СЛЕДВАЩА СПИРКА НА МЕТРОТО

Хайри Хамдан

web

Радвах се, че успях да се кача навреме в метрото. Даже седнах.

Скоро около мен се събра тълпа от шумни и млади хора. Не липсваха и по-възрастни намръщени мъже и жени, готови да се сбият помежду си за щяло и нещяло, но в крайна сметка ставаше дума за две спирки, не повече от 4-5 минути. Някак щяха да минат, бих изтърпял това неудобство, след което ще подишам чист въздух, ако съществува такъв, или поне бих могъл да се движа свободно.

Може би не е трябвало да сядам въобще. Трябваше да съм по-близо до вратите на мотрисата.

Влакът тръгна с бясна скорост, настъпи мрак, но бяхме осветени във вътрешността на вагона. Бяхме лесна мишена на неизвестността и за несъществуващи измислени заплахи. Нощно време бе и не се очакваше да се види нищо по мрачните стени на тунела.

Усетих, как влакът галопира и изяжда разстоянието до следващата спирка.

Премина мечтаната минута, а влакът продължи да лети по релсите. Нямаше никакви изгледи да намали скоростта и да спре на следващата спирка. Реших да не продължа да пътувам двете спирки, които ми оставаха, а направо да изляза на междинната. Усещах, че се задушавам. Мислех дали да стана и да направя две крачки до вратата?

Хванах висящата дръжка над главата ми: "Хайде де, крайно време е да стигнеш проклетата спирка!" - промърморих гневно, но нямаше резултат. Продължавахме да летим по релсите до обещаната дестинация.

Огледах се наоколо, бяха все непознати физиономии, мрачни, мълчаливи, отчаяни и недоволни. Лицата им сякаш бяха издялани от камък. Повечето се взираха в екраните на своите смартфони. Хубаво бе, че никой не ми обръщаше внимание. Почувствах се свободен, но без крила.

Много глупаво би било да имам криле в такава ситуация. Нямаше как да ги използвам под земята, затворен в перфектна летяща машина.

Имах усещането, че премина половин час, откакто влакът бе тръгнал, без да стигне до някъде по разписание. Не можех да проследя електронното табло срещу мен. Знаех, че отчита точния час, местоположение, посока и наименование на следващата спирка, но цялата тази информация вече беше без значение. Исках да напусна това изобретение, гордостта на съвременната транспортна технология.

- Защо не спира влакът?

- Ами, не може да спре посред нищото. Трябва да стигне спирката, господине! - Обади се мъжът до мен и ме погледна безразлично.

Пътниците стояха търпеливо. Не можех да видя седящите. Много бе претъпкано.

Започнах да треперя от притеснение и вълнение. Нещо не беше наред. Забелязах хората да ме гледат все по-настоятелно и изпитателно. Опипах джобовете на якето, нищо нередно не носех в себе си, телефон, портмоне и химикалка, която все по-малко използвах. Страхувах се да не придобия навика да съм зависим изцяло от електрониката. Смартфонът все по-често ме канеше да регистрирам идеи и планове в паметта му, с достатъчен капацитет да поеме тревогите ми за години напред, но аз се покланям пред химикалката, самотно стояща близо до сърцето му, желаеща да потече мастилото й както някога, по белия лист.

Пътниците запечатаха погледите си именно там, до сърцето. В очите им виждах тревога и пасивна агресия. Възможно ли бе да ме нападнат?

Аз се извинявам на сънародниците си.

Желаех да изчезна от тази машина, да се влея като прашинка сажда в мрака, да търся своята светлина!

Не издържах повече. Натиснах бутона за връзка с водача: "Кога ще спре влака?"

Обикновено водачът не води разговор с пътниците, но го чух да казва: "Наблюдавам те, стой мирно!".

"Не, няма да спре скоро, никога няма да спре".

Натиснах аварийната спирачка, чух скърцането на огромните метални колела. Вратите се отвориха за миг, достатъчен да скоча от влака.

Паднах лошо. Всичко ме болеше, но успях да се вдигна на крака и хукнах, накуцквайки, към платформата на спирката. Виждах я, можех да я достигна за минута.

Хората зад мен ме псуваха и ругаеха: "Идиот, ненормалник, терорист! Хванете го!"

Аз съм обикновен гражданин. Търся въздух, макар да е мръсен. Ще пречупя килията си, изградена по-бързо от растежа на моите сетива.

Дежурният полицай и охраната се насочиха към мястото. Тичаха по стълбите, търсеха някакъв объркан мъж на средна възраст, който спрял аварийно голямата машина, блокирайки подземното движение за близо час.

През това време стоях в близката горичка. Запалих цигара и усетих небето да ме обгръща. Прати ми първите си капки дъжд. Аз извадих чадъра, исках да запазя честта на тютюна. Въобще не се уплаших от дъжда и възможността да се намокря до кости.

Знаех си, че биха успели да ме разпознаят чрез камерите в метрото.

Ще изпуша още една цигара.

© Хайри Хамдан
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.10.2017, № 10 (215)