ОБАЧЕ

Юлия Момчилова

web

Ето я лисицата. От ранни зори ходи, броди и търси Зайко.

- Защо?

За да го схруска на закуска.

Ето я невестулката. Муши се тук, муши се там, души и се оглежда, за да зърне Зайко.

- Защо?

За да го схруска на закуска.

Ето го ястребът. Лети високо в небето, а все надолу към земята гледа. Щом види Зайко, бързо ще се спусне и ще го сграбчи с острите си нокти.

- Защо?

За да го схруска на закуска.

ОБАЧЕ...

Обаче Зайко подозира, че искат да закусят с него, затова се крие. Сгушил се е в сивите бодливи трънаци и никой не го забелязва.

- Защо не го забелязват?

Защото кожухчето му е сиво като сухите треви и клонки.

- Аха...

Стои Зайко Сивушко сред сивите бодливи трънаци, мърда с уши и си мисли:

- Сега ми е добре, обаче...

И като си каза "ОБАЧЕ", Зайко погледна облаците по небето и сърцето му се сви.

- Защо?

Защото му се стори, че от облаците надничат снежинки.

- Скоро ще завали сняг и цялата земя ще побелее - каза си той. - Тогава всички ще ме забелязват отдалече. И лисицата,

и невестулката,

и ястребът,

и всеки друг, който погледне полето.

- Ами тогава? Как ще се крие Зайко?

Ами... Зайко е умен. Той реши да потърси вълшебница.

- Защо?

За да му даде съвет. Огледа се, огледа се - и видя Есента. Но тази вълшебница вече се беше настанила върху последното жълто листо като в приказна каляска и есенните ветрове я отнасяха в далечината. Зайко въздъхна тъжно. Изведнъж видя, че от небето се спуска с шейна друга вълшебница - Зимата. Пред нея тичаше Студът и постилаше ледени пътеки. Зимните ветрове развяваха шаловете й и свиреха с ледени свирки пронизителни зимни мелодии.

Щом шумната зимна свита стъпи на земята, Зайко се изправи пред Зимата, погледна я право в очите и запита:

- Кажи ми моля те, Вълшебнице, когато всичко тук побелее от снега, как ще се крия аз от моите врагове?

- Не се тревожи, Сивушко! - промълви тихо Зимата и го погали леко.

Когато отдръпна ръката си, беше станало чудо. Сивушко се бе превърнал в Белушко.

- Защо?

Защото Зимата направи сивото зайче бяло.

- Защо?

За да прилича на пряспа сняг. Да си скача спокойно из снега и никой да не го забелязва.

- Благодаря ти, Вълшебнице! - каза трогнато Зайко и се загърна добре в новото си кожухче.

Зимните ветрове се пръснаха из полето и запищяха в клоните на храстите, сякаш надуваха пищялки.

По небето, покрито с дебела пелена от сиви облаци, като по сцена затанцуваха балеринки-снежинки. Те се въртяха, кръжаха, спуснаха се на земята, покриха сухите треви, клонките на храстите и дърветата. Всичко. Цялата земя побеля.

- Къде се скри закуската ми? - ахна лисицата.

- Къде е закуската ми? - изпищя невестулката.

- Къде отиде закуската ми? - ядоса се ястребът.

Лисицата, невестулката и ястребът се взираха, взираха, взираха... в белите пънчета, в белите хълмчета, в белите пътечки, в белите преспи...

ОБАЧЕ...

Обаче никъде не видяха Зайко.

© Юлия Момчилова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.12.2013, № 12 (169)