ЗА КАТЯ ЗОГРАФОВА И НЕЙНОТО ПРЕОТКРИВАНЕ НА ВАПЦАРОВ

Владимир Шумелов

web

Изследването на Катя Зографова "Вапцаров: преоткриване" се появи в края на 2009 г. - годината, в която чествахме вековния юбилей на поета, а той беше вписан в културния календар на ЮНЕСКО. Това обаче е на повърхността, то е един от поводите за появата на книгата, за многобройните други книги и прояви, съпътстващи тази голяма годишнина. Иначе амбициите на Катя Зографова (Homo Arhivarius) имат стари корени. Ето какво пише авторката в "Предисловие": "Своето неокончателно, продължаващо "Преоткриване" работя с любов и отдаденост от първия ден, когато през 2002 г. станах уредник на Вапцаровия музей в София. Парадоксално или не, дотогава изследователските ми начинания бяха съсредоточени върху така наречените "фашисти", "ренегати" и "буржоазни дами" (Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Змей Горянин, Йордан Стубел и Дора Габе, Славчо Красински, Елисавета Багряна...). Удивителното е, че го правех преди 1989 г., а когато "избухна демокрацията", застанала отново "срещу течението", се вгледах в съдбовния път на Огняроинтелигента - трагична фигура от Съпротивата..." Още в началото трябва да отчетем, че това изследване, което К. Зографова много сполучливо е назовала "документална сага", е не само исторически коректно, патетично-юбилейно, но и дълбоко вчувствано съпреживяване в сложната житейска и творческа съдба на поета и човека Никола Йонков Вапцаров. То "преоткрива" (буквално) неговата фигура за бъдещите поколения, но едновременно с това ни разкрива и един по-непознат Вапцаров, евристично поднасяйки и интерпретирайки факти и документи, непознати или слабо познати досега, опитва се да коригира досегашни митологеми и исторически неистини. Всичко това - с неизменната историческа и архивистка добросъвестност и с много любов към Огняроинтелигента. Така тази "сага" отговаря на "отрицателите" на Вапцаров след 89-а година (всъщност отговорите към същинските "отрицатели" - може би трябва да визираме книги от типа на "Третият разстрел" на М. Георгиев - са малко, но затова пък повече са взиранията в днешното битие на съдбата поета и неговата културна идентичност, в литературните и извънлитературни измерения на неговото творчество и саможертва, понякога с нужната доза публицистичен плам, който, разбира се, не вреди на обективното изложение на фактите, а и би ли могло иначе, когато пишем/говорим за фигури от типа на Вапцаров...), но тя е обърната и към останалите "поколения", стреми се да примири българина с неговата история, да я приеме и обикне; книгата "тълкува" Вапцаров, неговите "Моторни песни", неговите снимки и архиви, неговите приятели и врагове, топоси от битието и родословието му, за да ни покаже в крайна сметка, че "Вапцаров е близък и необходим за всяко ново поколение".

Тази поредна "музейна" книга на Катя Зографова е твърде лична за авторката (но, вярвам, не по-малко лични и важни са и нейните останали книги) и изпълнена с обич и светла символика: завършена е на 3 ноември (2009 г.) - денят, в който Катя е приела Светото кръщение в църквата на с. Бараково, където през далечната 1934 г. са се венчали Никола и Бойка Вапцарови. Тя се състои от 33 текста (някои от тях стоящи като самостоятелни есета или биографични портрети, колажирани сполучливо с текстове от различни жанрове и илюстрирани с многобройни снимки, а немалко от тях тук са с първа публикация) - на толкова години напуска този жесток свят и поетът. Сред тези текстове, които следват хронологията на биографичния портрет, ще срещнем неизвестни страници за родоначалниците на поета (Марко Теодорович от Везювия род, хаджи Продан, "комитата" Йонко Вапцаров, "многоликата българка" Елена Вапцарова), страници за ролята на мис Елен Стоун, на братята Костадин и Димитър Молерови в живота на Вапцарови, за Яворов ("черната маска Огняроинтелигента"), за Черно море и Вапцаров, за любимите на Вапцаров, за мълчанието на неговата несбъдната любов Иванка Димитрова (включена в този митопоетичен корпус като реален сюжет - "поетът отива на разстрел, любимото момиче, въвлечено като конспиратор, е оневинено от Виновния на самия процес и остава живо, за да жали вечно"), за "Моторни песни" (първа публикация на неизвестна рецензия за стихосбирката), за "виновниците" от процеса срещу поета ("Виновна ли е Багряна за смъртта на поета, а Константин Щъркелов?"), разказ-"отключване" за Вапцаровия музей в София на ул. "Ангел Кънчев" № 37 (на който Катя Зографова е гл. уредник от есента на 2002 г., приемайки поста от Йордан Каменов, и който "на практика бе отворен за посетители" тогава). Следващите глави ще изброя пунктуално, защото дори само така поставени като проблеми, те говорят сами по себе си за огромната по обем и усилия творческа научна работа на авторката: "Един неразгърнат "двубой" (Вапцаров между Богомил Райнов и Александър Жендов)" - като повод за допълнителен размисъл ще спомена тук документалната книга (цитирана и от К. Зографова) на Б. Райнов "Лека ни пръст. Мир на праха ни!" от 2008 г.; "Подстъпи към духовната биография. За библиотеката на Огняроинтелигента и за превращенията на цензурата при царизма и при социализма" ("Макар сам да се назовава Огняроинтелигент, той никога не позволи Огнярът да доминира над Интелигента у него!"); "За посланията на автографите и за потулените приятелства...", "Поетът и художниците", "Театралът Вапцаров (Ибсен и българската литература. Драмата "Когато вълната бучи")", "Неразтълкуваният Вапцаров" (Променят ли детските творби на Вапцаров изграденият от тоталитаризма монументален образ на поета-работник-комунист?), "Оняроинтелигентът и техническият век (Денди-Шлосера и Огняроинтелигента: един еретичен паралел). Мотивът за машината в българската литература", "Прощално" и "Предсмъртно" - прочит според запазените оригинали", "История с паметник" (става дума за паметника в Банско от 50-те години на големия български скулптор Иван Блажев и един много ценен негов мемоар за сътворяването му), "Бедни, бедни Вапцаров, ще намериш ли някога покой?" (поясняваме: този поразяващ с ударната си публицистика текст е с днешна дата - поругаването на гроба на поета в София навръх баба Марта 2009 г. от негови роднини), "Ще вика нашето страдание и ще се зъби неприветно..." (иде реч за епостоларното наследство на поета, за книги от типа на "Мир на праха ни" и "Писмо от мъртвец" на Б. Райнов и най-вече - за "Да се чете след смъртта ми..." на Бойка Вапцарова), "Чака ме светът...". Българският Огняроинтелигент в семейството на европейските поети" (нека отбележим стимулатора на този текст - през 1953 г. Вапцаров става единственият български лауреат на Международната награда за мир), "Сега за мене ти си участ..." (Испания в българската литература с оглед на Вапцаровата поезия)", "Чудната история на една снимка" (на този фотодокумент е запечатан миг от срещата на Долорес Ибарури и Елена Вапцарова - на заден план е Венета Вапцарова, на Националната конференция на българските жени от началото на 50-те години в София; следващата година посмъртно Вапцаров е удостоен с високия световен приз за мир - "случайно ли е това съвпадение?"), "Най-яркият епизод в следсмъртното битие на поета-антифашист" (отново се връщаме към посмъртното връчване на Международната награда за мир и към няколко писма на баба Елена до снаха й Бойка след събитието - косвено доказателство за високата нравственост, човечност и чувство за справедливост на тази велика българка), "Братството на бунтарите (Вапцаров и Назъм Хикмет)", "Завръщането на метежниците (Вапцаров и Маяковски)", "Близост в различията (италианският нобелист Салваторе Куазимодо и Никола Вапцаров)", "Гибелта на многоталантливите (Вапцаров и Федерико Гарсия Лорка)", "Мануел Идалго посади житни класове от Кастилия на гроба на поета!" (един забележителен "епистоларен триптих" на забележителния испански поет и драматурт от 1985, 2006 и 2009 г.), "Парадоксалният законодател на вярата (Вапцаров и човекът на XXI век)" и "Два послеписа": "Една лична история и панагюрската ми връзка с Огняроинтелигента" и "Животът на Вапцаровия квартал. Музеят на ул. "Ан. Кънчев" 37 в културната карта на София. И на света...". Изследването завършва с ценни "Приложения": бележки около "Текьо ми беше върл комита" (към с. 30), "Виновна ли е Багряна за смъртта на Вапцаров. А Константин Щъркелов?" (към с. 98), "Прощално" и "Предсмъртно" - прочит според запазените оригинали" (към с. 197).

Позволих си това разточителство в изброяването на подтемите, защото темата "Вапцаров" и неговата светла кръгла годишнина ни задължават като българи, защото голяма част от повдигнатите проблеми представлява тема за нова книга, за нов прочит на продължаващия вече над 65 години дебат върху Огняроинтелигента. И който книгата на Катя Зографова има амбицията да обобщи, да успокои, да канализира с помощта на документа. Една "документална сага", много четивна, много лична, в която всеки "преоткрива" Вапцаров за себе си. И за света, надявам се.

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.04.2011, № 4 (137)