СРЕЩАТА МИ С КЛЕО

Живко Иванов

web | Изворът на Нарцис

За да съществува, човек не само трябва да се справя настойчиво и методично с предписаните му битови дейности. Той периодично, от време на време, но все пак често и желателно, си задава страшни и метафизични въпроси: какъв е смисълът на това, което правя; как го правя, за да има смисъл; каква е перспективата да се осмисли правеното?

Далеч от тривиалната форма на конструкцията "ученик и благодетел", за мен все пак е било от огромна важност как Клео Протохристова е отговаряла практически на тези въпроси и доколко моето поприще е черпело сили и увереност от нейните гледни точки.

Ако има предопределение на пътя, за мен лично то се е състояло в срещата с академичния дух и личността на Клео Протохристова.

За тази среща си струва да се разкажат няколко случки по пътя.

1978. В късната есен се озовах на студентската скамейка в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" - българска филология. Идвах от една сурова казарма, която се проточи две години и още почти два месеца отгоре, което се наричаше "дослужване". Войниците студенти бяха освободени още на 1 октомври, но ние бяхме привилегировани - появих се в Алма матер чак в края на ноември.

В първи курс се учеше Антична и западноевропейска литература. Това беше другият свят - никога не бях попадал в него, никога не бях подозирал за него и никакво призвание не беше ме насочило към него.

Шокиран от това преобръщане, а и като не познавах новите си колеги, аз обикновено си седях, слушах и мълчах по време на семинари. Докато, някъде към края на май, Клео не се закани да даде думата на всеки, та поне да чуе гласа, скрит зад разни физиономии. Оставаше едно последно занятие и знаех, че идва моят ред. Притесних се ужасно, защото да говориш за западноевропейска литература пред Клео Протохристова беше изпитание, силата на което аз, пък и другите по мое време и след моето време, интуитивно усещаха. Приготвих се, както можах, и с мисълта "каквото ще да става" преживях някак си вечерта.

На другия ден се случи непредвиденото - като реших да изляза от къщи, разбрах, че нямам ключ и няма как да заключа и че няма никакво време да се направи каквото и да е. Докато трескаво мислех как и къщата да е заключена, и аз да съм на семинара - времето изтече и пропуснах упражнението. Да се обяснява и извинява човек, нямаше смисъл - така на изпита се отправях "нечут" и "непознат".

Изпитът мина криво-ляво, но за мен той изигра важна роля. Разбрах какво значи някой да инвестира в тебе, да ти повярва и да те подкрепи. Някъде оттук започна моето поприще, моето съществуване като човек на хуманитарното знание, с проясняваща се визия какво значи това на практика и в действие, какво ще ми струва и какво ще ми даде. Тук някъде започнах да разбирам и друго - литературата не служи да разбираме самата нея, а себе си. Мъртвото знание, сухото преминаване през литературата, нейното "научаване" е безсмислено и не струва пукната пара, ако чрез литературата не разбираме и усъвършенстваме себе си. В този смисъл срещата с литературата е едно себично, но в същото време и себеотрицателно занимание. На изпита говорих за Жан-Жак Русо, но после осъзнах, че съм искал да говоря за себе си и положеността си в разрива между "природа" и "цивилизация". "Да намериш себе си", разбира се, е твърде високопарна формула, но аз започнах да я усещам на гърба си благодарение на Клео Протохристова. След изпитанието на изпита дойде кръжокът, където се събирахме, за да говорим за същото: как сме положени в литературата, как се виждаме и разбираме през нея.

Ако обаче стесним литературата само до тясната фуния, през която аз проглеждам себе си, ще сгрешим ужасно. Пак в тези кръжоци, а също и в срещата си с Атанас Бучков, започнах да разбирам, че себичността е безсмислена - човек открива себе си не заради самия себе си, а за другия. И което беше още по-важно - себе си виждаме през другия и чрез другия. Литературата не е само път към себе си, да разбереш кой си и защо си, тя се оказва и път към другите - да ги разбереш, да се огледаш в тях и да се видиш чрез тях.

В късната есен на 1978 нямах представа за тези неща. Светът ми беше съвсем друг - свят, който не подозира духовното битие на човека, не го е докосвал и не се е свързвал с него.

Алма матер е дух на общуване, а не сухо събиране на знание. Знанието го има в библиотеките, в книгите, в бази данни, но то е мъртво, застинало, потенциално знание. Някой трябва да му вдъхне живот, да го събуди и приведе в полет, за да влезе в твоето полезрение, сърце и душа.

"Някой трябва."

Трагизмът на множество хора е, че тази кратка и проста формула не получава никакво въплъщение.

Щастието за мен е, че срещнах хора, които я направиха действена и впечатляващо реална формула.

Когато ми се иска да кажа какво съм научил от Клео Протохристова, винаги мисля с угризение какво съм пропуснал да науча, да приема, да разбера. Това е една драматична ситуация, която обаче ми се иска да приемаме хладнокръвно - колко малко се възползваме в най-безкористния смисъл от хора, с които съдбата благосклонно ни среща.

Да изтъквам отделни заслуги ми се вижда занимание, накърняващо цялостното присъствие и влияние на Клео Протохристова в моя живот и живота на стотици други.

Пред очите ни в Пловдив се създаде филологията.

Когато постъпих като студент в първи курс, на книжката ми беше ударен печатът на Физическия факултет. Филологията се свиваше под стряхата на атомната теория, радиовълновите изследвания и астрономията. Едва сега мъничко започваме да се досещаме за условията на това пионерско начинание - да създадеш от нищото, да положиш основите, да градиш дълго, методично, да вървиш през хиляди едри и дребни препятствия, да се развиваш, да набираш сили, да увеличаваш тежестта си. Трябваше да се обучават и да се избират хора да изследват и да защитават дисертации, да утвърждават името, което никой не знаеше.

Помня, че тогава никой не мечтаеше за специализации и обмен, това беше по един странен начин забранено, преди да си го помислиш.

И в това пионерско дело голямата, тежката и мисионерска роля играха хора, които с целия си авторитет и принципност поемаха отговорността за перспективата и стратегията за развитие. Защото в научното поприще всичко става бавно - да научиш, да усвоиш, да развиеш апарата на познанието и преподаването, това не е като да станеш министър, директор или звезда.

Днес е по-лесно да се върви в една що-годе оформена академична традиция.

А как е било тогава?

Правеха го не институции, катедри, факултети, ректори или други администратори.

Това беше дело на имена. На личности.

Защото за една академична традиция и нейното формиране простото голямо знание не е достатъчно. Изисква се и нещо, което е неуловимо за конкурси, кадрова политика и всевъзможни правилници. Характерът, личността - това са големите липси на българското битие; а в пловдивската филология те бяха предостатъчно. Тяхното присъствие стана своего рода норма. Всички, които идваха и навлизаха, постепенно свикваха с авторитети и личности като с нещо естествено.

А то е било дар божи, един велик шанс, защото поне днес горчивият ни опит във всякакви сфери учи: малко са стойностните хора, авторитетните, хората със силен и благороден характер.

Иска ми се идното да е спокойно и смислено.

Иска ми се Университетът да живее.

Хуманитаристиката да е благосклонна среда за духовните стремежи на изтерзания днес българин.

Вярвам, че е възможно да се изтръгваме постепенно от застоя и отчаянието.

И знам, че един от стожерите на моята вяра е Клео Протохристова.

© Живко Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.07.2010
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Пловдив: Страница, 07.07.2000.