлага четвъртата чаша, когато започва пиянството. Бистри с келнера местните теми: ограбената поща, обраните черковни касички, кражбите в хотелските стаи... Той стои до масата й и повтаря, че всички крадат, тя клати глава, отпива по малко и по принцип се съгласява. И тя би крала, ако имаше достатъчно талант и смелост. И той по всяка вероятност. Но притежателят на заведението гледа.

Когато Рио бар се напълни, разговорът секва и тя продължава да седи, вторачила се тъпо в туристите. Всички й изглеждат еднакво - румени и прекарани. Брои луничките им, бенките, временните татуировки и топките сладолед, прави догадки откъде идват и на колко процента възлиза скуката им.

Никаква полза от нея.

Междувременно размества предметите по масата: чаша вино, чаша вода и пепелник. Подрежда ги в редица, в триъгълник, перпендикулярно на ръба на масата, по диагонал, успоредно на ръба, събира ги накуп. Отпива глътка вино, след това глътка вода. След всяка глътка пренарежда тройната комбинация. След това повторно проучва първите признаци на рака на кожата според пигментацията на преминаващите туристи.

Никаква полза.

След всеки кръг поръчва нова чаша. Опитва се да съгласува бързината и количеството на глътката с интервалите, през които пред терасата започват да се появяват едни и същи лица в нова обиколка.

Трети кръг. Отваря вестника и повтаря поръчката. Иска й се да започне разговор с келнера за случая на загиналия преди няколко дни С. М. Все още не е отишла в полицията. Чака да я повикат. Отваря вестника на страницата, на която зад счупеното предно стъкло на аудито се вижда кървавото теме на С. М. и заглавието: Застрелян в кола се забива в стената. На другите маси коментират същото събитие.

- Не се знае кой е стрелял.

- Знаят, знаят, но искат да го потулят.

- Мафията?

- Чужденци. Имали са чуждестранни номера.

- Всички са един дол дренки.

- Да, един дол дренки са.

- Трябва да ги утрепят.

- Да, да ги утрепят.

- До един.

Не мислят сериозно това, само убиват времето за вечерното питие. Никой не познава лицата на мафиотите, но предполагат, че са навсякъде. Мафията е там, където се въртят парите, затова и не обичат да казват колко печелят. Всяка ръка, пъхната в джоба, е съмнителна и те боязливо се оглеждат. Но със сигурност има виновник.

Може би самият С. М.

Когато келнерът идва с новата чаша, тя обръща страницата към него с намерение да го пита дали е познавал окървавения от черната хроника. Не я поглежда. С рутинен жест сменя чашите и отива при следващия гост, коментира слабия сезон, след това бързо излиза на малката пътека край брега, плюе в морето и се връща на терасата. Иска й се да го повика, но се отказва, за да не изглежда досадна. Всъщност той не може да й каже това, което я интересува - дали при излизане от колата С. М. й е отворил вратата, или просто я е изхвърлил, като чувал. Не си спомня. Може би я е целунал? Съмнява се, макар че й се иска да вярва в това.

Отпива глътка вино и слага чашата така, че сянката й да падне под прав ъгъл спрямо пепелника. Отпива още веднъж и обляга чашата с вода до пепелника.

Дреме й за С. М. Искаше само да размени няколко думи с келнера.

На всички им дреме за С. М. И на келнера. А вероятно и на полицията.

Оставя вестника и пренарежда предметите на масата.

Дреме й за С. М., дреме й за С. М., дреме й за С. М., дреме й, дреме й... малко й е жал, но нищо не може да се направи.

Четвърти кръг. Отново вдига вестника, в който се е запалила горичка край брега, пламнали са пожари в десетки иглолистни гори, вятърът раздухал огъня и един от пожарите е обхванал близко рибарско селище. Всички обичат тази тема.

Винаги някъде гори.

- Това е нарочно.

- При нас не гори.

- Не е за дълго.

- Никога не се знае.

- Никога.

- Има какъв ли не боклук.

Държи вестника достатъчно ниско, за да не скрива лицето й от минувачите, тъй като може да мине и някой, който я познава. Поне да беше така! В полезрението й за втори път влизат петдесет и седем годишният Райнер Вилхелм К. и неговият двайсет и пет годишен син Андреас Албрехт К., който държи в ръцете си нови плавници в прозрачна найлонова опаковка. Бащата е лекар със завиден опит на водолаз. След няколко дни двамата ще загинат близо до един остров на дълбочина от двайсет и един метра. Двама рибари бракониери ще ги засипят с експлозив, мислейки ги за риба тон. Някой в Рио бар ще прочете на глас тази вест.

Пети кръг. Гали покритата с капчици чаша, отпива глътка вино, близва малко вода, едва забележимо помества пепелника и събира всичко в левия ъгъл на масата. Виното леко я щипва по небцето. Миналогодишна реколта. Всички местни гости пият това вино. Идват по едно и също време и сядат на едни и същи маси. Също като нея. Потят се и скучаят. Все едно и също. Гледат към пристанището през мрежата центрофугални туристи, коментират новините, разменят политически прогнози и ебат майката на Европейския съюз. И тя би му ебала майката, но не й дават възможност. Могат да правят всичко и да мислят по един и същ начин, но никога няма да бъдат равноправни.

Първо: тя не е оттук.

Второ: от нея няма никаква полза.

Тя знае това, докато пренарежда нещата по масата, докато прави видими гримаси, четейки черната хроника, или помирисва като познавач виното преди всяка глътка. Тя знае, че не са равноправни, не, не, не и не, и това не е въпрос на време. Напразно се опитва да привлече вниманието им. Те никога, никога, ама никога няма да бъдат равноправни, защото това е просто невъзможно. И след още десет, двайсет или сто и петдесет кръга, които туристите ще направят около синята тераса на Рио бар, те няма да се приближат. Дори и да довърши писането на онези осем монолога и да им покаже колко ценна може да бъде. Дори и да пусне корени в този нааай-красив, нааай-стар и нааай-автентичен бар в града, дори и да остарее тук, да побелее и да изхарчи цялата си пенсия, дори и изцяло да възприеме местния диалект и да се чука с тримата най-важни директори в града, и деца да им роди и сама да ги отгледа като възпитани и образовани хора, които правят чест на всяка общност, те пак няма да бъдат равноправни. Никога. Нима е глуха? Те просто не се интересуват от нея, колко пъти трябва да й се повтори?

Защо изобщо дойде?

Да остави своята торба боклук на тяхното сметище?

Е, да, свински?

И затова не я питат защо пренарежда чаши и пепелници, нито какво е прочела във вестника, нито харесва ли й виното, което, като вече го спомена, при последния кръг беше топло и миришеше на тапа. И затова не е нужно да оставя бакшиш.

Келнерът идва да смени чашите в шестия кръг. Опитва се да улови погледа му. Иска й се да му каже нещо, но отново не знае как да започне. Отваря вестника на страницата с обвинения за военни престъпления и външната политика, но той вече си е отишъл. С ръка в джоба. Може и той да краде зад гърба на притежателя на бара.

В седмия кръг затваря вестника. Дали не беше осмият? Пияна е и я избива на безпричинен смях. Фактът, че е безпричинен, я разсмива още повече. Вика келнера и го пита може ли да свири на чаша.

- Облизваш си пръста и лекичко го плъзгаш по ръба на чашата.

- ...

- Най-добри са кристалните.

- ...

Показва му. Чашата й цвили. Всяка чаша си има тон и всяка плюнка се плъзга различно. Тази вечер пръстът й се плъзна със скоростта на виртуоз. Мелодията призовава към хоро и скоро ще се превърне в цвилеща центрофуга, около която все по-бързо, по-бързо и по-бързо се въртят кръговете туристи. Танцуват, въртят се, скачат, подскачат на място. Самодивско хоро. Вещерско хоро. Това е хорото на смъртта и нека се присъединят към нея доктор Райнер К. и младият Андреас К. Би танцувала с Андреас, ако изобщо може да ходи. Би танцувала и със С. М., ако не беше мъртъв. И с келнера, само ако й позволи да остане. Не трябва да вика притежателя на заведението. Би танцувала, би се въртяла, би скачала и подскачала с всички обгорели като острова, затъпели от слънчасване, лепкави от пот, сладки от кока-кола, с всички тях, подлудените от скуката и комарите. Те ускоряват ритъма и тя все по-ожесточено свири. Притежателят идва, танцува, върти се. Плюнката се цеди по стените на чашата. Ще се пръсне или тя ще я запрати в стената. Ще я счупи, както Джими Хендрикс чупи китарата си. Но още не, още не, не и сега, защото сега е най-добре.

Добре съм.

Само ръцете ми малко треперят.

© Ивана Сайко
© Ася Тихинова-Йованович, превод от хърватски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.08.2015, № 8 (189)

Други публикации:
Ивана Сайко. Рио бар. София: Гея Либрис, 2015.