Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОЛЕТНА ПРИКАЗКА

Юлия Момчилова

web

Глава първа, в която се разбира какъв е законът на сезоните и кой трябва да доведе пролетта

Още щом жълтите, червените и кафявите есенни листа окапаха от клоните на дърветата, пристигна Зимата. Тя долетя с голяма свита от студени ветрове, снежни облаци и ледени мразове. Цели три месеца шеташе по земята и нареждаше на халите си какво да правят.

* * *

Всеки път, когато Зимата задремваше сладко върху снежните поля, хълмове и гори, палавата виелица Студовей се измъкваше от ръкава на белия й кожух и хукваше да лудува сама по широката земя. Тя тичаше до насита по снежните поляни и измисляше различни щуротии и закачки.

Един ден Зимата я повика и й каза:

- Време е да събудиш Мартин!

Студовей се намръщи:

- Защо?

Остана много недоволна, когато Зимата каза:

- Наближава 21 март. Всяка година най-младата от зимните хали събужда топлия мартенски вятър, който намира Пролетта и я довежда тук. Тази година е твой ред.

- Не-е-е!!! - запротестира палавата зимна виелица. - Не обичам топло! Снежинките ми се топят!

- Такъв е Законът на Сезоните - каза мъдро Зимата. - Време е да се оттегля в моите покои на заслужена почивка.

- Защо ти не отидеш да си почиваш, а пък аз да остана навън? - попита Студовей.

- Не може! - отсече Зимата. - След мене трябва да пошетат по земята и другите сезони - Пролетта, Лятото и Есента. Докато навън е топло, аз ще спя сладък сън заедно с цялата ми свита. - Не искам да спя! - тръшна се Студовей в снега и зарита така сърдито, че вдигна гъсти облаци от снежен прах чак до небето.

Зимата се опита да я утеши:

- Обещавам ти да сънуваш най-хубавите ледено сладоледени сънища! Хайде, помогни ми, не ме карай да те увещавам! Събуди топлия пролетен вятър Мартин!

Виелицата полетя към Двореца на Ветровете, но вместо бързо да изпълни заръката, се заигра по пътя.

 

Глава втора. Палавата виелица Студовей среща едно козле и става ясно, че да се играе с някой друг, не е лесна работа

Студовей срещна едно сиво козле. То разглеждаше стъпките, които оставяше по снега с интерес. За да привлече вниманието му, палавата виелица духна върху тях и ги измете набързо.

- Е-ех! Защо...? - изблея козлето. То съжали, че те изчезнаха, без да ги е разгледало по-добре.

- Аз обичам да играя на пумпал! - каза Студовей и се завихри около козлето.

Увлече го във вихъра си. Двамата заедно се завъртяха точно като пумпал. Въртяха се, въртяха се... Стана голяма вихрушка, която обгърна всичко наоколо в снежна мъгла. Студовей се заливаше от смях и удоволствие.

Козлето се развика:

- Престани!

Но игривата виелица не спираше. Тя се забавляваше да го върти все по-бързо и по-бързо.

- Чуваш ли, престани! - викаше козлето.

- Защо? - нацупи се Студовей. - Виж колко хубаво си играем!

- На мене не ми е хубаво! - каза то.

- Хайде да се замеряме със снежни топки! - предложи виелицата.

Преди козлето да се съгласи, няколко твърди снежни топки полетяха към него.

- Стига! Заболя ме! - извика то.

- Ух, какво скучно козле! - нацупи се вятърната палавница и веднага й хрумна нова идея: - Хайде да играем на продавач и купувач! Ела да си купиш сладолед от мене!

- Не искам сладолед! - рече козлето. - Хрупа ми се зелена тревичка!

- Зелена тревичка? - сбърчи нос виелицата. Загреба пълни шепи сняг от земята и го подхвърли нагоре. - Не може! Ще те почерпя със снежинки!

- Аз искам зелена тревичка! - настоя козлето.

- Е-е! Зелена тревичка, зелена тревичка... - имитира го Студовей. - Зелена тревичка може да ти даде Пролетта, обаче...

- Пролетта? - възкликна козлето.

Виелицата усети големия интерес, който то прояви към Пролетта и мигом реши да го разочарова.

- Тази година тя няма да дойде!

- Защо? - попита козлето.

- Защото АЗ няма да си ида!

- Иди си! Моля те! - примоли й се то.

Студовей се ядоса:

- Аха, как не! Това значи да ида да спя!

- Че защо да не спиш? - учуди се козлето. - Щом искаш да пораснеш голя-я-яма, трябва да спиш много!

- Не искам да спя! - изгледа го накриво Студовей. - Играе ми се!

После така духна в муцунката му, че клепките и нослето на горкото козле веднага се заледиха.

- Да знаеш, няма да спя! - викна тя и отлетя сърдито нанякъде.

- Тази виелица не играе приятно! - промърмори козлето. - Сигурно никой не иска да си играе с нея.

После извика подире й:

- Хей! Студовей!

Тя бързо се върна с надежда, че я вика за игра. Вместо това, козлето я попита:

- Къде е сега Пролетта?

- Няма да ти кажа! - викна виелицата и хвърли ядосано върху гърба му цял куп студен сняг. После изфуча и се отвя към далечината.

Козлето остана да изтърсва козинката си от снега.

- Омръзнаха ми и студа, и виелиците... - замърмори то. - Ще взема да повикам Пролетта! Дали ще ме чуе? Я да опитам! Проле-е-е-т!

Ослуша се, огледа се. Пред него се беше ширнало смълчано бялото поле. Никой не се обади.

- Няма я наблизо - каза си козлето. - Ще ида да я потърся!

И тръгна накъдето му видят очите.

- Пролет! Пролет! - викаше то.

 

Глава трета. Студовей се опитва да се сприятели с една катеричка и сънен таралежко

Палавата Студовей се забавляваше да люлее дърветата. Тя се опитваше да събори пъргавата катеричка Игривка от клоните. Скокне ли катеричката върху борово клонче, виелицата го друсне; покатери ли се до върха на бора, виелицата започва да го огъва ту наляво, ту надясно, да го клати, да го люлее... Притича ли катеричката на съседното дърво, Студовей се вмъква между клоните му и здраво ги разтърсва...

Най-после Игривка се добра до дома на своя приятел Ежко. Неговата къщичка приличаше на сламено хълмче, затрупано със сняг, сгушено до дънера на старо дърво.

- Ежко! Мили Ежко! - извика катеричката. - Домъчня ми за тебе!

По едно време вратичката на къщата се отвори и навън се подаде муцунката на Ежко. Лъскавото му носле изсумтя сънливо:

- Дойде ли Пролетта?

- Не! - отговори катеричката.

Ежко се прозя:

- Защо ме викаш тогава?

- Ти спиш още от есента! - каза тя на приятеля си. - Докога ще те чакам? Искам да си играем!

Ежко замрънка, прозя се... никак не му се играеше, спеше му се.

- Какъв си сънливко! - упрекна го Игривка. - Да знаеш, ще ти се разсърдя!

- Недей! - извика Ежко и веднага излезе навън. - На какво да си играем?

Изведнъж Студовей кацна на отсрещното дърво и закачливо духна върху Ежко.

- Бър-р-р! - потрепера той. - Много е студено! Ще ида да си облека палтото!

Бързо се прибра в къщичката си. Когато се появи отново, беше облечен с дебела шуба от есенни листа. Студовей се разсмя, завихри се и се спусна стремително от върха на дървото. Духна Ежко така силно, че палтото му се разпиля на всички посоки. Зъбите му затракаха като шевна машина.

- Какво правиш? - учудено го попита Игривка.

- Треперя от студ! - отвърна той.

Игривка го съжали:

- Миличък, по-добре ще е да се прибереш на топло в къщичката си!

- Няма ли да ми се разсърдиш? - примигна Ежко.

- Няма! Напролет, когато времето се стопли, ще си играем дълго и весело!

Ежко зарадвано целуна приятелката си и бързо се прибра на топло в къщичката си.

- Много си лоша! - каза Игривка сърдито на Студовей. - Защо отвя палтото на Ежко?

- На шега! - засмя се весело виелицата. - Беше много забавно, нали?

- Никак не беше забавно!!! - отговори й катеричката.

- Защо не? - учуди се виелицата.

- Когато си играем, трябва да е приятно на всички! - каза Игривка и й обърна гръб.

 

Глава четвърта, в която Мечо разбира какво е това сняг

Поседя сама Игривка, поседя... погледа как виелицата се люлее по клоните на дърветата и въздъхна тъжно:

- Ех, тия мои приятели! Докога ще спят?

Изведнъж реши:

- Ще събудя Мечо! Той има дебел кожух. Няма да му е студено.

Тя се спусна по ствола на стария дъб и надникна в дълбоката хралупа, издълбана долу в дънера му. Отвътре долиташе юнашко хъркане.

- Мечо! Мечо! - извика катеричката.

Хъркането не престана. Никой не й отговори, нито излезе навън. Тогава Игривка разбута сухите треви, които затрупваха входа и влезе вътре. Мечо спеше дълбок сън в мека постеля от есенна шума.

- Мечо, събуди се! - извика силно в ухото му тя. - Нали искаше да видиш сняг? Ела вън!

Никакъв резултат. Мечо не се събуди. Катеричката се залови да вдига по-силен шум. Пееше, викаше, танцуваше, тропаше, скачаше. После грабна дървените лъжици от кухненския кът и задумка с тях по празните тенжери, така както се удрят барабани. Посвири с чайника като на туба. Шумният концерт най-накрая накара Мечо да се раздвижи. Той отвори очи и попита сънливо:

- Защо ме будиш, Игривке? Отиде ли си зимата?

- Скоро ще си иде - увери го тя. - Ела да видиш снега! Можем да се попързаляме!

- Какво ли е това сняг? - зачуди се Мечо.

Катеричката се засмя весело:

- Спиш цяла зима, затова не знаеш какво е сняг!

- Моля ти се, кажи ми! - настоя любопитният мечок.

- Ела вън и ще видиш! - подкани го тя.

Мечо се надигна от постелята и тромаво последва приятелката си. Когато се показа от хралупата навън, изведнъж спря на входа и се загледа смаяно в бялата гледка. Наистина никога не беше виждал такова нещо!

- Това нашата гора ли е? - изумено попита той.

- Нашата е!

- Колко е бяла! Колко е красива! - удиви се Мечо.

Стъпи внимателно върху белия снежен килим и направи няколко крачки. След него останаха чудни мечешки следи.

Неочаквано долетя Студовей и се завъртя около Мечо. Щипна нослето му, духна в ухото му, гребна шепа сняг и близна от него за пример. След това приближи снега до муцунката на Мечо и любезно го подкани. Той го облиза с любопитство.

- О! - възкликна изумено.

- Хей, какво правиш? - прекъсна го Игривка. - Снегът не бива да се яде, ще се простудиш! Когато се разтопи, става на вода и тогава може да се пие!

Студовей му подаде дълга ледена висулка с лукава усмивка. Мечо я облиза и се развесели още повече.

Катеричката се намръщи.

- Мечо, не яж сняг и лед! Ще те заболи гърлото!

Но кой да слуша! С радостно сумтене и мляскане Мечо захрупа висулката.

- Много е вкус... - хрип заседна в гърлото му и се разкашля.

Виелицата Студовей захихика весело.

- Ето! - разтревожи се Игривка. - Гърлото ти се простуди.

Мечо се опита да каже нещо, но гласът му беше толкова прегракнал, че нищо не му се разбираше. Кашляше дрезгаво и силно.

- Ти си болен! - разтревожи се катеричката. - Сигурно имаш температура! Какво да те правя сега?

Студовей весело щурееше наоколо. Нейният смях издухваше ситен бял прашец от снежните клони и го ръсеше върху тях.

Игривка заведе приятеля си в хралупата, свари му чай, даде му аспирин, зави го добре и каза:

- Сбърках, че те събудих толкова рано. Наспи се добре! Искам да оздравееш бързо... А когато дойде Пролетта и се събудиш, ще си играем тримата с Ежко! Приятен сън, Мечо!

 

Глава пета. Оказва се, че трима чакат пролетта с нетърпение

Когато Игривка излезе от хралупата на Мечо, Студовей я посрещна нетърпеливо.

- Какво ще кажеш? Този път си играхме хубаво, нали?

- Ако беше хубаво, Мечо нямаше да се разболее! - изгледа я сърдито катеричката. Седна на един клон с гръб към Студовей и не искаше да я види.

Виелицата се повъртя около катеричката, поколеба се, пък се залови да играе с опашката й. Ту я навиваше, ту я отвиваше, ту я разрошваше, ту я дърпаше - надолу, нагоре, назад... Тъкмо да събори катеричката от клона и тя извика сърдито:

- Омръзнаха ми твоите закачки!

Прибра се в малката си хралупа.

- Ти пък си много скучна катеричка! - завихри се сърдито виелицата и отлетя.

Изведнъж мно-о-го отдалече се дочу глас, който викаше „Пролет!”. Игривка бързо показа муцунката си от хралупата и се ослуша. Отначало не повярва на ушите си... после наостри слух, изправи се, подаде глава навън... Наистина... някой викаше: “Проле-е-ет!”

Игривка се зарадва.

- Пролетта идва! - възкликна тя.

Затича бързо по клоните на дърветата право към посоката, откъдето се чуваше гласът. Тъкмо се покатери върху стъблото на Дивата ябълка, когато съгледа, че приближава непознато животно с рогца на главата. Беше облечено в сиво кожухче. Имаше копитца вместо обувки. То викаше:

- Пролет! Пролет!

Игривка скочи от дървото и тупна на земята точно пред него.

- Здравей! - каза тя със светнали от радост очи. - Ти ли си Пролетта?

- Аз да съм Пролетта? - учуди се непознатото животно.

Игривка се смути:

- Нали викаш: “Пролет! Пролет!”

- Викам, за да я извикам! - каза то. - Аз съм козле.

Катеричката помръкна:

- Напразно се зарадвах!

- И ти ли чакаш Пролетта? - попита Козлето.

- Да! - отговори Игривка. - Когато тя дойде, моите приятели най-после ще се събудят и ще си играем весело.

- Хайде да я извикаме заедно! - предложи Козлето. - Може Пролетта да ни чуе и да дойде!

- Хайде! - зарадва се катеричката и двамата започнаха да викат едновременно:

- Проле-ет! Проле-е-е-ет!

Викаха дълго време, упорито и силно. Изневиделица ги връхлетя Студовей и събори всичкия сняг от клоните на Дивата ябълка върху тях.

- Чудя се защо ви е Пролетта!? - каза тя.

- Моите приятели няма да се събудят, докато тя не дойде! - промълви катеричката.

- Аз я чакам с нетърпение, за да порасне зелена тревичка по земята. Много обичам да я хрупам - добави козлето.

Неочаквано проговори и Дивата ябълка:

- Когато дойде Пролетта, аз ще стана много красива! По клоните ми ще пораснат зелени листенца и розови цветове!

- Чакайте си я тогава! - заядливо им викна виелицата. - Но да знаете, че Пролетта няма да дойде!

- Ще дойде! - уверено каза ябълковото дърво.

- Няма! Защото спи сладко-сладко и въобще не ви чува!

Като изрече това, пъргавата виелица изфуча към околните дървета, изви клоните им, разклати върховете им и полетя нататък.

- Чудя се защо Мартин се бави! - загрижено рече Дивата ябълка. - Той обеща, че когато се събуди от зимен сън, ще намери Пролетта и ще я доведе!

Изведнъж виелицата се зададе откъм близкия баир. Долетя стремително и се завихри около Дивата ябълка. Извика присмехулно:

- Тази година Мартин се е успал! Ще проспи цялото време на Пролетта, на Лятото и на Есента!

- Не ми се вярва! - поклати клоните си дървото.

- Почакайте само и ще видите! - закани се Студовей.

Вихрено се повъртя около дървото, а след това отлетя и разлюля дърветата на близката гора.

Катеричката попита учудено:

- Кой е Мартин?

- Той е мартенският вятър - отговори й ябълката.

- Ами ако ние намерим Пролетта? - рече замислено козлето.

- Никой не знае къде е скрита! - въздъхна тъжно дървото.

- Мартин сигурно знае! - каза козлето с надежда.

- Може би! - замисли се Дивата ябълка.

Виелицата се върна внезапно, раздруса клоните й и извика:

- И Мартин не знае къде е Пролетта!

- Той ще се събуди! Той ще я намери! - каза Дивата ябълка. - Сигурна съм!

- Няма да я намери! - разфуча се Студовей .

- Как я намира всяка година? - възрази дървото.

- Тази година няма да може!

- Защо?

- Защото няма кой да събуди него!

И като се смееше силно, виелицата пак се отвя нанякъде. Козлето се обърна към Дивата ябълка:

- Знаеш ли къде живее Мартин?

Тя посочи близката планина:

- Ей там, горе на онази скала.

- На онзи непристъпен връх? - удиви се козлето.

- Да, там най-горе е Дворецът на ветровете! - отвърна дървото.

Козлето се обърна към катеричката:

- Аз мога да се катеря по скалите. Ще ида! Искаш ли да дойдеш с мен?

- Ще дойда! - с радост се съгласи тя. - Аз мога да се катеря по дърветата. Ще опитам и по скалите?

Дивата ябълка се оживи:

- Напомнете на Мартин, че днес е 21 март. Това е денят, в който той непременно трябва да доведе Пролетта. Всички я чакаме с нетърпение!

 

Глава шеста, или как Студовей се опита да отвлече вниманието на Игривка и козлето от Мартин

Игривка и козлето вървяха бързо към планинския връх и си говореха:

- Ако Мартин не се събуди навреме, за да намери Пролетта, няма ли да има Пролет?

- Сигурно!

- Ако няма Пролет, значи, че няма да има и Лято! Нито зелена трева, нито цветя, нито плаж край морето, нито екскурзии в планината...

- Тогава след Лятото няма да дойде Есента! Няма да има пресни круши и ябълки, нито узрели лешници и шишарки, нито красиви жълти и червени листа по дърветата!

- Много е важно да събудим Мартин!

Ненадейно снежната вихрушка Студовей се изпречи на пътя им и ги попита:

- Накъде сте се запътили?

Катеричката й отговори:

- Отиваме в Двореца на ветровете, за да събудим Мартин!

Студовей се намръщи:

- Не отивайте там! - и за да ги накара да се откажат, започна да ги плаши: - Ужасно ветровито е... вилнеят какви ли не силни виелици. Току виж ви издухат надолу по скалите! А те са стръмни! Ще паднете! Ще се ударите! Може да си счупите краката и да ви боли! Няма да можете да ходите! Тогава ще дойде Белият сън и ще заспите завинаги! По-добре елате да се повозим в моята вълшебна шейничка!

Игривка се учуди:

- Вълшебна ли?

- Погледнете! - и Студовей засвири с вятърната си свирка.

От небето се пързулна чудна шейничка - цялата извезана с бели рисунки от скреж. Тя се спусна до тях с нежен звън. Катеричката беше очарована от красотата й.

- Много обичам да се пързалям с нея! - похвали се Студовей.

- Наистина ли е вълшебна? - попита Игривка възхитена.

- Качете се и ще видите колко приятно пързаля! - подкани ги виелицата.

- Козленце, хайде да се повозим! - с въодушевление предложи катеричката.

- Нямаме време! - напомни й то. - Трябва да тръгваме!

- Ще се спуснем само един път! - настоя Игривка.

- Бързаме! - не се съгласи козлето.

- Моля те! - примоли се катеричката.

Изтърча при шейничката и погали белите й шарки.

- Не се качвай! - посъветва я козлето. - Трябва да намерим Мартин колкото може по-скоро.

Но катеричката скокна в шейничката. Студовей подкани и него.

- Ела и ти!

- Не искам! - каза то. - Бързам да събудя Мартин!

Студовей го задуха към шейничката и постепенно го пързулна до нея. Точно щеше да го бутне вътре, когато козлето се наведе и се извъртя настрани, а шейната се плъзна по заледения наклон без него. Козлето отскочи встрани.

Виелицата се ядоса и се превърна във вихрушка, която изфуча сърдита към далечината.

Шейничката се спусна леко по пързалката - надолу, надолу, надолу... но щом стигна до края на наклона, неочаквано пое обратния път нагоре.

- Козленце, гледай! - извика възторжено Игривка. - Шейничката сама се изкачва обратно към върха.

Щом стигна горе, шейната отново се плъзна надолу. Катеричката се радваше:

- Наистина е вълшебна! Сама се пързаля надолу и нагоре!

- Хайде да тръгваме! - настоя козлето.

- Ще се спусна за последен път! - обеща Игривка.

Шейничката се движеше непрестанно отгоре-надолу и отдолу-нагоре.

- Няма да те чакам повече! - тропна с копитце козлето и си тръгна.

- Идвам! Почакай! - извика след него Игривка.

Козлето се върна, но видя как шейничката продължава да се движи нагоре-надолу.

- Аз тръгвам! - твърдо каза то. - Настигни ме!

Когато козлето се отдалечи, Игривка съжали, че не тръгна с него и реши да го последва веднага.

- Шейничке, спри да сляза! - каза тя, обаче шейничката не я послуша.

- Чу ли? - извика катеричката - Спри... Не искам да изгубя козлето!... Моля те!...

Изведнъж се досети:

- Вълшебната шейничка не може да спре сама! Сигурно трябват някакви специални думи... някакви вълшебни думи, но аз не ги знам...

Точно тогава виелицата Студовей се появи из-зад върха на снежната пързалка.

- Виелицо! Студовей! - извика катеричката.

Студовей бързо кацна върху шейната и попита:

- Защо ме викаш? Да се пързаляме заедно ли?

- Моля те, накарай шейничката да спре!

- Защо? Виж колко весело си играеш! - засмя се хитро виелицата и изведнъж изчезна.

- Не ми е весело! - разплака се катеричката и започна да вика:

- Козленце, върни се! Козленце, помогни ми!

 

Глава седма, в която Студовей побеждава козлето

В това време козлето бързаше към Двореца на Ветровете. Изневиделица насреща му се появи Студовей.

- Не буди Мартин! - каза му тя и добави: - Знаеш ли колко сладко спи?

- Но той е обещал да доведе Пролетта! - погледна я сериозно козлето. - Обещанията трябва да се изпълняват.

- Глупости! - изсмя се тя. - Остави го на мира!

И добави лукаво:

- Той иска да порасне голя-я-ям!

Когато разбра, че козлето няма да отстъпи и ще продължи нагоре към Двореца, виелицата задуха силно срещу него.

- Мартин ще доведе Пролетта. Не искам да спя! Искам да си играя!

На козлето му беше много трудно да върви срещу нея. Наведе главица, за да противостои на силния вятър и продължи напред.

Студовей също не отстъпваше.

- Виж колко хубаво си играем! - викна му тя.

Хвана го за опашката, за да му попречи да върви и така го задържа на място.

- Не искам да играя такава игра! - настоя козлето. - Пусни опашката ми!

Но тя не я пускаше.

Козлето напрегна всичките си сили и упорито продължи да върви, макар и много бавно.

- Ама че си вироглаво! - освободи го най-после виелицата. Завъртя се вихрено около него и се опита да го вдигне от земята. То заби здраво копитцата си в снега и не позволи да го издигне във въздуха..

- Брей, че инат!! - ядоса се Студовей и раздуха снежна бъркотия.

След това кацна в клоните на стария дъб и започна да размишлява как да му попречи.

Козлето продължи да върви към Двореца на ветровете. Крачеше решително из дълбоките снегове, по заледените скали, изкачваше стъпка по стъпка снежните скали, но се чувстваше все по-уморено.

- Ще си почина малко! - реши то.

Поспря, въздъхна..., а една песен настоятелно се въртеше в ума му и думите й му говореха:

Не почивай! Не заспивай
щом си на студа навън,
че така ще си останеш
ти, заспал безкраен сън.

Прозя се.

Студовей разбра, че козлето се бори с Белия сън и се засмя злорадо. Извади от ръкава на вятърната си пелерина сребърна флейта и засвири тиха, приспивна мелодия. Козлето потъна в дълбок сън. Тогава виелицата хвърли върху него голяма пряспа сняг и го затрупа. Заспалото козле заприлича на бяло хълмче насред снежната поляна.

- Лека нощ, скучно козле! - рече Студовей и хукна да разпилява снежинките.

 

Глава осма. Какво направи Игривка, за да слезе от вълшебната шейничка

Докато ставаше всичко това, катеричката все още стоеше във вълшебната шейничка и се чудеше как да слезе. Тя се надяваше, че козлето ще се върне и ще й помогне.

Тихо се сипеше сняг над смълчаната гора. Катеричката разбираше все по-ясно, че няма кой да й се притече на помощ.

- Не искам да остана тук завинаги! - помисли тя. - Ще трябва да скоча в движение!

Изправи се, погледна смело високия хълм и си каза решително:

- Ще скоча!

После се разколеба.

- Ами ако се ударя лошо?... Ако си счупя лапичка? ... Ако се пребия?

Погледна надолу от шейната и се отдръпна уплашено. Шейничката се движеше много бързо. Тя просто летеше нагоре и надолу по пързалката. Все пак трябваше да направи нещо. Катеричката реши да намери удобно място за отскок. Погледна откъм предния край на шейната, представи си, че скача оттам. Видя й се страшно и се отказа. После се наведе откъм задния край и започна да обмисля дали ще успее, ако направи трудния майсторски скок със „салто мортале” или пък супермайсторския с „тройно салто”. Беше ги учила в училището за катерички.

- Ох! - изпъшка Игривка. - Страх ме е!

Наистина си беше страшничко. Поседя отчаяна минутка-две, но след това започна да си дава кураж:

- Нали съм катеричка? Цял ден се катеря по високите дървета, мога да скачам от най-високите клони..., че от една шейничка ли няма да сляза? Хайде, Игривке, скача-а-а-ай!

Катеричката изскочи смело от шейната, превъртя се десет пъти във въздуха, претъркули се през глава двайсет пъти и след чудна катерича акробатика тупна на земята. Вдигна се голям облак от снежен прах.

Когато се съвзе, Игривка лежеше просната на земята, потънала две педи в дълбокия сняг.

- Какъв страхотен скок направих!!! - удиви се тя. - Истински световен шампион!

Бързо се изправи и извика, изпълнена с радост:

- Успях! Успях! Успя-я-я-х!

Вълшебната шейничка мълчаливо се отдалечи и потъна в мъгливото небе.

- Сбогом! - махна й с опашка Игривка. - Вече не съжалявам за тебе!

Сега трябваше да настигне козлето. За щастие, стъпките на здравите му копитца още се виждаха по снежната земя. Катеричката тръгна по тях.

 

Глава девета, в която се разбира колко е важно да си наблюдателен и да разсъждаваш

Отначало стъпките на козлето изглеждаха съвсем обикновени следи от копитца, които стъпват спокойно. Пътят ставаше все по-хълмист и стръмен. Отпечатъците в снега показваха, че козлето умее с лекота да се движи по камъни и скали. По-нататък върху снега се появиха навявания, като че ли снежни вълни са се движили около него.

„Студовей е била тук!” - досети се Игривка и разгледа внимателно снега.

Върху него като в чудна книга се бяха изписали всички случки. Загледа се катеричката и се замисли: Снежните навеи са срещу стъпките и виелицата почти ги е отвяла - значи е духала в лицето на козлето... Следите от копитцата са дълбоки и неравномерни - козлето е вървяло с усилие... По-нататък навеите се появиха зад стъпките.

„Тук виелицата е духала отзад!” - разсъждаваше катеричката. - Но... Какво е ставало тук?

Копитцата се бяха вдълбали дълбоко в снега, коремчето на козлето се бе притискало към земята. Дори тук-там се виждаха сиви косъмчета, отскубнати от кожухчето му. Кръгови навявания подсказваха, че виелицата е кръжала около него...

„Май че се е опитвала да го вдигне във въздуха!!! Юначе козле, не се е дало! - зарадва се катеричката.

Стъпките продължаваха по-нататък. Катеричката огледа наоколо. Дали виелицата си е отишла?

- О, не! - досети се. - Тя е седяла на близкото дърво. Клоните му са съвсем изтупани от снега!

Игривка проследи стъпките и те я отведоха до средата на планинска поляна. Точно там, пред едно хълмче, следите изведнъж изчезнаха. Катеричката обходи с поглед снежния килим, с който бе покрита земята. Никъде наоколо нямаше отпечатъци от копитца. Само навеи от вятър.

- Изгубих козлето! - проплака катеричката.

Отново и отново оглеждаше загадъчното място. Не можеше да си обясни как така следите прекъсваха точно до малкото снежно хълмче. Да не би Студовей да е грабнала козлето и да го е вдигнала в небето? Обаче няма следи от вятърни вихри. Ако снегът е затрупал следите, защо не са покрити и следите до снежното хълмче?

- Козленце, къде си? - нареждаше разплакано катеричката и беше готова да тръгне да го търси накъдето й видят очите.

Изведнъж нова мисъл проблесна в ума й: „Може би е потънало в земята?”. Върна се при снежното хълмче и внимателно го огледа. Започна да копае дупка. Малките й лапички бързо изравяха снега. Скоро изпод него се показа нещо, което тъмнееше странно.

„Дали е земята, или е... козлето?” - помисли Игривка и заработи още по-бързо и нетърпеливо. Изрови опашката на козлето. Продължи да копае.

Срина дебела пряспа и откри едното му краче. Снежната купчина бързо се смали и се появи второто му краче, после третото, четвъртото... рогцата, главичката, цялото козле - така както си беше полегнало. То не помърдваше.

- Замръзнало е! - досети се Игривка. - Трябва да го стопля!

Залови се да разтрива заледените му крачета и да топли с дъха си замръзналото му носле. Легна отгоре му, за да го завие с кожухчето си и нейната топлина премина в него. Изведнъж усети как то помръдна и въздъхна.

- Съживи се! - извика радостно катеричката. - Козленце, събуди се!

Козлето отвори очи. Погледна Игривка и се усмихна.

- Сънувах много бял сън! - каза то.

- Толкова се радвам, че те намерих! - целуна го тя.

Козлето се изправи, огледа се учудено и попита:

- Нали бяхме тръгнали да търсим Мартин?

- Дворецът на ветровете е много близо! - окуражи го катеричката. - Погледни!

Двамата впериха очи в каменния планински връх, който се издигаше съвсем наблизо.

 

Глава десета. Кой събуди Мартин

В същото време Студовей влетя в Двореца на ветровете. Над входната врата висеше големият слънчев часовник. Още щом зърна виелицата, той се засмя приветливо.

- Ето те най-после! Мартин спи много дълбоко. Не чува, че го викам.

Виелицата погледна часовника начумерено и бързо се шмугна покрай него. Обиколи витите коридори и скалистите зали, и спря в спалнята на малкия пролетен вятър. Видя го как спи сладко в креватче-люлка, но щом тя влезе, той се размърда. Започна да се разбужда от студения й повей. Студовей го залюля и запя тихо люлчена песен:

- На-ни, на-ни! На-ни, Ни-не!
Спи, Мартине!
                        Спи, Мартине,
та без Пролет да премине
тази весела година.
- На-ни, на-ни! На-ни, Ни-не!
Продължи да спиш, Мартине
Лятото да ни отмине,
Есента да не пристигне
и през цялата година
Зима да е до Амина!

Малкият вятър притихна и продължи да спи сладко.

- Спи дълбоко! - зарадва се Студовей. - За по-сигурно ще го заледя.

Издуха острият си леден дъх върху Мартин. Мигом той и завивките му, и дори перденцата на прозорците замръзнаха.

Доволна, Студовей си отиде, без да подозира, че след нея от другия вход на спалнята ще влезнат... Кои?

Игривка и козлето. Те си говореха:

- Добре, че слънчевият часовник ни каза да внимаваме!

- Инак щяхме да влезем тук, преди Студовей да си е отишла!

- Погледни, какво е направила! - възкликна козлето, като видя, че всичко в спалнята е замръзнало.

- Да затоплим Мартин! - разбърза се катеричката и се втурна към креватчето, в което спеше вятърчето.

Двамата започнаха да го обдухват с топлите си дъхове и скоро Мартин се раздвижи. Отвори очи. Видя ги и се учуди.

- Какво правите тук? - сънено попита той.

- Събуждаме те! - чу отговорът им.

- Успах ли се? - подскочи стреснато вятърчето.

- Важното е, че вече си буден - усмихна му се Игривка.

- Днес е 21 март - подсети го козлето.

- Колко е хубаво някой да те събуди точно навреме! Благодаря ви! - усмихна им се приятно Мартин и бързо отвя облачното си юрганче. - Трябва да побързам. Имам важна поръка - да намеря Пролетта, а не знам къде да я търся.

Козлето и катеричката се спогледаха тревожно.

- Не знаеш ли къде зимува тя?

- Пролетта се крие в незнайни места. Отивам да я търся. Довиждане!

Като каза това, Мартин полетя към изхода на Двореца.

- Довиждане! Успех! - помахаха му козлето и катеричката.

Изведнъж те видяха как изневиделица срещу Мартин изскочи виелицата Студовей и препречи пътя му към вратата.

- Не те пускам навън! - изсвистя дъхът й.

- Нямаш право да ме спираш! - каза й смело вятърчето и се опита да излети над главата й.

Тя мигом се превърна в леден вихър, който изпълни целия изход.

- Не можеш да ме спреш! - каза Мартин и се спусна към прозореца.

Студовей се втурна да прегради прозореца, но изведнъж усети, че нещо я спъва, мотае се и се върти сред вятърните й поли. Препъна се... оплете вихрите си, завъртя се на кълбо и ядосано изхвърли от вихрушката си козлето и катеричката.

Докато се случваше това, вятърчето Мартин излетя навън. Щом се освободи от козлето и катеричката, виелицата полетя след него.

Малките приятелчета бяха много доволни, че забавиха виелицата и помогнаха на Мартин да избяга.

 

Глава единадесета. Небесна схватка

Мартин полетя към звездите. Кацна върху полумесеца Месечко и оттам извика за поздрав към света:

- Здравейте, звезди!
Здравей, Земя!
Здравейте, планини!
Здравейте, гори!

В отговор звездите замигаха засмяно. Снежните планински върхове заблестяха. Дърветата в горите развълнувано му махаха с клони и вейки.

- Знаете ли къде е Пролетта? - попита ги Мартин.

Студовей изпъшка от яд, тръшна се на земята и зарита в снега:

- Не му казвайте! Ще заледя цялото ви небе! - закани се тя и духна толкова силно с ледения си дъх, че небето мигом побеля и замръзна.

Малкият вятър възкликна:

- Каква хубава пързалка!

Студовей духна още по-сърдито. Неочаквано полумесецът Месечко, в който беше седнал Мартин, се преобърна . Рогчетата му щръкнаха нагоре. Гръбчето му се пързулна по заледеното небе.

- Направи ми хубава шейничка! Благодаря! - зарадва се Мартин, седна в лунната шейничка и се понесе по небесната пързалка.

Ядосана, Студовей тичаше след него и се опитваше да го издуха надалече... От силния вятър Месечко се движеше все по-бързо. Мартин насочи полумесеца надолу към земята.

- Не ти позволявам да слезеш на земята! - викна Студовей и застана на пътя му.

Малкият пролетен вятър нямаше избор. Задуха срещу зимната виелица. Техните вятърни дъхове се кръстосаха като шпаги и започнаха да се дуелират. Разгоря се истинска ветровита битка.

Полумесецът-шейна започна да се върти и преобръща като акробат от ляво надясно, от дясно наляво, от изток на запад, от запад на изток, на 180, на 360 градуса. Всички сенки на земята затанцуваха.

Дъхът на Мартин беше топъл и мек. Малко по малко топлината му разтопяваше мразовитата вихрушка. Тя постепенно загубваше силата си, но продължаваше да се бори за своята победа. Събра цялата си енергия и скочи в лунната шейничка с намерение там да притисне Мартин. Точно в този миг той излетя от полумесеца. Студовей остана сама в прегръдката на Месечко, който я залюля нежно.

- Не се противи! - пошушна й той. - Законът на Сезоните трябва да се спазва! Отпусни се! Заспи! Подарявам ти най-хубавия сладоледен сън.

Студовей се прозя. Усети се много уморена и така, сгушена в Месечко, заспа кротко. Засънува, че се връща отново на земята през следващия зимен сезон - пораснала, сладоледено красива. Козлето и катеричката я посрещат радостно и заедно си играят игри - весели и приятни за тримата. Виелицата се усмихваше насън: „Разбрах какво е да си играеш хубаво!” - мълвеше тя.

 

Глава дванадесета или къде Мартин намери пролетта?

Мартин полетя към земята, спусна се плавно и се приземи в дълбока снежна пряспа. Огледа се. Беше паднал до Дивата ябълка. Белите хълмове и полянки наоколо все още спяха под снежната покривка.

Тогава за пръв път прозвуча нежен гласец:

- Хей, има ли още много земя над мене?

Мартин се огледа учудено и попита:

- Кой говори?

- Аз! - каза гласецът.

- Кой си ти?

- Ще ти кажа, като порасна. Сега съм нещо като разпукано семенце.

- Охо-о-о! - зарадва се Мартин и се наведе над мястото, откъдето се чуваше гласчето.

- Бързам, БЪРЗАМ! Но това излизане никак не е лесна работа! Уморих се. Има ли още много земя над мене?

Мартин се опита да прецени:

- Има две педи сняг, но дали има и две педи земя под снега, не зная!

Гласецът прозвуча разочаровано:

- Много са! Май няма да мога да порасна!

- Не се отчайвай! - окуражи го Мартин. - Аз ще отвея снега над тебе и работата ти ще се намали наполовина.

- Благодаря! - зарадва се гласецът.

Мартин се залови да издуха снега. Снежен прах се вдигна като пушилка наоколо. След малко на мястото, където отвя снега, от земята се показа тънко зелено стъбълце.

- Пораснах! - щастливо се засмя то.

От усмивката ли, от радостта ли, разцъфтя нежно оранжево цветче.

Дивата ябълка възкликна:

- Това е Пролетта!

Точно тогава пристигнаха козлето и Игривка.

- Мартине, къде я намери? - извикаха радостно те.

- Тук. Порасна от земята - отговори той.

- С негова помощ! - добави оранжевото минзухарче.

Изпод земята прозвучаха много гласчета:

- Помогни и на нас!

- Помогни!

- Помогни!

Мартин се залови за работа. Издуха снега от цялата поляна. Пораснаха много минзухарчета и поляната сякаш грейна.

Клоните на Дивата ябълка и на другите дървета се накичиха със зелени панделки и напъпили цветчета. Бяха много щастливи.

На сутринта, когато Слънцето се появи на небето и видя цъфналите цветя и дървета, грейна от радост. Ласкаво погали всички и цялата гора заблестя в светлината му. Пролетта вече беше дошла.

 

ЗАДАЧА: Мили деца, огледайте се! Опитайте се сами да откриете откъде се появява Пролетта.

 

 

© Юлия Момчилова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.03.2012, № 3 (148)