ХОЛИН

Ахим фон Арним

web | Вълшебният свят на романтизма

---

Ахим фон Арним (26.01.1781-21.01.1831) e един от най-изявените представители на късния немски романтизъм. Творчеството му, белязано от унаследен, нравствено устойчив консерватизъм, е свързано с романтични идеали за същността на живота и света. Като типичен представител на новаторската и революционна линия на това течение в немската литература, Арним е пламенен защитник на идеята за духовна и политическа регенерация. Той ратува за обновление на немския национален дух и за възкресяване на историческото минало. Освен като поет, също и с перото на критик и реформатор на обществото, Арним оставя неизличима диря в литературната история. И в неговите, както в творбите на всички писатели-романтици намира цялостен израз стремежът към разширяване сферата на художественото слово, към освобождаване полета на фантазията. По този път е зачената идеята за сливане на природата и човека, за постигане на единство и хармония, обещаващи духовно съвършенство. Автор е на новели, исторически романи, драми, които изразяват и доказват любовта на автора към отечеството. В традицията на Хердер и немското национално движение Арним, заедно с Клеменс Брентано, издава пренаписана и преработена известната сбирка от народни песни "Рогът на изобилието".

"Холин" е първият роман-новела на Ахим фон Арним, създаден в традицията на "Страданията на младия Вертер" на Й. В. Гьоте, творба, от която писателят е силно повлиян. Още в този роман са забележими наченките на романтично чувство, на желание за хармония между човека и природата, водеща към чистота на човешките отношения. В самото начало на действието, с поетизирането на двамата герои, скрепили неразривна приятелска връзка, авторът подсказва драматичното развитие на събитията, зависимостта на човека от неумолимия императив на съдбата. И отново любовта е движещата сила, тя е идеалът, към който се стреми пълноценният индивид в лицето на романтичните герои от тази новела.

---

Холин и Одоардо тръгнаха в един и същи ден на училище, обикнаха се начаса и това склони директора да ги настани в обща стая, която обитаваха заедно до постъпването им в университета. По възраст, състояние и дарби Холин превъзхождаше Одоардо; това превъзходство се коренеше в стара семейна традиция и не отваряше пукнатина в приятелството им. Те опитваха задружно всичко, което им предлагаше училищния живот; взаимно се подготвяха за уроците, тайно печаха един другиму картофи, заедно побеждаваха враговете си от другите училища, заедно си набавяха тайно фанфаронския костюм, с който на смени посещаваха комедии или кафенета. И в цялото училище бяха известни като Кастор и Полукс¹. Одоардо, който в миналото бе прекарал тежки години при бедния си баща, лекар в Г., бе поради това и по-съзнателен, придобил вече известна предпазливост и мъдрост. А така се превърна в нещо като възпитател на Холин, като с благотворното си въздействие можеше да го възпира от хиляди безразсъдни дела; впрочем, живеейки единият чрез и в другия, те бяха толкова свързани, че учителите с мъка различаваха почерците им. Настойниците им изпратиха Холин в Х., а бащата извика Одоардо в Г. Въпреки обединените усилия на младежите и двете решения бяха неотменими, още повече че всеки един бе очаквал промяната да се осъществи чрез другия. Разделиха се с огромна мъка и едва по-късно всеки почувства какво е изгубил в лицето на приятеля си. На сбогуване Одоардо каза: "-Това е миг, в който се разделяме, може би ще настъпи миг, когато ще се видим отново, ала положително ще дойде и един друг миг, когато ще легнем и повече няма да станем." Тези мисли Одоардо сподели с приятеля и в първото си писмо, а спомена и други тъжни неща: как в бъдеше техният малък училищен космос ще бъде разрушен с изключение на имената им, издълбани на училищната скамейка. Покрай това той си спомняше и за детството, когато твърдо е вярвал, че ще живее вечно, докато не видял най-любимия си другар в игрите, едно куче, бездиханно, простряно мъртво на утринното слънце. За университета не пишеше нищо.

Съвсем различни мисли вълнуваха Холин, когато видя за първи път университета: "О, Господи, какво чувство изпитах, когато съзрях първите островърхи кули, които се увеличаваха, ставаха все повече и повече, докато от равнината изплува целият прекрасен свободен град на младостта. В мен все още не е отзвучал вътрешният стремеж към свобода, тласкал ме към смели игри още в детството. Нима всяко същество не се бори за светлина и свобода, за никнещи кълнове, за цъфнали цветове, за богато птиче люпило? Докоснати от слънчевия лъч дори немите риби се отделят от естествената си среда, въздигат се и, пърхайки, плуват по повърхността й. А ние, които сме достигнали своя зенит и ни е дадено да кръжим и бродим по въздух и по вода из нашата земя, нима трябва да заприщим буйния поток, преливащ от сила и радост, и да го пресушим в ленивото малодушие на градския живот? Струваше ми се, че колата се движи неимоверно бавно, също като времето, прекарано на училищните ни скамейки. Не след дълго срещнахме орляк хора в рицарско облекло, с шлем и меч в ръка, които, без да ни познават, ни поздравиха сърдечно и гостолюбиво ни поканиха да обядваме заедно, след което се побратимихме. Но не сме ли побратимени с всяко човешко същество, не е ли свободна любовта, и нима най-съкровеният порив на човека не е да прегърне с любов целия свят и да го приеме в себе си?"

В следващото си писмо разказваше на приятеля, че е приет в местен спортен клуб, където станал един от най-добрите фехтовчици. Срещу това пък се стремял да сподели с тях собствените си възгледи за необятните дълбочини на философската мисъл.

Но ето и назидателното отношение към университета, доловимо в писмото на Одоардо: "Всичко тук ми е непоносимо еднообразно, чак до подсказаните, заучени наизуст приумици. Няколко комични имена, дузина каламбури и шеги върху неща от всекидневието, еднакъв маниер да се обиждат бедни хора, които изобщо пък не ги е грижа за това, много разкази за отколешна храброст и смело подражателство, подбудени единствено от страх пред срама: всичко това вече съм го разбрал. Който не се преструва на възхитен и удивен, се смята за невежа, който обича поезия, се превръща в мастит гений. За онзи, който не се възползва от тривиални шегички, се казва, че иска да се представи за нещо изключително. В обществото е на мода безмълвно, суетно ухажване, демонстрирано с безкрайна важност; а пийнат ли мъжете малко вино, стават груби, по техен маниер гениални и заговарят жените с неприлични думи. Те пък, разстроени, се разбягват, а после същите хора, които са ги обидили, ги придружават до домовете им. Дори между приятели, простили си взаимно всичко, се стига до побой. За щастие, това рядко има някакви последици. За нелепото безсмислено учение няма да кажа нито дума, повечето хора тук не правят нищо друго освен да изпълват тетрадка след тетрадка."

Холин се бе хвърлил с такова желание в студентския живот, че много скоро му възложиха ръководна длъжност в спортния клуб, на който бе станал член. По онова време в университета бе възникнал сериозен спор между местните клубове и Ордена. С пламенна решителност Холин взе страната на първите, защото те поне не намираха причина за разединение, каквато Орденът смяташе, че има. Проблемът бе, че в Ордена можеха да вземат участие всички, като обаче се задължаваха да поддържат вечна борба с клубовете. Нещата трябваше да се изгладят чрез двубой между двете партии. Холин поиска да се фехтова от името на другарите си, явявайки се техен представител, а това го изпълваше с радост. Вълнуваше се единствено от неизвестния изход от борбата. Навярно щеше да е по-спокоен, ако му бяха отрязали крак или ръка. В селото, където щеше да се състои състезанието, той пристигна рано. Както обикновено, приятели и врагове разговаряха съвсем свободно за странични неща. От всички, които бяха там, неимоверно много му допадна един младеж на име Леонардо, родом от Г. Воден; поради склонността си към независимост той бе заминал за Х., без да се сбогува с баща си, защото последният пожелал да го ограничи и задържи при себе си. Бе непресторен и открит. Без да гони някаква цел, веселостта му бликаше непринудено, отвътре, но заедно с това ставаше зависим от виното, хазарта, жените. Ловък в шегите, смел, без да го съзнава, той не наскърбяваше никого, а на чаша вино се проявяваше почти винаги като помирител Добър приятел с всекиго, без да е много близък с никого, той бе създал толкова много приятелства, побратимил се бе с толкова много хора, преживял бе толкова много раздели, че във всеки нов познат приветстваше и откриваше отново десет стари, без изобщо да си дава сметка за това. Той бе единственият, на когото винаги липсваше споменникът, затова пък фигурираше във всички споменници. Заобиколен бе с антики, ала никога не задържаше някоя от тях. Беше от хората, за които миналото е безвъзвратно отминало. Обичаше да слуша вицове, разказани от други, защото му се удаваше случай да се смее, докато той самият ставаше духовит само на чашка. Бърз в облози, щастието го спохождаше рядко, тъй като малко се вслушваше в казаното. Имаше късмет в играта, но печелеше само сегиз-тогиз, защото се решаваше да играе единствено когато е нещастен. Твърде примамлив за леките жени, той много рядко бе склонен да си позволи по-изискана връзка. По-голяма наслада изпитваше, когато след спонтанно решение се насочваше към жена от нисшите класи. В изкуствата проявяваше винаги подчертано драматичен талант. Такъв е днес, такъв бе и преди. Защото спадаше към напълно непроменливите характери, с изцяло ненакърним дух, независимо дали за една вечер е погълнал едно след друго десет различни видове вина. Именно този човек стана негов противник. Първо се прегърнаха, после се сражаваха. Много скоро Леонардо бе тежко ранен в снагата. На Холин му идваше от мъка да се набучи на шпагата си. Но желанието да помогне на приятеля, го пришпори до града, за да доведе лекар. Лекарят, който намери, не бе опитен и само се перчеше с превързочните си материали, без истински да помогне.

Той пристигна и освободи ранения, който лежеше край една печка полуопечен, полувцепенен от стегнатите превръзки от носни кърпи. После заснова със сондата нагоре и надолу в самата рана, като Холин имаше усещането, че той самият увисва като самотно люшкащ се камък над някаква бездна. Най-сетне надеждата в него надделя и не допусна мъката да го смаже. За щастие, меките вътрешни органи в тялото на Леонардо не бяха засегнати. През студените нощи Холин бдеше неуморно над приятеля и скоро случаят го запозна с цялата житейска история на Леонардо. Наложи се да пише на неговата сестра, която трябваше да изглади недоброто му отношение към бащата. Това даде повод на Леонардо да похвали сестра си като безгранично мила и добра. Холин изпитваше младежко високомерие спрямо жените. Поради липсата на контакти с тях, той едва ли ги приемаше за хора. Особено силна неприязън изпитваше към модните им нрави, представени в някои комедии от по-ново време. Познанията му в любовта бяха съвсем общи, непочерпени от конкретна личност. Леонардо го запита дали да се ожени за момиче с много добри чувства към него, при това и богато. Освен това така щял да се отърве набързо и от тежките си дългове. Холин възприе намерението му като кощунство, твърдейки, че ако изобщо има брак, той трябва да е звеното между двама любещи се. Всяко отдаване е плод на любовта и всички външни обстоятелства трябва да изчезнат пред нея. Отдаване без любов е блудство. Който пожелае да запали факела на любовта с огъня на домакинския бюджет, ще изгори в него също като в пещите на пъкъла. Само едно противоестествено отношение, често поддържано от съзнанието за дълг, поражда безсмисления произвол на мъжете и продажната любов.

Леонардо оздравя, а Холин се отдръпна от шумната студентска компания и се върна при книгите си; желанието му да образова другите почти изцяло не сполучи, защото той искаше да изпревари всичко, което природата бе вече създала. Самотен, прекоси за първи път буйно раззеленилия се пролетен ландшафт, захласваше се пред всеки току-що развил се зелен лист и крачейки по кривите пътечки, стигна през един мост на малко островче; чувствайки се самотен, позволи на един сечко-бечко да му прави компания, после седна в мъничка беседка и се залови да чупи орехи, повечето от тях кухи. Чувстваше как сърцето му се изпълва с радост. Притичалият се изневиделица Леонардо го изплаши с вестта, че тозчас ще доведе при него сестра си, която пристигнала днес. Помирението с баща му било постигнато, цялото семейство се възхитило от писмото на Холин, всички с нетърпение желаели да се запознаят с него. И той побегна, без да чуе отговора на Холин, който го уверяваше, че в този момент не може да разговаря с нито една жена. В гнева си Холин преобърна масичката и пейката, остави сечко-бечко да свирука някаква сквернословна песничка и изтича в гъсталака. Не след дълго се появи Леонардо със сестра си и още едно момиче. Леонардо със смях им обясни странната омраза на приятеля му спрямо всички жени, а това като че ли засегна малко двете девойки. Холин наблюдаваше всичко от храстите и разбра, че заради своята ненавист и спокойствието си е прекалил. Но ето че и двете изчезнаха на мига. Какво не би дал да можеше да говори с Мария! Но той я бе обидил, какво можеше да й каже сега! След като си бе отишла, образът й дълго още витаеше пред него; а вечерта не спря да обикаля пред прозореца й и щом се появеше някаква сянка, смяташе, че е тя и че вижда нея.

На следния ден Леонардо замина с баща си и сестра си. По навик бе забравил да съобщи това на когото и да било, никой не знаеше накъде е тръгнал. Холин се ядоса на небрежността му, тъй като докато не заличи обидата, която бе нанесъл и на която погрешно приписваше ненадейното им заминаване, нямаше да намери спокойствие нито за миг. За да се разсее, реши да прекоси пеш планината Харц. И след като пое по високите непристъпни зъбери, омаян от величествените природни гледки, той наистина успя да забрави и себе си, и мъката си.

Един ден, бе късно вечерта, Холин пристигна в Гослар. Старинният изглед на града сякаш състари и него. Закрачи по тесните улици, прорязани от леещи се поточета, мина покрай кметството, покрито с пъстра дърворезба, покрай старата църква, украсена с прекрасни картини. И ето, в жилите му пропълзя сладостно чувство, напомнящо му мига, в който с опростени грехове се завръщаме след кръстоносен поход у дома, сякаш от утре лъчите на щастието отново щяха да ни огреят.

В гостилницата намери тъжно писмо от Одоардо, в чиито ръце бе попаднала книгата "Страданията на младия Вертер"; а той пишеше, че макар и да не чувства в света присъствието на разрушителния, себепредъвкващ се звяр, притеснен от досадната лекарска практика, която бе поел от баща си, усещал едно вечно празно, безсърдечно, безрадостно движение. То се изразявало в глупавата, уморителна игра на природните явления, във вечния възврат на годините с неизменно повтарящите се в тях възраждане и цъфтеж, в появата на все едни и същи хора и техните взаимоотношения. А при съществуването на този апокалипсис е възможно да се правят в същия дух предсказания за цялата вечност.

"Ние трябва да бягаме така - пишеше той, - че да се протрият обувките ни, но когато се протрият, те вече са скъсани, а пък новите отново стягат. Изпълнен с отчаяние, безкраят стои в далечината и се смее, а ние не можем да видим лицето му. Ала чуй ме, помисля ли си за твоето приятелство, душата ми се изпълва с вълшебство. То е същото както при отварянето на шлюзите, когато заприщеният поток пред мен се изпълни с бистра вода. Но виж, току-що едно бедно момче затърси там вехтошини. Как всичко ни се струва едновременно тъй завършено и тъй празно, тъй мило и все пак тъжно. Денят потъва в нощта. В светлината на приятелството нашето чело ярко блести, ала очите вече тъгуват в тъмната нощ. Хиляди хора живеят в тясно съжителство като врагове. Малцина са тези, които раздават сърцето си и създават радости, но тях мощният лък на съдбата ги разпръсва в четирите посоки на света. А колко малко от тези изстреляни стрели стигат до някаква цел? Има ли цел? Бих ли могъл да се освободя от този свят на вечното движение! Всяка вечер мисля с умиление и копнеж за смъртта на една самозапалила се графиня, за която разказват колко спокойно била легнала, а после я намерили превърната на купчинка пепел, без леглото и вещите около нея да са пострадали.

Холин отговори незабавно на приятеля си, с цел да го ободри и предупреди:

"Писмото ти е истинско самоубийство. Повярвай ми, всички хора са самоубийци, но ти принадлежиш към онези, които отхвърлят мисълта да сложат край на живота си, изпиват до дъно голямата чаша с отрова, като жадно търсят и всмукват отровата от хиляди красиви цветя на живота. Нима последният, несъзнателен порив към живот, предсмъртната битка, последното дихание, предсмъртната въздишка, всички те не показват ли изконното отвращение на природата, не са ли те заклеймяващата присъда на самоубиеца? Нашата нещастна епоха ни тласка към самоубийство; повечето се увличат и падат в клопката, дори и да не посегнат на себе си. Нека смело и енергично заплуваме срещу потока на времето. Който загине в борбата за оцеляване и добруване в живота, той умира за свободата и живее в нея. Но когато в часове на горест и мъка подлудяваш и не можеш да мислиш другояче, освен като Вертер, то в по-спокойни часове се отдай на друга, по-малко напрегната, по-подхождаща на твоя нрав дейност от онази, за която те е определил родният ти баща; така че да изчезнат празните, ненужни часове на размисъл, които не са ти присъщи, а и никога не са били."

Както пишеше, Холин бе смутен от една въздишка в съседната стая, а това го подбуди да затананика различни нежни приспивни мелодии. Сега пак оттам се позвъни, чу се женски глас и в тоз миг у него се пробуди страстта към приключения. Той пристъпи към вратата и с престорен келнерски маниер запита:

- Какво ще обичате?

Отвърна му старчески женски глас:

- Помолете господина от съседната стая да си спести нощната музика до утре заран, когато вече ще сме си тръгнали.

Това приключение му достави огромно удоволствие; но колко много се изплаши, когато на сутринта узна от келнера имената на съседите си, а именно, че това са били Мария, сестрата на Леонардо и майка й; и двете в ранни зори поели с бащата пътя към Брокен².

Едва келнерът си бе отишъл, и Холин, разярен и дълбоко засегнат, се втурна в съседната стая, за да се докосне до следите от краткия им престой; навярно тя бе спала непосредствено до него, разделяла ги е само тънка дъска; защото, както е обикновено при по-възрастни хора, другото легло бе отрупано с възглавници. Той не се въздържа и се гмурна в щастливото легло, което я е обгръщало; още топло, то ухаеше на здраве. И той все по-дълбоко се гушеше в пухения матрак, изчезна в него, потъна в сладка нега. Когато се съвзе и облече, тръгна толкова бързо след компанията, че за три часа, целият плувнал в пот, я настигна. В началото искаше да се представи за чужденец, за да не възбуди предубеждения за и против себе си. Обаче, озовал се в сърцето на красивата природа, се почувства освободен от всякакви задръжки, така че скоро тайната се изплъзна от устата му. Мария прие признанието му с голяма нежност и му отвърна, като го възнагради заслужено с венец за всичко, което е сторил за брат й. Когато седнаха да отдъхнат, майката, като всяка домакиня, се погрижи да угоди на всеки един, а Мария, отправяйки внимателни, мили, питащи погледи, сервира чая; после бащата се залови да проучва някои растения в компанията на жена си, която не разбираше нищо от подобни неща. А Холин тръгна с Мария по долини и стръмнини, изпълнен от такова блаженство, че не можа да пророни нито думичка на възторг пред красивата местност. Под ясно, осеяно със звезди, небе стигнаха до новата хижа на Брокен, а тя, подобно на месеца, отмарящ на билото на планината, изглеждаше потънала в покой. Но ето, сега насреща им излезе с пълна чаша Леонардо и започна да закача сестра си и приятеля. Бащата, за да се представи по-добре пред жена си, пригласяше на младежките му шеги. После Леонардо вкара в хижата група бодри юначаги, които във високите си ботуши, насмалко са щели да счупят кокалите си по високите скали; Леонардо умееше да внася живот във всичко; накара младежите да танцуват със сестра му, на валса Холин също сложи ръка на хубавия й гръб. След това убеди Холин да приспи сестра му чрез магнетизиране, а този експеримент бе добре дошъл за бащата. В близост с любимата Холин усещаше чудното пулсиране на кръвта, а огромното напрежение, което тайнственият замах на магнетичното движение пораждаше, го извиси над цялата тази красота и духът му започна да витае между миговете на докосване и недокосване. Това бе познатата на целия свят най-мъчителна наслада, наподобяваща общуването на годеник и годеница, които са твърде близки помежду си, за да си говорят познати неща, но които не бива да си позволят нищо повече. Един мой приятел ми се бе оплакал, че когато изпаднал веднъж в подобно състояние, го заболели устните от вечните усмивки. Веднага след това Холин изтича навън, докато през това време докторът обясняваше заспиването на дъщеря си по научен път. Младежът се запиля наоколо, препъна се в жертвените олтари на магьосниците, а когато се прибра, видя Мария по нощница, долепила устни на стъклото на прозореца; но тя бе тъй дълбоко вглъбена в себе си, че не забеляза, когато той тихо положи целувка на същото стъкло отвън. После се изкачи при студентите на кулата и пи наздравица за свободна Германия!

Ставайки в ранни зори, видя в утринното заревo из морето от облаци бавно да изплуват градове, хълмисти склонове, реки, видя наоколо отломките на множество къщи, едно необитаемо място, станало прицел само на хорското любопитство, и си представи народ, който е свикнал всекидневно да ползва тази велика природа с нейните трудности; запита се дали всички изкуства отново биха могли да отведат към върховенството над природата? Бурно вълнение на небосклона му възвести близостта на слънцето, той се приближи към къщата и насреща му излезе Мария с букет цветя от Брокен. Стори му се, че още отнапред е предугадил точно това, а и всичко наоколо, като съществуващи в един друг живот; изпълнен с благоговение, той коленичи в краката й, шепнейки несъзнателно молитва. Тя докосна челото му с ръка и той радостен скочи. Слънцето подгони и проби морето от облаци, и сега пред тях се разкри светът в кристалната чистота на своето зачатие; а когато се извърнаха от силния блясък и погледнаха зад себе си, цели изтръпнаха, виждайки се положени връз облаците в гигантски размери. Пропуснали покрай сутрешното кафе изгрева на слънцето, сега пристигнаха бащата на Мария и студентите и се насладиха на въздушния мираж или на така наречения призрак на Брокен, за който всички бяха чували. Леонардо изигра една трагикомична сценка, представляваща играта на сенките в облаците.

И тъй като съдбата на Холин скоро ще се обвърже по-тясно с тази на Мария, ни се струва необходимо да опишем нейната история. Досега не е съществувало по-предано момиче; тази дума не може да се замести по-точно с никоя друга; тя се съобразяваше с всекиго, а когото обикнеше, не знаеше нищо по-възвишено от това да му служи предано, и без да се замисля, откликваше на най-дребните желания на любимия. На времето още бавачката й бе казвала, че й предстои да изживее много мъки. Със същата преданост тя обичаше майка си, баща си и брат си, колкото и спорещи помежду си натури да бяха; поотделно въздействаше на всекиго благотворно, ласкаеше го и му помагаше; но щом се съберяха наедно, смущението, станало й присъщо покрай твърде затворения й живот, вземаше връх. Колкото до нашия Холин, тя имаше чувството, че му принадлежи още преди да го е видяла, а после непрестанно полагаше усилия да му го доказва. Но уви, дълго време напразно, тъй като от скромност той нямаше смелостта да припише на себе си подобно завоевание. Обаче двамата продължиха да странстват из планината, често оставаха сами, пребродиха заедно Бийлсхьое и се разбираха, без да са си казали нещо определено. Между тях съществуваше пълно съгласие, но всичко трябваше да се пази в тайна, тъй като в очите на бащата Холин, бидейки човек без работа, не можеше да се приеме за жених. По-сетне тази любов щеше да остане тайна и за най-чистата и искрена дружба с Одоардо, тъй като любовта крие още по-възвишени тайни.

Известно време Мария прекара с родителите при приятели близко до Бланкенбург. За да е по-свободен и да вижда Мария сама, той се сбогува с родителите й и под името на известен художник се скри в хижата на един лесничей; а когато първата нощ спа далеч от нея, цялата нощ сънува, че лежи в леглото си с главата надолу. Мария често излизаше сама, но това не правеше впечатление никому. През една от най-красивите утрини, тя се срещна с любимия на път за Рострапе³. Тя, подпряна на него, той, обгърнат от нея, така, тихо шепнейки си, те бродеха из гъстия букак. Беше неделя и те не срещнаха никого. Внезапно над тях се просветли, радостно възкликвайки, двамата направиха още няколко крачки и се озоваха на ръба на гранитната стена, която сред кипежа и цъфтежа на девствената природа и разумната дейност на човека, се извисяваше стръмно над затворената, прорязана от водопади зелена долина; докато от другата страна до тях отекваше ехото от глухия, равномерен удар на железния човешки чук. Развълнувани, те си спомниха за красивата царска дъщеря, която, преследвана от омразен жених, смело пришпорила жребеца си над пропастта и му се изплъзнала. Стъпката на коня в скалата все още се виждаше; дъждовните капки бяха изпълнили следата и Мария пророни над нея една сълза; при завръщането й и нея я очакваше омразен, богат жених, ала тя не усещаше в себе си сили, за да устои на молбите на майката и бащата. Едва тук Холин узна тайната грижа, която, заради непоклатими препятствия в установените граждански правила и общоприетите нрави, заплашваше да изпепели красивия й живот. Тихото ромолене на потока под тях, дълбоката, прозрачна светлина, струяща от долината, гъстата зеленина, гласовете на птиците в тяхната пълнота и звучност шепнеха: "Елате при нас! - отдайте се на природата в цялата й красота, на всички нейни страховити изненади; там долу лежи златната корона на красивата царска дъщеря, която при бързия скок паднала от главата й, вие сте определени да я намерите, тя отдавна вече се смята за изгубена."

- Ще сляза долу - продума Холин, - и самотен ще сложа край на живота си, ако ти, Мария, не ме последваш!

И той бърза заслиза, като й посочваше стъпалата, а тя го следваше, също както младата козичка върви подир старата, отдадена й като дете и верен другар в опасността. А когато стигнаха в долината, светът им се стори друг, стори им се, че се намират в рая и че са единствените обитатели на земята; настаниха се под сянката на една потънала в зеленина арка, откъдето изскочи сърничка; условностите, поставени от живота отпаднаха, Холин намери и грабна миртения венец⁴, вечния съюз бе сключен. Те представляваха вече едно цяло, като това единство бе за нея всичко; бяха забравили света, в който тъй кротко почиваха, небето, което изпърво тъй нежно ги бе покрило, но сега тъй мрачно и страховито се гневеше, изливайки цели порои от буреносните си облаци. Полагайки огромни усилия, Холин отнесе изпадналата почти в несвяст девойка у дома й. "Животът на любовта трае вечно", извика й той на раздяла. Тя пък, предвид на бурята, можеше лесно да изтъкне причина за забавата си. Доколкото хубавите дни позволяваха, Мария още доста пъти ходи при него. Но най-сетне настъпи последният тежък ден, на който Холин й се закле отново в неизменна вярност, като я увери и в сериозния си стремеж да се залови с дейност, подобаваща на един почтен гражданин.

Когато Холин се завърна в университета, бе нощ. Единични прозорци в долината светеха, кулите стърчаха мрачно над тъмния масив от здания. А отдолу водата шумеше и проблясваше над бента. Някъде встрани екна песен. Цареше дълбока тишина, никой и не помисляше за него. Изтръпна от боязън, обзет от мисълта, че други, чийто живот не протича като неговия, въпреки това могат да съхранят радостта си от живота. Запита се с какво е заслужил подобно щастие пред всички останали. Всичко наоколо бе затихнало, дори и двата славея, които дотогава в ревностна надпревара се бяха надпявали; Холин имаше чувството, че са пели до последния си дъх, защото единствено песента би могла да изрази и да разгласи щастието им тъй пълно.

Не след дълго побърза да се отправи от университета към столицата; сега той отново потърси организираното гражданско общество, чиито правила отначало тъй смело бе нарушил, искайки да намери в него закрила, прехрана и спокойствие за своето щастие. Холин се понрави на всички; познанията му бяха както основни, така и всестранни. Дружеският поток го обхвана от всички страни и той заплува с течението, защото всичко му беше ново и имаше упование във всекиго.

Навярно си спомняте, че когато Мария дойде на острова, бе придружена от нейна позната, и че Холин доста неучтиво бе отпратил и двете. Тази девойка, чието име ще премълча, и която, макар грозна и злобна, да бе спечелила доверието на Мария, пребиваваше в столицата и беше избрана от Мария да препредава тайната им кореспонденция. Тя бе намразила Холин още тогава, а сега, доловила от долнопробни градски клюки, че посещавал различни, твърде подозрителни жени и се обвързвал с не една девойка, тя задържа първите писма на Мария, като й предаваше всичко така уклончиво, че Мария не се реши да пише отново. Холин, без всякаква зла воля и умисъл, чист и неопетнен, чужд на каквото и да е покварено общество, погълнат единствено от своята Мария, не проумяваше причината за това мълчание. Приятелката на Мария му отказваше да предава писма до нея. Най-сетне той писа на Одоардо да му даде някакви сведения за девойката. Твърде деликатно Одоардо потърси някои познати, но все не намираше случай да им обясни предпазливо за какво става дума, затова и не му писа друго, освен онова, което бе известно на целия град - че женитбата на Мария с богатия търговец е била осуетена. При това предупреждаваше приятеля да не допусне мимолетната, пламенна страст на един пролетен миг да направлява цялото му бъдеще. Пишеше, че Мария не била подходяща жена за него. Неговият всеобхватен дух скоро щял да се насити на нейната малка и тясна домашна вселена. При известна ограниченост на духа хубостта обикновено става невероятно омразна.

Холин се изсмя на писмото. Той познаваше своята Мария по-добре. Обаче това писмо го накара да се затвори в себе си, преценката на приятеля му се видя твърде високомерна. И все пак, ако издадеше болезнената си чувствителност по този въпрос, Одоардо можеше да узнае тайната му, която той старателно се мъчеше да скрие от него. И така, Холин отложи своя отговор. Веднъж, притичвайки се на помощ при голям пожар, той се отличи като спасител, но си навлече болест, която за дълго време му отне способността да пише. Щом оздравя, обзет от първото радостно чувство, писа на Одоардо. С няколко думи му изложи прегрешението си спрямо Мария. Разказа му най-подробно за болестта си, но най-вече за един тежък сън, който силно го измъчвал: "Виждах край себе си много лица - пишеше той. - В черна рокля, на главата с царска корона, Мария пристъпи и сложи топла ръка върху челото ми. Разстроен, ти се хвърли до мен на земята, наоколо стояха множество достолепни стари воини, после ме отнесоха; жената, която се грижи за тоалета на мъртвите, се залови сега и с мен. Видях себе си, положен в черен ковчег с цинкови дръжки. Ала тогава изведнъж ми хрумна: та нали виждам всичко, как е възможно да съм мъртъв. Изтръпнах от ужас пред мисълта, че ще ме погребат жив. Поисках да кажа на скърбящите около мен, че живея. Но не успявах да вдигна нито една от ръцете си, устата ми бе затворена, само втренчих във вас очи, молейки за пощада. Тогава Мария дойде и ги затвори, а после пророни върху тях една сълза. Усещах тъгата й, също и моята, това, че трябва да я напусна, но не бях в състояние да спася нито вас, нито себе си. Капакът на ковчега хлопна, носачите ме вдигнаха, учениците запяха: "Ах, колко прекрасна, колко освежителна е след горещия ден тази хубава прохладна вечер". Звънът на камбаните се смеси с плача на близките, които ме съпровождаха. В желанието си да дам знак, че съм жив, събрах всичките си сили и се събудих, за да оздравея.

В това време приятелката на Мария не пропускаше да помрачи всеки неин миг, така например от нея тя научи, че любимият страдал от опасна болест вследствие разпътния си живот; както и че за него се грижела жена с лоша репутация, на чиито грижи той наистина дължал живота си. Но тази подкрепа се дължала само на известна доброта, а тя е единственото похвално нещо, което кара съзнанието да се пробуди след едно лекомислено увлечение. Пишеше, че страдала заради прекрасния мъж, въпреки че никога не го е познавала по-отблизо.

Обаче вие, скъпи мои читатели, вие все още не знаете до каква степен Мария, изхвърлена от райските селения на любовта си, бе сполетяна и от други нещастия, благодарение на лъжливите известия от приятелката си. Вие не знаете, колко много Мария би искала да скрие от себе си и от света, че само след няколко месеца щеше да се освободи от последиците на онези прекрасни преживявания в самотната планина, чието развитие сега двойно разкъсваше цялата й вътрешност.

От друга страна я угнетяваше едно особено желание на Леонардо: той се бе възхитил и увлякъл до такава степен от току-що появилата се пиеса на Шилер "Мария Стюарт", че, привличайки и бащата на своя страна, поиска за рождения ден на майката да постави трагедията в дома им. А на Мария възложи главната роля. Той писа на Холин и му припомни, че по време на боледуването му е обещал да направи за него нещо, което да бъде по силите му; и ето, пишеше той, в Г. просто липсвало човек за ролята на Мортимър, а и в света нямало изпълнител, който да я изиграе по-добре от Холин, затова нека се озовял на поканата. А тя се оказа за Холин много навременна. Същата сутрин той бе назначен за съветник по минно дело, така че при наличието на собствени доходи можеше да изхранва жена и семейство. Незабавно писа на Леонардо, че със сигурност ще дойде, но едва в деня на представлението, като поиска от него да запази в пълна тайна участието му в тази роля. Щял да я заучи лесно в репетициите, а за костюма искал да се погрижи сам.

Холин съобщи на приятеля си Одоардо за поканата и за пристигането си, като го помоли да уведоми за това Мария. Постави това писмо вътре в писмото до Леонардо. А този се чувстваше толкова окрилен и възрадван от успешното протичане на плана си, че не успя да предаде навреме писмото на приятеля си. Намери го в джоба си едва сутринта в деня на представлението и го даде на Одоардо, който на репетициите се представи много добре в ролята на Лейчестер. Одоардо намери в своя плик друго писмо до Мария, но не намери случай да й го даде по време на репетицията, затова реши да я потърси по-късно.

В това време Холин бе изминал пътя, обзет от трескаво нетърпение. През нощта пристигна в Г. и отседна в една страноприемница. Тук, след като бе достигнал вече целта на своите желания, сега сякаш го завладя първото чувство на нерешителност, появи се първата загриженост за мълчанието на Мария, което дотогава бе отдавал на строгия надзор на родителите й. Ето какво бе записано в бележника му: "Мария, когато ръката ми те обгърна за първи път, природата с радостен припев пригласяше на нашия танец. Под стъпките ти никнеха цветя, птичките гальовно те обливаха със сладките си звуци. Цветята увяхнаха, птиците отлетяха, студеният есенен вятър надипляше сухата шума по земята. При мисълта за този танец сърцето ми потръпва, пулсира при най-лекото докосване на спомена ми за теб, неговата пролет не е изчезнала, нито цветовете му. Възлюблена моя, дали все още ме очакваш, както някога? Сладка моя любов, да бе ми отговорила с една дума поне, да бе дала само един знак като спомен от онова време, само едно елхово клонче да бе ми изпратила, нямаше да се чувствам сам самичък, макар и тъй близо до теб: но аз съм бил винаги до теб, обичал съм и мълчанието ти дори."

След като репетицията завърши, Мария отиде в стаята си и там намери писмо от злобната си приятелка, която й съобщаваше за назначението на Холин и за предстоящото му заминаване; допускало се, че ще си вземе за съпруга някоя жена от околността; обаче между многото, които той ухажвал, било трудно да се определи коя ще е щастливката, пишеше тя. Първото усещане на Мария бе, че това е лъжа. Обхвана я страх, но чувството за мъст я направи твърда. Тя буйно откликна на обидата, нанесена на любовта й и реши да пише на Холин, да признае пред целия свят своята любов и своя позор. В този миг влезе Холин, който в ранна утрин бе успял да наеме от един пренаемател стая в долния етаж - видя я и безмълвно се хвърли в прегръдките й. Ала тя, в порив на гняв и любов, се отдръпна от него и леко го отблъсна. Без да има вина, този отказ накара него, напълно невинния, да изпита мъката на прокълнатите, от които и Бог е извърнал очите си. С глас, полузадавен от болка, Холин се провикна:

- Мария, нима ме отблъскваш, не си ли вече само моя? Кажи, само с една дума, с един поглед, в името на любовта ни, която ни свързва, на свещената вярност, кажи, че си моя!

- Вярност, любов! - извика тя, - всичко свърши, безвъзвратно. Как успя да ме покориш, за да оставиш после нас двамата и любовта ни на произвола на съдбата? Махни се, твоята близост ме измъчва повече от вечната раздяла с теб! Колко по-различен беше ти, как всичко беше друго!

Какво би могъл да каже Холин: съществуват мигове, в които човек мисли, че светът се е научил да говори на чужд език или че той е забравил собствения. И той замълви несвързани думи за спомени, за блаженство. Ала с първите сълзи, които напираха в очите й, Мария каза:

- Като спомен от любовта ни остава само мъката. В тоз миг отвън пред вратата се чуха тежки стъпки:

- Заради спокойствието ми, си върви, върви, баща ми идва! - извика Мария и със страх побутна Холин към вратата, ръководена повече от неосъзната боязън, отколкото от разума си.

- Нещастница! - промълви той на тръгване и в едно чудно болезнено-мечтателно състояние се запъти към стаята на долния етаж, също като жертвеното животно, което ударът, предназначен да го умъртви, е само упоил. Самотен и унесен, той седна на един стол, докато в същото време Одоардо, приближавайки се предпазливо към стаята на Мария, не бе познал в тъмния коридор запътилия се в обратната посока приятел. Донесените от него писма и новини пробудиха у девойката тъй силно чувството на радост, че не посмя да му се довери. На висок глас тя прочете и на Одоардо края на писмото на Холин: "Поднасям ти отново същото любещо сърце, което в най-прекрасните дни от живота ми завладя цялото ми същество, сърцето, което ме надари с твоята любов; скъпа Мария, споменът за миговете, прекарани в Харц, ме изпълват целия; скоро, много скоро, скъпа моя вълшебнице на любовта, ще те прегърна, ще те целуна под чуждо име, без да те нарека моя. Ти ще ме отблъснеш. Нека нежното ти сърце ме отблъсне с достатъчна твърдост, ти, която и без накити и скъпи дрехи си най-красивата, скрий се под кралската премяна, за да не залитна омаян, и в удвоената любов - плод на изкуството и на природата, заграбя за себе си пред очите на всички цялото блаженство на живота. Ти все още не ме разбираш, сърцеведке, Одоардо ще ти обясни всичко, всичко. Аз не мога да сторя това сега, ръката ми трепери от радостна възбуда. След девет дни съм при теб. Оградени сме околовръст от стена: ти си госпожица Леонардо, а аз господин Холин. Светлините са запалени, завесата прошумолява. Защо тъгуваш, Мария Стюарт, нима любовта не ти разкри нищо, ни една мечта, ни предчувствие, които да те озарят? Спасителят е близко до теб, с каква радост искам да умра за теб, какво блаженство е да живея с теб! - Как, да вярвам ли на очите си? Мортимър, суровият, зъл племенник на Пауле, е моят Холин! Забързани облаци! Морякът на ефира, който странстваше с вас, който плуваше по вълните с вас!"

Прочетеното на глас вдъхна на Одоардо доверие, което иначе трудно би изпитал поради сдържания си нрав. Сега Мария му разказа какви известия е получавала от Холин чрез една приятелка, каза му, че приятелят пристига. Одоардо, радвайки се на идването му, й се закле във всички светии, че лошите слухове са били само лъжлива клевета, всичко се оказало недоразумение, което лесно можело да се отрече. Сега той поиска бързо да намери Холин, за да го сдобри с Мария. Подобно на затворника, когато излиза на свобода, от непосилната смяна на болка и радост, дъхът на Мария замря и безмълвна, изгубила свяст, тя припадна в ръцете на Одоардо. В този миг Холин, решил да направи още един опит, за да разясни загадката в тази история, отвори съвсем тихо вратата. Одоардо, който боязливо се опитваше да съживи красивия товар в ръцете си, не забеляза нищо. Пред гледката, която му се откри, Холин се вцепени, обърна се, мигом излезе и остави вратата отворена, като свежата въздушна струя пробуди изпадналата в безсъзнание. Сега Одоардо побърза да донесе на Мария всички писма на Холин, в които той така открито, честно, без каквато и да е вина, пишеше за общуването си с онези жени, че дълбоко в сърцето си Мария се убеди във верността му. Радостта й бе последната живителна струя, последното желание за храна на смъртно болния. После Одоардо тръгна по всички страноприемници, за да търси приятеля. Там, където живееше, Холин се бе записал под чуждо име, а както знаем, бе напуснал страноприемницата още заранта. Предчувствие за предстоящо нещастие загложди Одоардо, напразно преброди града, но никъде не срещна Холин.

В това време Холин изглежда бе обикалял из най-отдалечени кътчета в околността, за да си намери местенце, където да отдъхне и, пишейки, да се съсредоточи. Какво трябваше да направи? Откъслечните фрази в бележника му сочеха, че не е могъл да намери никъде изход за себе си. Вероятно, едва след като бе чул молитвения хор в една църква, бе написал следното:

"Kyrie eleison, Christe eleisoni⁵, аз ви прощавам, Алилуия на всемилостивия Бог, той задуши огъня на опустошителната ярост. Блуднице, тъй както лекомислено наруши с мен стародавни обичаи и нрави, тъй лесно си се отдавала и на други; както измами родителите си, така измами и мен. - Така ли трябваше да те намеря отново, в подлата прегръдка на Одоардо, най-любимият другар, и най-върлият враг? Одоардо, ти си невинен. Една нейна прегръдка е по-богат дар от самото небе. Искам да я видя още веднъж, да я прегърна, а после да се махна, далеч, отвъд чужди земи и морета!"

Часът на представлението наближаваше, зрителите вече прииждаха. Радостно възбудена и без да подозира нещо, Мария се обличаше. Одоардо не пожела да сподели с нея загрижеността си. В момента, в който прозвуча прочувственото начало на една симфония, Холин незабелязано се промъкна в здрача до стаята, която бе наел, и без чужда помощ облече театралния си костюм. Навярно под звуците на тази музика бе написал за свое успокоение в бележника си: "Какви ли могат да бъдат тези тонове, които, извирайки от глъбините на душата, заглушават болката на тревожно пулсиращия живот? Те не ме спохождат отвън, това е траурната музика пред един мъртвец. Пръв е тромбонът, той пробужда величавите духове на органа, които с могъществото си разтърсват църковните стени така, че молитвената камбана започва тихо да кънти. Пригласят й обои и кларинети, помежду весело и бодро звънтят цигулки и цимбали. Но ето че еква първата пробудена човешка душа, тя се извисява и витае из мелодията, обаче дъхът й спира. Колко самотна си ти, Мария, Божията майка, в тъгата си по предадения син. Дали синът ти ще престане да тъгува, задето си го родила? Защо лъчът на възкръсналия пробива тъй рядко тези тъмни прозорци? - Дълбока нощ се е простряла върху цялата страна. Аз трябва да отблъсна в мрака тези глупави очи. Но после, после съзирам първите огнени проблясъци на утрото. - Погледни как зидовете потръпват, лъчите блуждаят нагоре и надолу, дечица със златни крилца слизат по стълбата, небесните сонмове любезно се покланят. Въздух, въздух, отваря се всеки гроб, окото на Мария прорязва небесната синева, радостно разтърсване, блажен живот, вечна светлина!"

В това време Леонардо, обзет от невероятно нетърпение, се оглеждаше на всички страни, за да открие Холин, а когато завесата се вдигна, сам облече костюма, определен за тази роля.

В трагичната си участ като Мария Стюарт нашата героиня бе неописуемо трогателна; тя се чувстваше спокойна и бе твърдо убедена, че Холин ще играе ролята си. И ето, внезапно той наистина се появи на сцената, където трябваше да се представи като най-предания й приятел. С прекрасното си телосложение, подчертано още повече от привлекателния старинен костюм, той предизвика всеобщото внимание; въртенето на очите се възприе като първото му сценично смущение, подеха се ръкопляскания, които да го насърчат, а Леонардо скочи триумфиращ в партера, приемайки аплодисментите за сполучливата шега. При появата на Холин Мария изтръпна от щастие и удивление. Ала скоро и двамата се овладяха и проявиха достатъчно много полет на духа, за да изиграят ролите си. С неземен, свещен патос Холин изрече висшето послание на големия църковен празник:

Бе времето на големия църковен празник,
Пътищата гъмжаха от тълпите на поклонниците.

Изглежда Холин бе дошъл само за да види Мария още веднъж, за последен път. И ето, сега той я видя в цялата й красота, в целия блясък, окрилена от магията на изкуството. Едва сега почувства сходството на ролята със собствената си участ; повярва, че в тази странна случайност се е намесила по-висша сила, и се остави в ръцете на злата мощ.

След края на репликата си Холин изчезна. Одоардо искаше да го настигне, ала Леонардо се изпречи пред него и му забрани, защото Холин му бил писал, че желае да го предпази от каквито и да са разговори. Бил научил ролята си толкова набързо, че имал нужда през всяка пауза да я преповтаря. Изглежда, че тъкмо през тази пауза бе написал в бележника си следното: "Мария, ти се появи пред мен тъй спокойна, свята, тъжна, и имаше сили да понесеш погледа ми? - Ти и в живота играеш роля! А твоят образ ме тъй силно натъжи и изплаши. Сякаш ангелите и дяволите, те всички те напуснаха, за да се стълпят около мен, да ме сграбчат. Любовта и мъстта въстанаха, всемогъщата сила ме отвлече: щом любовта се изплаща чрез смъртта, нека любовта да живее в смъртта! Звездите потъват във вечната нощ, те напират безспир, витаят в тясно пространство; животът се бори и угасва в живота. Сцената скоро ще се изпълни, всички се радват на чудния блясък. Всеки се стреми да пробяга пътя от изток на запад. Те всички ще се издушат - и отчаяние разбива сърцето на героя, свързал своя път с техния. Навярно тогава аз не съм герой, но ще умра като герой! Ще жертвам себе си, защото тук не желая да жертвам нищо друго. Нима трябва да се разделя с вас навеки? Искам да целуна още веднъж подгъва на искрящата одежда, шумоляща около лъчистия ти образ. Стремя се да скача отново пръстена с веригата, която тъй дълго ме обвързваше. Пръстенът се пръсва: еква шумното одобрително ликуване на приятелите на изкуството. Отчаянието ме грабва, бичуващата ярост ме повлича през морската стихия. Охо, изкуство, ти победи! Сега северният вятър ме подхвърля на пустия скален връх. Лежа окован и не мога да уловя нищо. Над мен мъждеят хладните утринни мъгли и всяко човешко дело е призрачно далеч. Все още любвеобилно назовавам с имена заоблачени брегове, сключвам дружески съюз с тъмните притоци, чийто черен пръстен безспир си пробива път през всички ветрове. Но ето, мисля, че отново ще намеря изгубения пръстен. Посягам към него с две ръце, ала той запокитва върху мен зъбчатите виещи се змии на мълнията. Аз вече не живея, а от скалите проечава ехо: щом любовта се заплаща чрез смъртта, нека любовта да живее в смъртта."

Навярно си спомняте, че в любовта си към Мария Стюарт Мортимър имаше в лицето на Лейчестър един щастлив, но окаян съперник, чиято роля се играеше от Одоардо. Но ето и развоя на действието: Лейчестър желае да спаси Мария, ала без да се пожертва той самият. А освен това подозира, че Мортимър предава на Мария сведения срещу него.

Разговорът, пропит от взаимно недоверие, не можеше да не огорчи Холин. Одоардо се почувства потиснат, без да схване причината. Ако бе по-решителен, щеше да потърси Холин, който точно по това време бе написал в стаята си: "Нека Бог да ви благослови и надари с всичко, което обичате, а светлината му никога да не ви озари, за да не съзрете грешките си, и нека ви пази от всеки спомен за мен до веки!"

Но ето, третото действие на пиесата започна с цялата му вълнуваща красота. Мария надмина всички очаквания. След злополучния разговор с Елизабет сега се появи разгорещеният Мортимър, който сякаш се бореше с живота, когато се провикна:

Не струва нищо животът ми и любовта ми
в замяна с теб! Преди от теб да се откажа
нека по-бързо наближи краят на всичките ми дни.

Отговорът на Мария се изтръгна сякаш от дълбините на собствената й душа:

- Боже мой, какви думи, господине, и какви погледи само!

И когато той я прегърна и тя го отблъсна, картината беше покъртително вярна и изпълнена с прелест. С каква сила запокити той в кулисите един стол, който ги разделяше! Какво струва цялото актьорско майсторство пред страшната истина на подобно изпълнение!

Публиката бе смутена, сякаш предстоеше да се развие нещо ужасно. Никой не смееше да заговори съседа си, сърцата на всички се разтуптяха. Мария се чувстваше прекрасно в ролята си, защото я бе надарила с първата целувка на любимия. В промеждутъка до последното му излизане на сцената Холин стоеше толкова близо до кулисите, че никой не можеше да го заговори. Настъпи моментът, в който започва разговорът между него и Лейчестър. Страшната измяна на последния се разкрива, а благородството на Мортимър привлича неудържимо симпатиите на всички. С какво презрение се обръща той към стражата, която иска да го окове: "Какво искаш ти, продажен роб на тиранията? Аз ти се надсмивам, аз съм свободен!" И колко умело се брани той от насилниците, след което извиква: "Любима, безсилен съм да те спася, но мъжествен пример искам да ти дам. Мария, светице, моли се за мен и ме приюти при теб в божествения си живот." С тези думи, Мортимър се пробожда с камата си.

Всички шумно заръкопляскаха, завикаха високо: браво. Но тогава един от стражата, който понечи да го вдигне, изкрещя:

- Исусе Христе, той се гърчи жестоко и целият е плувнал в кръв. Хората изпаднаха в ужас. Само Мария, изпълнена от щастливата илюзия, че всичко е само заблуда, се осмели да погледне. Холин й направи знак да се доближи и с твърда решимост каза:

- Кратки са миговете, които ми остават, измамното изкуство ме изтръгна. Одоардо ще се грижи за теб, остани му вярна!

Одоардо здраво улови камата, която Холин, изричайки тези думи, поиска да изтегли от раната. Като опитен хирург знаеше, че това ще предизвика незабавно смъртта му; кой би могъл да почувства болката му на приятел? Ние едва ли не се боим от силата на нашето съчувствие. Сега Мария се пробуди от първия шемет, който я беше повалил до него. Тя заклеваше Холин да живее заради нея и детето в утробата й. Раната, така си мислеше тя, не изглежда опасна. А най-после се изясни и цялата страшна заблуда, която го бе объркала. Неговата любов и приятелство се завърнаха от вечността, където ги бе вече прокудил.

Холин накара да пуснат завесата, поиска всички наоколо да се отстранят, измоли от бащата на Мария прошка за това, че лекомислено е нарушил свещените права на гражданския ред и на божественото застъпничество. Зарадва се, че благодарение на тях след смъртта му Мария и детето й ще бъдат осигурени с неговото имущество. Пренебрегвайки известно колебание, едно духовно лице го венча с изпадналата в несвяст Мария, изричайки простичките думи: "Човек не бива да разделя това, което Бог е събрал." "Амин!" се обадиха всички. Обаче Холин извика:

- И все пак, благородни приятелю, аз го сторих, грижи се за нея, за любовта в живота, нека тя бъде вечна!

При тези думи той изтегли камата от раната си. Кръвта рукна с все сила, главата му клюмна, той бе мъртъв.

Омаяна от страшната безчувственост на неизразимата скръб, Мария затвори очите му. Одоардо трябваше да я откъсне насила от трупа. Той зарови приятеля извън църковния зид в гроб, издълбан в пясъка. Една седмица по-късно Мария умря заедно с детето си при преждевременно раждане. Зарови и нея извън църковния зид до него, а детето между тях, както и всички рози и други спомени за тяхната любов. След като погреба всичко, което е обичал, той отиде в манастир. Злата му участ не влезе там заедно с него. Той загуби паметта и спомените си и се превърна в едно радостно дете. И често тъй, с усмивка, четеше писмата на приятеля си, сякаш са нечия чужда история.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. В гръцката митология двамата сина близнаци на бога Зевс. [обратно]

2. Брокен - най-висок връх на планината Харц в Германия, 1142 м. [обратно]

3. Рострапе - гранитна скала в долната част на планината Харц. [обратно]

4. Миртен венец - символ на булчин венец. [обратно]

5. Смили се, Господи, смили се, Исусе Христе! (гр.). [обратно]

© Ахим фон Арним
© Донка Илинова, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.12.2010
Вълшебният свят на романтизма. Сборник новели. Съставител: Донка Илинова. Варна: LiterNet, 2010-2011

Други публикации:
Вълшебният свят на романтизма. Съставител: Донка Илинова. София, 2007.