ЖИВОТЪТ КАТО ПЛЯЧКА

Анджело Миткиевич

web

Роден през 1957 г., писател, публицист, есеист, издател, Георги Гроздев е завършил Журналистическия факултет в Софийския университет през 1982 година. В периода 1983-1989 г. e репортер на сп. "Поглед", вестник на Съюза на българските журналисти, факт, който напомня за журналистическата кариера на Марио Варгас Льоса. От 1991 г. работи в издателство "Балкани", основано от самия него. Публикувал е 13 книги с новели, есета и интервюта, а романът "Плячка" излиза през 2004 г. и е преведен на английски, немски, македонски, сръбски, френски, арменски, гръцки и хърватски.

Романът започва с речникова статия, която да обясни заглавието, един лапидарен указател за читателя, навлизащ в книгата като чуждестранен пътник във вековна гора. Не така подробно като шифъра, с който Димитрие Кантемир изяснява в своята "Йероглифна история"¹ тънката граница между история и басня, Гроздев поставя в дланта на читателя един малък компас, който да му служи като гид. В продължение на речниковата статия романът се развива като притча, като илюстрация на всичко онова, което тази дума може да "погълне" в една дълга история. Този факт става емблематичен за способността на думата да ни извади от историята, за да ни хвърли в мита. Сократ предлага използването на приказката (mythos) там, където аргументът (logos) e неспособен да служи на познанието, така както румънският философ Лучиан Блага предлага друг вид познание, луциферно познание, способно да съхрани непроменена същността на мистерията, а не да я изясни. Преживял тоталитарната нощ, румънският писател Александру Ивасюк нарича нощно познание една форма на проникновено разбиране на историята в нейните най-мрачни моменти. Речниковата статия, използвана от Гроздев, продължава да се изяснява в разказа, който предхожда, като го започва лаконично, подобно на руните, издълбани в камъните на древните гробове. Защото порядките в света, който разкрива романът, са такива, че знаците са разчитани като белезите от рани, а опитът е валиден, ако е оставил дълбока и болезнено врязана следа в плътта на паметта. Някои от героите на Гроздев носят този неизлечим белег, видим за онези, които знаят да разчитат знаци, като Нестинарката, пророчица на един забравен култ. А използваната азбука е много стара и опасна.

Друга перспектива, която отваря речниковата статия, е светът, в който тя има смисъл, свят, който ще нарека Балкания, една реална и въображаема територия със собствени карти и портулани, които разказвачите представят, със собствени речници, като хазарския речник на Милорад Павич. Разполагането на Балкана не съвсем в центъра на този свят не е толкова съществено, защото географията на Балкания не покрива само земите, които са в непосредствена близост до него, а обхваща една обширна територия, в която влизат Гърция, България, Албания, част от Турция, Македония, Сърбия, част от Румъния, по-точно Добруджа. В тези приблизителни граници съществува един местен дух, който определя светогледа, утвърждава традициите на тези страни и области, разпростирайки се и извън тях, съществува една обща история на народите, живеещи на тази територия, и не на последно място - съществува един начин да се живее и да се мечтае. Балканизмът е онова, което Милан Кундера определя като "междинен контекст", онази буферна зона, която служи за граница с Европа и с Изтока, без да е нито едното, нито другото. Един определен тип култура и цивилизация се развива в това пространство, в което се кръстосват пътища, идващи отдалече и отиващи надалече, в тази пъстра зона, изпълнена със суетене, безпокойство, отдавнашни вълнения, чийто глас не успяват да заглушат и най-авторитарните режими, и най-строгите администрации, и дори Османската империя. Литературни историци като Мирча Муту в "Румънския литературен балканизъм" се опитват да открият същината на чувствителността, която захранва една от най-плодовитите литератури, сходна по жизненост и цвят на южноамериканската. Историци на идеите като Мария Тодорова в "Балкани. Балканизъм" определят балканизма като самостойно понятие, различно от ориентализъм, за да очертаят не само една геополитическа реалност, а и една твърде специфична цивилизация и култура. В това пространство легендата и приказката си пробиват път в историята, заемат й своите гласове, сякаш самата история е създадена единствено за да намери място в една приказка. Тук ловецът и плячката, стожерите в този свят, се срещат по невероятни начини, в невероятни образи.

Роман, който има и измерението на притча, като "На мраморните клифове" на Ернст Юнгер или "Замъкът" на Кафка, романът на Гроздев трябва да бъде четен бавно, с размисъл върху фразата, фраза, която може да се трансформира в афоризъм, максима или заклинание. Романът е плътен тъкмо чрез този характер на сентенция на изказа, който показва изцяло силата си така, че всяка дума тежи като куршума, който те е ударил. Гроздев е част от едно престижно семейство "балкански" писатели, независимо дали те се разпознават или не като такива: Исмаил Кадаре, Миодраг Булатович, Данило Киш, Милорад Павич, Еманоил Букуца, Щефан Бънулеску, Овидиу Дунъряну и т.н.

За Гроздев ловът идва от времето и се връща във времето. Историята на лова е част от праисторията на човечеството, неговият смисъл е наситен със сакралност, една смътно усещана сакралност дори и в нерелигиозните общества. В неговия древен поведенчески сценарий, възпроизвеждан тук от персонажи като Хънтъра, се откриват ритуалните практики на неолитните ловци, за които уловеният дивеч се радва на същото онтологично достойнство, както и човешкото същество. Романът показва толкова много нюанси на съучастието в една архаична симбиоза между дивеч и ловец, че се чувстваш изгубен в лабиринта от връзки и знаци. Без съмнение, централният персонаж в романа, Хънтъра, илюстрира способността на този свят да раздвижи скритата си енергия, първичната си жизненост, да покаже единството на съществата, през които е преминал един и същ живототворящ дух. Чрез Хънтъра се срещаме с истинския ловец, временно въплъщение на genius loci, живеещ в един архаичен свят. За западните ловци той е само държавен служител, който администрира ловния терен, и евентуален конкурент, какъвто го правят неговите изключителни качества. Към богатите ловци, които могат да си позволят цената на един трофей, се присъединяват местните nouveau riches. Мирисът на кръв възбужда и едните, и другите, утвърждава жизнеността им и позицията им на лидери, събужда древни племенни инстинкти. Неизбежно присъствието на западните ловци поставя в контакт светове, които иначе не се докосват. Един свят, в който сакралното запазва своите скрити значения, и една архаична поезия среща демитологизиран, лишен от вълшебство свят. Чужденецът, чийто ареал за ловуване е изчерпан, се намира тук в търсене на дивото, запазено като по чудо в една неопитомена и неспокойна Източна Европа, в която още върлуват сенките на предците. Ханс, Вилхелм и Мери са привлечени от свят, изчезнал в техните страни, от една архаична епоха, запазила непроменени миризмите на пот, кръв и урина, и от една безпрецедентна среща, срещата със смъртта на краля ловец от средновековните легенди. Вилхелм ловува елени, но от липса на опит убива една кошута, Ханс ловува глигани и жени, а Мери търси големия дивеч, големия трофей, тотемното животно, мечката, в компанията на първия мъжкар, Хънтъра. За нея ловът има вкуса на максималния риск, в лова се преоткрива с всяка фибра на своето същество като амазонка в свят, където правилата на цивилизацията временно са отменени, където кръвта и смъртта дават вкус на живота. Темата за границата, съществена за американската култура, намира тук далечен отзвук чрез този женски персонаж. Част от американската литература чрез Фенимор Купър, Уилям Фокнър и Ернст Хемингуей носи своя аромат в този отдалечен край на Европа чрез жената каубой, която се скита из една история, по-стара от историята на нейната цивилизация. На свой ред тя влиза в играта на плячката и ловеца, но нещо минира чистотата на най-интимния жест, този на убийството на дивеча, а това е желанието на Мери да сподели с приятелите през океана своя успех, да размаха трофея, да разтълкува за профаните онова, което не се оставя да бъде разтълкувано в образи или чрез думи. За Мери ловът е предизвикателство, chalange, спорт, състезание. Така, както отбелязва и Артур Кьостлер по повод на Хемингуей, състезателното чувство се открива в цялата американска култура с победители и победени, с красавци и прокълнати. За всички останали ловци, банкера Ханс, Вилхелм и т.н. истинският смисъл на лова също е в състезанието, същото състезание, което изживяват цивилизовано, възвишено, чрез правила и закони, в тяхното професионално съществуване. За Ханс сексуалният акт и убийството на животното са едно и също, жената и дивечът са плячка, а ловецът иска трофей след трофей, за да увеличи силата си подобно на племенен вожд, който афишира оръжията си, жените си, перата и спестеното по време на потлач. Наситени с furor, от героичната традиция на елинизма идват kléos и kydos, двете основни проявления на славата, които тези ловци изживяват в различна степен на интензивност. Kléos представлява славата, която се увеличава чрез предаване от уста на уста, от поколение на поколение и се издига до боговете, това е славата, която расте с всеки убит противник, с всяка обладана жена, с всеки повален дивеч, която носи известност. А kydos е славата, която озарява победителя, един вид внезапно божествено благоволение, моментът на максимално ускоряване на последните потрепвания на плячката, преди да бъде повалена, последна проява на агонията, сянката на ловеца, която се издига огромна и величествена в замъглената ретина на плячката, от която светлината изтича постепенно. До известна степен тези ловци изживяват пиянството на властта в едно männerbunde, древни общества на войнствени ловци, за които говори Мирча Елиаде, където ловците си присвояват като тотем месоядния екземпляр. Това потапяне в дивото, в племенната история, е подмладяваща баня за чуждите ловци, броящи трофеите, които ще бъдат предмет на възхищение в техните страни. Това, което те не знаят, е, че част от ловуваните от тях животни са държани в развъдници и са свикнали с хората, което прави лова им много по-лесен, без да излага ловците на никакъв риск. Този тип лов в оградени пространства показва фалша на резултата и илюзията, която местните хора дават на западните ловци, че участват в много съществена авантюра, в лова на техния живот, защото Балкания е и страната на илюзиите, на суетната слава, на шегите на една иронична до сарказъм мъдрост, олицетворена от Настрадин Ходжа.

Писателят представя присъствието на ловците там подобно на модерни грабители, добре екипирани, изискани и сигурни в себе си. Такова е присъствието на западноевропейците в бившите изтощени комунистически страни с хаотично законодателство, позволяващо непонятни за цивилизованите страни свободи, с крайно обедняло население, за което чужденецът има престижа на завоевател, с места за ловуване, каквито не могат да се открият в западните страни, където бедният дивеч е протежиран от строги закони. Тъкмо това пространство, тези неопазвани източни резервати позволяват пълното и първично изживяване на властта, освобождаването от задръжки, престъпването на забраните, отхвърлянето на всяка неудобна етика. Подобно на жесток колонист, скрит от погледите на цивилизованите себеподобни, западният завоевател е дошъл да вземе, да заграби, да покаже изцяло инстинктите си, цензурирани в собствената му страна. Източните страни са уязвима плячка на Западните, внушава Гроздев, те стават новите колонии, географски близки, финансово достъпни, икономически уязвими, попаднали в нещо средно между средновековие и закъсняла модерност, отдалечени във времето. На кръстовището между двете Европи, Източна Европа и Западна Европа, се намира едно пропаднало заведение, наречено "Европа", заведение, познато на всички туристи ловджии, които се срещат тук, където плячката се договаря. Тънката, наситена с тъга ирония на автора се усеща фино в този карикатурен образ на масата на преговорите, на която се продава и купува на дребно тази нещастна част от Европа.

Презиращ тайно тези ловци, Хънтъра не ловува нито за да попълни списъка си с ловни успехи, нито за да убива, неговата връзка с дивеча предполага интимност, която се основава на общи обичаи, а писателят търси основополагащата двойственост на ловеца, станал дивеч. Както и Нестинарката, едно друго въплъщение на древния дух на Балкания, Хънтъра живее с всички клетки на своето същество в един магичен, потаен, архаичен свят, доминира го и е доминиран от него, подобно на митичния ловец от коледните песни², който загубва човешката си следа, за да се превърне в животното, което е тръгнал до ловува, един елен. Сблъсъкът между него и мечката "Фу" е емблематичен, един от най-хубавите и енигматични епизоди в романа. Както в коледните песни за младежи, с техния инициационен сценарий, за да предпази Мери, Хънтъра се бори с мечката с голи ръце. В коледната песен младежът се бори с лъва, сплел тяло с неговото, а после го отвежда вързан в селото на девойката, за която следва да се ожени, за да се гордее с него цялата общност. Цената на сблъсъка е неговата любима, Мери, а за да я спаси, ловецът се предлага като плячка и жертва вместо девойката, избавила се като по чудо от смъртната прегръдка на животното, след като се търкулва по едно стръмно нанадолнище.

Различието на балканския ловец е в ритуалността на всеки акт. За Хънтъра ловът се превръща в размисъл за човешкото съществуване. Страданието, носталгията, любовта, омразата са предадени на езика на лова, а също и на езика на ритуала, който предполага инициационна символика, напява скрити ритми, разкрива понякога пътеката на съдбата на персонажите. Животът на Хънтъра е плячкосан: далечната съпруга, изчезналата дъщеря, краткотрайните, неоставящи следи любовни истории. Хънтъра знае, че който живее на Балканите, е свикнал да плячкосва и да бъде плячка, да ловува и да бъде дивеч, да убива и да бъде убит.

Романът на Гроздев описва с езика на мита сблъсъка с това, което разрушава света, чиято спойка е той, описва една изкривена форма на модерност, която се налага в страните от бившия социалистически блок. Взаимодействието между стария свят на селското общество, съхранил нещо архаично, но обезлюден и опустошен, и новия, появил се вследствие на социалното инженерство на прехода, представлява една от основните теми на романа. Мафиотът Златю, наречен Змея, е друг вид животно плячка, което канибалски изживява краткия си триумф, експлозията от безсмислена жизненост в едно опиянение от властта, което се стопява в небитието. За Хънтъра Змея е персонаж от приказките, подобен на Збураторул от румънския фолклор, онзи, който отвлича жени и девици. Езикът на мита предава евфемистично една сурова действителност. Златю е трафикант на живо месо, а не еротична стихия, феерично чудовище, излязло от нощта на времето, не е и романтичният разбойник, хайдутинът, този балкански desperado с краткотрайния му блясък. Златю е унищожителят на този митичен свят, един зловещ мутант, продукт на процеса на хаотична секуларизация, на дълбоко и невъзвратимо нарушено равновесие. За разлика от митологичния персонаж, който изразява едно временно нарушение на порядъка, имащо свои регулиращи обичаи, "модерният" Змей не се вмества в символите на патриархалния свят, той представлява хаоса, безсъдържателността, анархията, един хищник, който убива каквото му попадне, убива много и безсмислено.

Докато архаичният змей живее в координатите на една сакралност, които правят от него не само похитител, но и пазител на мястото, това чудовище, появило се вследствие на социалното инженерство на прехода в бившите комунистически страни, е някаква недомислица. "Тарторът е някой си Златю, но му викали Змея. Отвличал моми за ужас на родители и близки. Търгувал с плътта им в чужди земи.

Хънтъра знае легендата. В нея змеят е магьосник, а не похитител. Роден е от змии. Те живеят в корените на вековни дъбове край свети места и оброци. Прокълнат е онзи, който посегне с брадва на такова дърво. Змеят се показва само на харесаната от него мома. Понякога тя става змеица.

Не годеници били момите на Златю, а негови жертви."

Изоставеното село, населявано само от Михал Белия и Еню Тъпана, е може би най-дълбок израз на симбиозата между упадък и възраждане. Постепенно дивото завладява селото, животните се настаняват в изоставените къщи. Двамата жители, които упорито се държат враждебно помежду си, са показателни за напрежението, което постоянно цари в цели общности, за абсурда на историята. Малкото селище изчезва, обрасло с растителност, подобно на римските руини, край които аркадски пастири пасат замечтани животни. През целия ХІХ в. англичаните колекционират такива живописни изображения на своята, подхранвана чрез книгите, носталгия. Историята на двамата жители има обаче своята сила, омразата и любовта свързват самотниците, те са последните в своя свят. Значението на този свършек на света се долавя във всяка фраза на романа. Писателят обръща своите герои с лице към този потъващ в мрак свят. Едно трагично отчуждаване доближава Хънтъра до него. Подобно на последния човек, ловецът в него живее с ароматите на този свят, гората е неговата религия, неговият затвор, неговото отшелничество. Тук е съществената разлика между него и случайните ловци, дошли да стимулират желанието си за живот чрез убиването на плячката. Хънтъра не влиза в никакво състезание, за него ловът придобива реалното значение на риска, той ловува и е ловуван. Но това е един по-малко съществен факт. Хънтъра ловува най-опасното и непостоянно животно, смисъла на своето собствено съществуване, защото той познава, тъй като я изживява, най-съществената истина на Балкания в нейната дълга, феерична и чувствена, сурова и жестока история: плячка са животните, плячка са ловците, плячка сме ние.

БЕЛЕЖКИ

1. Става дума за първия румънски роман (от началото на ХVІІІ в.), алегоричен, чийто автор е най-известният румънски книжовник от този период, за кратко владетел на Княжество Молдова, Димитрие Кантемир (бел.прев., В.А.). [обратно]

2. Авторът има предвид тук мотиви от румънски коледни песни (бел.прев., В.А.). [обратно]

© Анджело Миткиевич
© Василка Алексова, превод от румънски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.12.2011, № 12 (145)