Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА РУСОФИЛСТВОТО И РУСОФОБСТВОТО В БЪЛГАРИЯ1

Ервин Грим

web

В руския печат и сред руската общественост отдавна - едва ли не още през първите месеци на Руско-турската, освободителна за България война от 1877-[18]78 г. - се създаде убеждението, че в българското общество има две "партии" - русофилска и русофобска, които заради променливия си личен състав водят помежду си донякъде упорита и понякога доста странна борба. Нещо повече, затвърди се впечатлението, че вътрешният партиен живот в България се определя повече от отношението на различните партии към Русия, отколкото от въпросите на самия български живот. Тази представа определя отчасти някои от най-неуспешните действия на предишната руска власт спрямо България. Лесно е да се мисли, че щом въпросът за отношението към "дядо Иван" играе такава роля в партийния и политическия живот на България, то сред народните маси престижът на "дядо Иван" трябва да е още по-висок, следователно всичко, препоръчано от Петербург, неизбежно ще получи подкрепата на българския народ.

Тези възгледи водят до изключително невнимателната политика на руската власт, застанала зад кн. Александър І по време на отмяната на Търновската конституция (в защита на същата тази власт обаче трябва да се каже, че тя по никой начин не го е подстрекавала, за разлика от Австрия2 и стоящата зад Австрия Германия), а по-нататък - до учудващите действия на ген. Каулбарс по време на неговата специална мисия в България. В края на краищата се стигна до краха на реалното влияние на Pусия по времето на Ст. Стамболов, един от най-големите и ярки български държавници, ръководили се преди всичко и най-вече от съображения за националните интереси на България, както той самият ги разбира.

Грешката на много руснаци тогава е, че те гледат на българския народ като на съвършено аморфна в национално и държавно отношение маса, смазана от петстотингодишно турско робство, неорганизирана и лишена от собствена организираща сила. Грешката на руската политика впоследствие - след Стамболов! - е, че тя не отчете значението на България и нейния вътрешен живот като елемент от близкоизточния, по-конкретно балканския, проблем, не разбра, че историческата необходимост е или авторитетно да примири българските и сръбските интереси и домогвания на Балканите, или по географски и други причини за своя опора между тях твърдо и ясно да избере България.

Стремежът на българите към освобождаване от безправния турски режим по никой начин не е резултат само от руско влияние или от намесата на руската власт. Българското национално движение е част от движението на различни европейски народи по пътя на тяхното "самоопределение", белязало миналия, а отчасти и сегашния век. Безспорно, борбата на Русия с Турция, особено след Екатерина II, значително ускорява това движение. Но то е повлияно и от Френската революция от 1789 г., довела до осъзнаването от отделни хора и цели народи в Европа на техните права.

Най-важното е, че самият български народ след дълъг период на сякаш безнадежден крах на политическите му, икономически, дори физически и етнически сили постепенно започва стъпка след стъпка, слизайки от планината и завоювайки земята, да възстановява тези сили и да се стреми да подчини живота си наначала, осигуряващи му собствено национално битие.

Турската администрация предоставя на българите и на другите поданици на султана халиф правото на местно самоуправление както в селата, така и в градовете. Донякъде това е предизвикано от факта, че турците се проявяват извън пределите на населяваната от тях територия като воини, събирачи на данъци, но не и като властимащи от европейски тип, те не разполагат нито с хора, нито със средства, за да създадат всеобхватна административна организация. За тях е важно да събират данъци и да набират воини от подвластното им население и щом като за целта те не могат да изнамерят апарат, който да проникне в дълбините на народния живот, то не им остава нищо друго, освен да търпят местните национални и религиозни организации и дори да ги поощряват. Така може да се обясни запазването в България на селското самоуправление и самоуправлението на еснафите, цеховете и Православната църква в частност.

В тези форми на самоуправление се крие една от най-големите сили на Възраждането на българския народ. Другата се проявява в различните бунтовнически организации: от чистите разбойници - хайдутите от по-ранно време - до революционерите, на които след С. Раковски3 дават тон особено Л. Каравелов, В. Левски и Хр. Ботйов4.

Първите - селски, еснафски и църковни (свързани тясно със селските и еснафските) - движения поради характера на участващите в тях, условията на живот на последните и т.н. изискват продължително време, за да имат успех. Тяхната сила е, че те са вкоренени в народния бит. Вторите въздействат непосредствено върху живота на Турската империя, водят до жестоки кланета, периодически събуждат интереса на Европа и Pусия към българския живот и погребалният им звън бие не само за техните участници, но и за самата Турция. Слабостта им е в това, че във всяко човешко общество активните бунтари, готови да дадат "живота си за своите приятели", винаги са по-малко от съчувстващите, които не предприемат конкретни действия, за да реализират своите идеи и стремежи.

Въпреки тези уговорки и в консервативното, и в революционното българско национално движение се проявяват организиращите българския национален живот сили, изявяват се ръководители и участници в местните движения, следователно се развива и чувството за собствена национална енергия. Именно тя но никой начин не желае да бъде предмет на каквато и да било чужда политика, която толкова лесно може да се представи като незаконна и неоснована върху никакви нравствени начала експлоатация на един народ от друг по-силен.

Pусия се появява за първи път на хоризонта на балканския живот, ако не смятаме древността или набезите на казаците, по времето на Петър. Но неговият Прутски поход не само завършва с пълен неуспех, но обхваща едва далечната периферия на полуострова. Походите на Румянцев и Суворов заедно с действията на руския флот във водите на Гърция и Мала Азия показват за първи път на християнските народи от Близкия Изток образа на северния богатир, който търси да си осигури излаз на незамръзващо южно море, по-конкретно - излаз на фаталните за руско-балканския живот Проливи. В своето настъпление на юг Русия се ръководи преди всичко от собствените здрави национални и стопански инстинкти, надделяващи в съзнанието на нейните ръководни държавни дейци над съображенията от религиозен и племенен характер.

Руската държавна власт има съзнанието, че осъществява национално дело, когато подобрява съдбата на единоверците и съплеменниците си на Балканите. Въпреки самодържавния си за Русия характер тя последователно подкрепя национално-революционните движения на всички християнски народности в Турция. Но тя си запазва правото да използва тези движения според своите собствени сили и не се смята за длъжна, ако и да вдига на борба местното население, да отвоюва за него, макар и с цената на собствена гибел, положението, за което мечтаят под влияние на нейните думи балканските й съюзници. От руска гледна точка тук се проявява само здравият инстинкт за национално самосъхранение, но от гледна точка на освобождаваните балкански народи подобен начин на действие може да се изтълкува и в действителност се тълкува като акт на предателство. Разбунени от руската пропаганда, десетки и стотици хора загиват или са принудени да напуснат родния си край и да се преселят в съседни страни, в това число и в самата Русия, и би било странно да се мисли, че тези факти не оставят следа в народната психика.

Победите на руското оръжие по времето на Екатерина и Николай I, когато руските войници, предвождани от Дибич-Забалкански, за пръв пътстигат до Одрин5, оставят дълбока следа в живота на българския народ, свикнал от векове с мисълта за несъкрушимостта на турското владичество. Резултатите обаче не са толкова големи, колкото очаква измъченото от турското безправие население. Възхитено от великолепните победи на руското оръжие, то не може да разбере последвалите отстъпления на "дядо Иван", тъй като не може да знае цялата сложност на вътрешния и международния живот на Русия. Ако сред народните маси образът на "дядо Иван" все повече укрепва, сред формиращата се интелигенция той постепенно си набавя някакъв неясен и двойствен характер.

Опитът на българските споразумения (стихийни, не формални) с гърци и сърби по време на освободителните движения на тези два народа, населяващи крайните аванпостове на Турция в посока Западна Европа също допринасят за това. Много българи участват както в освобождаването на Гърция, така и в освобождаването на Сърбия. И с едната, и с другата страна ги обединява обща вражда към Османската империя и обща православна вяра. И в единия, и в другия случай обаче българите се срещат със същия национален егоизъм, който изигра своята роля и в политиката на руската власт. Впечатлeнието се задълбочава и от "фанариотската" политика на Цариградската патриаршия, както и от племенната сръбско-българска вражда.

Създадените по този начин настроения срещу Pуcия се засилват под влияние на полските (а по-късно и унгарските) бежанци от 1831, 1849, 1863 г., от една страна, а от друга - под въздействието на руската революционна емиграция по времето на Херцен и след него. Ако мисълта за желанието на гръцкия патриарх да денационализира българския живот в интерес на фанариотите буди тревога по отношение на гърците, а по отношение на сърбите - мисълта за стремежа им да погълнат България в недрата на Велика Сърбия, по отношение на Русия опасението е България да се превърне в Задунайска губерния под скиптъра и във васалитета на всерусийските самодържци и техните чиновници.

Несъмнено в градежа на българския културен и национален живот Русия играе изключителна роля, с която по никой начин не може да се сравни дори ролята на такива европейски политически дейци като Гладстон и др. Осъзнават го всички слоеве на българския народ и винаги и навсякъде може да се намери отклик на тази осъзнатост, дори тогава, когато се срещаш с така нар[ечения] русофоб. Русия и сега, въпреки редица икономически и политически условия през последните десет-двайсет години, запазва това обаяние не само сред по-възрастните българи, съвременници на Царя Освободител, но и сред младите българи, поклонници на Толстой и Достоевски, М. Горки и Ленин, сред консерватори, демократи и най-крайни революционери.

Когато се говори за русофилство и за русофобство в България, твърде често се забравя, че в България отдавна съществува собствена национално-организираща традиция и че българският народ, както всеки народ, осъзнаващ своите особености и своите - икономически и други - интереси, се стреми към онова, което преди 70 години Кавур изрази с думите: "[L`]Italia farà da sé"6. България е и трябва да бъде самодостатъчно цяло, трябва да бъде дотогава, докогато така или иначе ще се осъществят нови, ненационални форми на обединение на хората върху обща творческа работа. Кога ще настъпи този момент за България по-конкретно, ние не знаем, но докато той дойде, въпросът е поставян и се поставя през призмата на осъзнатия здрав национален интерес.

В наши дни понякога се чуват обвинения към България от страна на македонците, че тя, България, не само сега, през 1922 г., но и преди, откакто има свое държавно съществуване, пренебрегва интересите на македонските си съплеменници заради своите собствени държавни интереси и заради създалото се около нея международно положение. По същество това е същото обвинение, което българите предявяват към Русия. Ставайки държава, България изпитва част от онези трудности, които е изпитвала и изпитва Русия като държава в своите международни отношения и действия.

Русофобството и русофилството на различните слоеве и партии в българското общество, доколкото, разбира се, не са продиктувани от преки влияния на враждебни или съюзнически на Русия сили, са резултат от твърде сложните условия на българския живот, в основата си свързан с Pуcия по-тясно, отколкото с която и да било друга страна. Колкото повече надежди българите възлагат на могъщата помощ на "дядо Иван", а те отдавна са свикнали да правят това, толкова по-болезнено възприемат всяко разочарование, което ги обземав резултат от близкоизточната политика на руската държава. Под влияние на руската емиграция и опозиционната и революционна литература естествено се проявява склонността да се очертае повече или по-малко рязка граница между "официалната", самодържавна Pуcия, от една страна, и руския народ и неговите опозиционни и революционни елементи, от друга. В този смисъл у едно и също лице може мирно да си съжителстват русофобство и русофилство или иначе казано - вражда към руското правителство и любов към руския народ, неговата литература и публицистика, неговите политически и социални стремежи към разкрепостяване на личността и към свободно развитие на народите.

Този факт потвърждава основната ни мисъл за извънредната условност на термините "русофобство" и "русофилство", характерна за масовия живот в България. Стамболов, възпитан с образците на руската литература, в посочения смисъл е едновременно и русофоб, и русофил. Подобни формални противоречия, които по същество съвсем не са противоречия, преди него се срещат у С. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, у Др. Цанков, у Петко Каравелов и у много други. Определени действия на руската власт, като напр[имер] стремежът на руското правителство през 60-[те] години [на ХІХ век] да засили преселническото движение на българите към южна Pуcия, стремеж, съвпаднал с преселението на черкезите от Кавказ в България, подкрепено от турската власт, или отношението на руската власт към преврата, довел до обединението на Източна Румелия и Княжество България през 1885 и т.н., водят от време на време до рязък подем на "русофобската" вълна в съзнанието на отделни дейци и ръководените от тях обществени слоеве. Това обаче не променя същината на проблема.

По-сериозно и дълбоко значение има обстоятелството, че продължилата дълго практическа слабост на опозиционните и революционните движения в Русия сякаш свидетелства, че самодържавната власт и нейната политика се ползват от подкрепата на по-голямата част на руския народ и изглежда, че разграничаването между власт и народ няма достатъчно основания. Впечатлението се засилва от оценката за Русия и нейния народ, която се разпространява със съдействието на западноевропейския, по-конкретно немския печат и западноевропейските научни центрове сред българското общество. Колкото по-тесни стават икономическите връзки на България с Виена и Берлин и колкото повече млади българи учат в средноевропейски университети и технически училища, толкова по-широко тази оценка се разпространява сред българското общество.

Да се говори за пренебрежителното отношение на Западна Европа към културно-политическите дарби на руския народ (както впрочем и на славяните изобщо) едва ли е необходимо. Фактът е твърде известен и разбираем по силата на редица външни обстоятелства. В същото време той е показателен за късогледото високомeрие на Западна Европа, с което тя оценява всичко извън привичните й форми на живот и обичайния за нея начин на мислене и психика. Въпреки това изкушението за хората, сравняващи темпа на западноевропейския с руския културен и политически живот и стремящи се възможно най-бързо да се изравнят с европейската култура, е много голямо. Не е трудно да се стигне до извода, че спасението и прогресът на България трябва да дойдат не от полуварварския Изток, а от въоръжения с богат политически, технически и проч. опит Запад. Немалка част от представителите на младата българска интелигенция с течение на времето действително се поддава на това изкушение. Отношението към Pусия в известни кръгове на българското общество става все по-хладно и равнодушно. Погледите започват да се обръщат към Берлин и това изиграва известна роля и по време на Голямата война. Недоволството от политиката на руската държавна власт се съединява с недоверие към вътрешната значителност на масовия народен живот в Русия. Русия импонира все още със своята национална и държавна мощ, със своето физическо присъствие в състава на славянството, но тя губи постепенно своето културно влияние.

Онези обаче, които предпочитат средноевропейската ориентация, тъй като виждат в нея най-верен залог за бързото развитие на българския живот, се сблъскват със старата, все още твърда нагласа сред по-възрастните поколения и широките маси. Чувството за еднаквост на интересите на всички славяни в борбата им срещу желанието на немците, французите, англичаните и т.н. да властват над тях и да ги използват като културен тор и безспорният факт, че поради своята численост от всички славянски народи само руският народ може да бъде здравата основа, осигуряваща интересите на славянството, се изразяват в известната анекдотична фраза, че "заедно с русите ние сме 185 милиона". В същото време руското революционо движение през 1905-[190]6 г. и революцията от 1917 г. оборват разсъжденията за каменната неподвижност на народния живот в Русия и отправят към света лозунги, които са родени наистина на Запад и подложиха Русия на тежки изпитания, но и завладяха значителни маси от европейското общество, карайки дори много врагове на Русия да признаят грандиозния мащаб на руския народен живот.

Светът прие значителните вътрешните процеси на руския народен живот и именно този факт определя отношението на българското общество към Русия. Към него може да се добави неочаквано разпознатата от мнозина крехкост на германската политическа, културна и икономическа мощ. Ако за Русия се казва, че тя е "колос на глинени крака", то основата на немската хегемония не е много по-здрава! В същото време става ясно, че и самодоволните "западни демокрации" - Англия, Франция и Съединените щати - не разполагат с онзи умствен и нравствен потенциал, който би им позволил да изградят живота на Европа върху справедливи и разумни начала.

По всичко личи, че увлечението по "Запада" започва да преминава и сред младото поколение българи. Тъмните страни на руската революция се уравновесяват от грубата и егоистична политика на френската власт на Рейн, на английската власт в Мала Азия, на Проливите и на много други места, хищният поглед на Америка към Европа. И колкото повече и колкото по-бързо се изпарят интелигентските представи за различните предимства на Запада пред Изтока, толкова по-силно ще се възродят чувството за славянско родство и старата мисъл, че съдбите на България и Русия са неразделно свързани. Грешки са направени и от едната, и от другата страна. Те трябва да се забравят. Трябва да се строи нов живот и нови отношения. Нека мъртвите погребват своите мъртъвци: животът да се живее от живите.

[София, 1922 г.]

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Преводът е осъществен по: Гримм (1923). Статията е препубликувана в сп. "Анамнеза" (Гримм 2010). Всички бележки по-долу са на преводачката. [обратно]

2. Коректното название на Австрийската империя след 1867 г. е Австро-Унгария. [обратно]

3. Грим възпроизвежда на два пъти в текста името на Г. С. Раковски в този вид. [обратно]

4. Запазена е неадаптираната към съвременната българска ортография форма, която Грим използва на два пъти в статията. [обратно]

5. Грим използва названието Адрианопол.[обратно]

6. "Италия ще се справи сама". Грим атрибутира известния патриотичен апел на първия министър- председател на Италия - граф Камило Бенсо ди Кавур (1910-1861), макар че последният не е единственият политик, на когото източниците приписват авторството на фразата. Лозунгът е използван от сардинския крал Карл-Алберт (1798-1849) във възванието му "Към народите на Ломбардия и Венеция" от 25 март 1848 г. Смисълът е, че "Италия без помощ отвън (чужда) ще успее да се освободи от властта на Австрия и да се обедини". [обратно]

 

ЛИТЕРАТУРА

Гримм 1923: Гримм, Э. Д. О русофильстве и русофобстве в Болгарии. // Русские в Болгарии. Сборник. Ред[акция] и предисловие Бориса И. Ивинского. София: Изд[ани]е общества Русско-болгарская дружба, 1923.

Гримм 2010: Гримм, Э. Д. О русофильстве и русофобстве в Болгарии. // Анамнеза, Год. V, 2010, № 11 <http://anamnesis.info/fonts/versiq.1.3/journal/flash_journal/broi11-filifobi/fili-fobi.html> (21.05.2013).

 

 

© Ервин Грим
© Галина Петкова, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.05.2013, № 5 (162)

Други публикации:
Класика и канон в руската литература. Българският поглед. Факел, 2012, с. 204-210.