СПРЕТЕ МУЗИКАТА

Илмар Таска

web

"Спрете я" - промълви Петер. "Спрете музиката! Днес мога да я контролирам. Просто ще престана да движа пръстите си по клавишите на пианото. Ще броя до три и ще махна ръцете си. Толкова е просто, нали?"

Но нe беше.

Tой вдигна ръцете си от клавишите, постави ги на коленете си, но музиката не спираше.

Той седеше на столчето, без да прави нищо, дори не смееше да диша, а музиката пак се чуваше.

В такива страшни моменти, когато музиката го връхлиташе, винаги се съпротивляваше.

Поне в началото.

Той се опитваше да не й обръща внимание и когато не успяваше да я отблъсне, се опитваше да я прекъсне. Опитваше се да говори на глас, да крещи, да покрие главата си с шала на майка си, да тропа с крака, да мисли за нещо страшно като историята за Дама Пика, която майка му чете през миналата нощ. Но дори Дама Пика започваше да пее и той губеше властта си.

Опитваше се да си спомни нещо смешно като малката катеричка, която често се качваше на дъба пред полянката на къщата им, но катеричката започваше да танцува в такта на мелодията, да подскача нагоре-надолу, докато троши своя лешник.

Предателка!

Всички бяха подвластни на музиката, изгубили свободната си воля.

Mузиката бе много умна. Променяше ритъма и мелодията си, за да им се хареса. Съблазняваше всички. Всички, но не и Петер. Той я знаеше добре. Мразеше я, както татко му я мразеше.

Баща му искаше той да учи право и го записа в специално училище. Музиката не е сериозно нещо. Не е достойна да бъде професия на благородния човек. Прав беше.

В момента, в който Петер си помисли за баща си, музиката започна да пее с гласа на баща му. Tя изпя гневна песен с дълбокия му баритон. Звучеше мощно и величествено като руския цар.

Петер затаи дъх от ужас. Музиката беше завладяла дори баща му и кой знае още кого.

Петер събра ръце за молитва и се помоли в името на Бог Отец, Бог Син и Светия Дух.

"Мили Боже, моля те да спреш музиката" - изрече той през сълзи.

Неочаквано вратата на стаята изскърца и се появи майка му.

"Защо спря да свириш?" - попита тя с усмивка.

Петер й отговори и скри глава в гънките на роклята й.

"Помогни ми, мамо" - прошепна той. "Спри музиката, моля те!"

Беше му хубаво да крие главата си в роклята на майка си и той притисна глава до топлия й корем.

"Продължавай, злато мое. Ти свиреше толкова хубаво. Изсвири го отново, за мен."

Майката на Петер беше самата доброта, но не разбираше каква беда бе за него музиката. Тя не беше във война с нея. Не разбираше тайния заговор на музиката. Музиката не нахлуваше в ушите й, не заплашваше слуха, мисленето, дишането й.

Петер се безпокоеше, че майка му обожава музиката, но той й прощаваше това, защото тя бе най-красивата жена на света. В известен смисъл беше добре, че майка му е толкова наивна. Тя не трябваше да страда. Mузиката отдавна я беше покорила, а тя даже не го осъзнаваше. Та нали да се страхуваш от нещо, трябва да го забелязваш. Музиката обаче беше покорила само ума й, не и ушите й, както стана с Петер. Но сърцето й беше добро и Петер много се надяваше, че то никога няма да бъде нападнато.

Обаче дълбоко в себе си знаеше, че е въпрос на време.

Никой не е толкова силен, колкото музиката. Когато музиката дойде, нищо не може да се направи. Вече няма тишина, няма милост, няма покой. Животът престава да бъде такъв, какъвто го знаем.

Днес Петер беше щастлив. Той се беше наредил на стълбището пред специалното училище, в което искаше да отиде. Видя гордите учители, казаците, богатите търговци, високопоставените царска чиновници, застанали до изплашените си синове.

Жалко, че баща му не успя да дойде. Но майка му стоеше зад него и той видя скритите и не дотам скритите погледи, които й хвърляха мнозина джентълмени. Тя все още беше най-красивата жена на земята, дори и тук, в Санкт Петербург, независимо че беше в плен на музиката. Но сега Петър не трябва да мисля за това.

Днес разумът триумфира над сенките на музикалната болест. Докторът я наричаше звънене в ушите. Това не е толкова често срещано заболяване. Но то причини на Петер много мъка. Днес е денят на освобождението. Неговото влизане в света на здравите.

Майката на Петер вече се канеше да си ходи. Каретата щеше да я върне в провинциалното имение, при болезненото минало, което не биваше да се повтаря в Петербург.

Изведнъж на Петер му стана мъчно за нея. Жалко е да си затворник на музикалните тревоги. Макар че имаше шанса да се промени и да влезе в толкова силно желания свят на мъжете, Петер се чувстваше странно тъжен. Той не знаеше защо. Нямаше логично обяснение. Изведнъж усети, че е непоносимо да се отделя от майка си, да я загуби.

"Ще се видим през лятото. Бъди добро момче" - каза майка му и го целуна по челото. Тя се усмихваше, но една сълза от дясното й око падна на бузата на Петер.

Петер знаеше, че в този момент не бива да изглежда слаб и се надяваше, че майка му няма да забележи какво прави. За да приглуши болката, силно щипеше ръката си. Сега може да я нарани, тя вече не му е нужна за уроците по пиано.

Край на тези безконечни часове, изгубени напразно в стаята с пианото!

Петер почувства, че ноктите му се впиват дълбоко в кожата. Не знаеше защо го прави. Може би защото му се плачеше и защото желаеше да разсее болката в сърцето си, както преди, когато искаше да отвлече вниманието си от музиката.

Винаги безуспешно.

Той видя как майка му влиза в каретата и как кочияшът даде знак на конете да тръгват.

Видя каретата да потегля, знаеше, че точно това бе искал, но въпреки всичко изпитваше болка.

За миг видя и Дама Пика, седнала върху покрива на каретата, след това конете тръгнаха.

Петер почувства как тялото му политва напред, как се затичва към каретата, как ръцете му се улавят за преградката отзад и я стискат.

Не можеше да позволи майка му да го остави. Тичаше след каретата, плачеше като малко страхливо момче, вкопчваше се здраво в задната част на колата и търчеше по черния път все по-бързо и по-бързо, за да не й позволи да си отиде. Не можеше да се раздели с най-красивата жена на земята, макар бог да му беше дал в замяна училището.

В този момент още не знаеше, че е дошъл краят на размяната и че повече няма да види майка си жива. Не знаеше колко е обичан от нея и какво е изгубил.

Той не преставаше да се държи за каретата и да търчи в калта по изровения път, докато не изгуби съзнание и отпусна ръце.

Каретата продължи пътя си и изчезна заедно с майка му в тъмната гора, където я чакаше Принц Холера.

Месец по-късно момчето плачеше в студената и тъмна спалня, а другите му се смееха, че хлипа в леглото си. Макар всички да обичаха майките си и да знаеха, че майката на Петер е мъртва, те се подиграваха на ридаещото момче. Тогава Петер разбра, че не иска да остава повече тук.

Не мразеше правото или науката, но ако не беше училището, щеше да бъде при майка си. Би могъл да е при нея, докато умира, да й говори, да й свири на пиано.

Тази възможност беше изгубена завинаги и нищо не можеше да го утеши.

Докато момчетата спяха, а той лежеше с отворени очи на своя твърд спартански дюшек, ненадейно чу музиката отново да звучи.

Лешникотрошачката скочи на прозореца.

Лебедите изплуваха изпод кревата му.

Спящата красавица се събуди.

Ромео и Жулиета отвориха гардероба и излязоха, за да го утешат.

Тогава момчето още не знаеше, че тези музикални приятели ще го направят световноизвестен. Още не беше чувал нестихващите аплодисменти в Болшой Театър, Ковън Гардън, Ла Скала и Карнеги Хол.

Но точно в този момент реши, че повече нама да се опитва да спира музиката. Като че ли беше изпълнен с простичкото щастие на своята рано напуснала го майка.

И даде на музиката да звучи.

Колко крехка беше границата между щастието и нещастието.

© Илмар Таска
© Пламен Панайотов, превод от естонски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.03.2015, № 3 (184)

Разказът е преведен по: Ilmar Taska. Parem kui elu. Tallinn: Hea Lugu, 2011, 199-205 lk.

Съвместна публикация на  сп. "Море" и LiterNet.