Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗДРАВЕЙ, МАРИЯ! И СБОГОМ!

Владимир Шумелов

web

Познавах Кирчо от контейнерите за боклук, покрай които минавах всяка сутрин. Преди осем сутринта по улицата няма никой. Той внимателно изравяше с пръчка нещо отвътре, оглеждаше го и после го хвърляше обратно, или по преценка го прибираше в голям найлонов плик. Поздравявахме се взаимно, давах му цигара, и всеки по пътя си.

Един ден преди Коледа ме спря и поиска да пием кафе. Беше необичайно топло за Коледа. Бях пил вече, но седнахме на пейката наблизо с по едно айриш кафе от съседната машина. Подаде ми писмо, писано на ръка, и ме помоли да го пусна на този и този адрес. Обещах. Беше написано на лист хартия от двете страни с химикал.

Здравей, Миме,

Уважаема Мария!

Пише ти, оня, Кирил. От ново съм в България и тъйкато ще остана по дълго време, реших пак да ти пиша, знайки, че е безпредметно, тъй като контрола около теб е голям. Но трябва да ти кажа, че непреследвам никакви цели, както казват хората. Мисля, че уважението ми към теб е задължително и заслужаваш за едно "Добър ден, здравей Мария!" Или греша?

Реших да продам всичко което остана и да напусна Б-я. Аз се пенсионирах с още една звездичка на рамото, което ми подсигури пенсия от 617 лв. Вече се ползвам от ония 12 год. Радвам се че съм жив. Сигорно си спомняш за Пейо когото познаваш, Мартин е помалък, майка му почина в Неапол. Сега вече са големи мъже! Мартин е със семейството си в Англия - Бирмингам. Има 2 деца и работи в банка. Дъщеря му се казва Мария. Пейо - незнам дали знаеш - той завърши биология в Б-я и после ветеринарна медицина във Франция където живеем заедно. Той е по-работлив - има 4 деца, 2X2 близначета. И той си има Мария на 6 год. Незнам дали си спомняш но ние имахме далечни роднини в Ница и те завещаха имотите си на Пейо. Той се занимава с фермерство и търговия.

Аз съомях и направих едно бистро, което сега е пристижен ресторан. Имам 16 човека персонал. Сега (с това ми пребиваване в Б-я) ще взема трима ученика (сирачета) които учат в Т-во, на които плащам стипендия. Ще работят и живеят при мен.

Миме, ти пенсионира ли се, как е майка ти, кумата и т.н. Ние в къщи много често си говорим за вас, гледаме снимки и си спомняме за вас. Това лято всички деца, с една от снахите ми, бяха тук на планинска почивка. Мария много искаше да се запознае с тебе, но нямах никаква информация за теб. А пък и отношението на майка ти към мен нивярмам да се е променило. Рисковах да не бъдем унизени от майка ти.

Много сърдечни поздрави на сем. Рангелови и всички познати приятели.

Пожелавам ви само здраве и много лично щастие!

 

С уважение: (не се чете)

P.S. Пунктуацията и правописът - запазени (бел.м.).

 

Не пуснах писмото, разбира се. Беше писмо до Дядо Коледа.

 

* * *

След работата, която продължи до обяд, кацнах в университетското барче. Отбих се за малко, но депресията ме подпря, и едно, лайф, две..., докато реших, че е достатъчно.

Изглежда имаше още хляб у мен. На вратата я стопирах. Поздравихме се с желание. Денят бе нулев. Дори подаръци нямаше за кого да купувам. Предложих й хладно-мрачната бърлога, на чийто праг разговаряхме. Прие с усмивка.

Университетското барче бе на самообслужване. Повторих. Тя си поръча джин-фис. След това се отприщи на тема реторика. Аз слушах. Аристотел ме мина на първия вираж, преглътнах го с водка и натурален лимонов сок; на Цицерон гълтах пушека. После се заредиха куп полупознати имена, докато пушех цигара след цигара. Пушех с мълчаливо разбиране. Бях гроб.

Беше по-жадна от мен и не млъкваше. Сигурно имаше защо. Беше минала на сюблимни теми, когато се направих, че не я виждам. Гледах към изхода.

Изглежда тя беше седнала, докато вършех обичайното си облекчаване, на третата маса до изхода, затова трябваше да се въртя като ветропоказател или да се абонирам за тоалетната, което бе по-лесно. И двете не бяха извън етикета.

Приказваше до насита: за мъжа си, който се оказал простак и се наложило да изрита, за дъщеря си, която била истински полиглот... "В кой клас е?" - попитах. - "Как, осми!" - "Аха..." - Тя изглеждаше чудесно.

И когато се връщах от тоалетната, и когато поръчвах поредния фис, и когато окото ми вършееше третата маса до изхода, тя не спря. Наложи се да седна до нея. Не след дълго я гъделичках зад ухото с приказки за новата си книга. Това й действаше възбуждащо, но още не предеше като котка, въпреки че изглеждаше точно така отстрани.

...Третата маса вдигна гълъбите след кафетата и аз отдъхнах. После ми домъчня. Бяха несравними. Но засега бях зает.

И когато й предавах витално сюжета на това, върху което работех, тя трудно конверсираше. Не беше пила достатъчно. Поне се надявах, че няма да се покатери върху масата.

Беше по-зле; първо ми пусна ръка под масата; аз се огледах - нищо, почти, защото бяхме сами. Направи ми Ѕ кеф. Беше по-възбудена от мен. Усещах го с порите на кожата си, когато я докосвах. Науката за ораторското изкуство беше останала някъде между страниците на учените книги, които се въргаляха в безпорядък по масата. Басирах се, че беше забравила втория си мъж и щерката, която се гласеше да я измести всеки момент.

Не и мен. Бях лапнал като сом тройка. Бях обречен. Вече не си отварях устата, слушах, откликвайки с ерекция. Едната й ръка се рееше под хоризонта твърде заета. Сигурен бях, че и еристиката да владеех, нямаше да си помогна. Потъвах.

Изглежда Вселената се раждаше като Фалос; едно всепоглъщащо Либидо. Апетитната барманка не смееше да смени пепелника. Стоеше почтително до бара и се възхищаваше. Нищо повече.

Така изглеждаше отстрани, но бурята бе близко. Никога колендрото не е излъчвало толкова флуиди с дъх на сперма. Сред всички антични и западни капацитети думата сперма оглавяваше класациите. Тя я беше номинирала и не й пукаше. Чукаше й се.

После взе да брои бенките по свободната ми ръка - белег на щастие. Не можех да го избегна. Бях щастлив - върхът. Но това не й стигаше. Беше ненаситна. Искаше да преброи и космите по ръката ми. Не й позволих. Дори за случаен мъж като мен това бе непоносимо в едно скапано барче. А и с една изнервена барманка като свидетелка.

Аз не бях нервен, само дето девалвирах хомо сапиенс в хомо еректус. Едно чувствено пътешествие през хилядолетията, лишено от смисъл и спомени. Еретическата ми мисъл за отсъствието на Бога ме подсещаше, че... Все още членоразделях.

След петото ми ставане до бара бях вече подмокрен, но не я споменах с лошо. Но ми се чукаше все пак. Когато се върнах, й го казах. Погледна ме като издрусана. Ако изречах "Цицерон", "Сцевола" или нещо крилато от рода на "Вокс кламантис ин десетро", щеше да ме гледа по-акордирано... Боже, какво тяло на тия години! Великодушно й бях простил всичко.

Вече не бяхме тук, бяхме платили сметката, ръката й шаваше мечтателно някъде под подкривката. Бях приватизиран. Затова мълчах. И тя беше млъкнала. Но не беше неловко. Бяхме сталактити в Темната дупка. Казах й го. Усмихна се само с очи, неловко. И аз. Очните ми ями фиксираха червената покривка на масата, но тя не променяше цвета си.

Изглежда и ние. Сочната барманка ни го каза. Трябвало да чете за изпит и щяла да затваря. Отвърнах на знойната барманка-студентка да изчака някоя минута. Не мисля, че ме разбра. Не от любов към четенето. Не и към писането. Не ни мразеше. И тя излъчваше същите флуиди. Мъчех се да говоря ведро и спокойно. Тя не се мъчеше. Просто врътна тяло и гърдите й изостанаха в каданс. Бяха забележителни.

Партньорката ми идентифицира събитието с бялото на очите си. Зениците й плуваха в джин. Тялом и духом бях там. Намигнах й с една част от тялото си. Знаците на щастие тъмнееха върху ръката ми като недопечени зърна кафе. И нейните - една педя под трапчинката на брадата й, увиснала унило над червената покривка.

Изглежда бях един индиферентен, импотентен, неинтелигентен тип. Тя не искаше да повярва. Сигурно и за двама ни нямаше значение. Всъщност за жените е по-друго. О, Боже, сигурно!

На излизане я притиснах в самотното предверие, обрамчено с решетки. Тя не го взе на майтап. Искаше да ми се отдаде. Като начало й върнах целувката, пълна с джин-фис. Течността се преливаше от уста в уста като в скачени съдове. Стройните й колони се бяха превърнали в диреци на безстопанствена възрожденска къща, та се наложи да я подпра на стената с реклама на "Coca Cola". Боже, мислех панически, какво ми дойде до главата! - докато ръцете ми изследваха подробно ландшафта под роклята. Дори на тия години бе по-твърда от памук. За себе си не можех да кажа същото.

Някой от нас наваксваше. Вече не бях сигурен кой. Тя не дишаше като допотопен локомотив, въпреки това предчувствах, че ако сме хоризонтирани, ще живне и...

Този път бях жилав като бамбук и издръжлив като камила. Помолих я да помислим трезво и да решим реалистично нещо. Дори я хванах през кръста и я преместих на цяла педя от мен. Тя не падна, но и не се замисли. Всичко се тропваше върху празната ми глава. Още не ме цепеше.

През преплетените железа подухваше. Аз я държах на разстояние, тя скимтеше, но тихо; по стъпалата отвън отекнаха стъпки, някъде из помещенията трясна врата; слънцето отдавна беше залязло; аз залепих спукания балон и в него набъбна незавършената ми книга; едно женско тяло, допреди минута безформено, започна да се стяга и да ме мрази; омразата бе взаимна...

И...

 

* * *

Кирчо седеше на пейка до коша с боклуци. Ден след Коледа. Беше намерил пет лева и си беше купил цигари. Почерпи ме.

- Пусна ли писмото? - попита ме.

- А ти как мислиш?

- Дано Мимето да го прочете.

- Ще го прочете, бъди сигурен.

Мислех за жадната жена от барчето в университета, за много неща мислех. Преди Коледа човек мисли много. Точи лиги и прави сметки. Рекапитулира. Но всички мислят за пречистването - през Господа, любовта. Всъщност говорят за пари. Пари!

- Имаш ли пари? - Кирчо гледа в земята и пуши.

- Ако имах, тук ли щях да бъда.

- Само попитах.

Спомних си реторичката от барчето. Какво им става на тия жени? Изглеждат нормални и изведнъж превъртат. Изчукай ги и си гледай спокойствието.

- А какво ще кажеш, ако Мимето ми отговори?

- Ако какво?

Пичът имаше проблеми. На първо място с паметта, може би вторичната памет. Или беше луд, на прага. Аз не бях, и бързах.

- Вярваш ли в Дядо Коледа?

- Не, брадата му беше залепена накриво.

Не обичах реториката, нито психологията и психоаналитиците.

- Накриво...

 

* * *

През 98-а гледах филма на Емир Кустурица "Черна котка, бял котарак". Велик. Имах три дни отпуск за прилично поведение в панделата.

Когато излязох, си взех котарак, защото през същата тази 98-а бях прочел в бр. 2 на сп. "Върколак" разказа на По "Черният котарак". Моят кръстих като неговия от разказа - Плутон. Черен помияр. Но не като всеки помияр, този имаше култура, не ми създаваше грижи, беше любвеобвилен, градеше домашен уют и мъркаше. Това беше важно - докато аз правех простотии или хърках, той мъркаше.

Обаче почина и ми стана тъжно. Бях се върнал от тридневно скитане до морето, а когато се прибрах, той ме чакаше от вътрешната страна на вратата вдървен. Беше починал като котката на Едгар По от депресия. Едно умряло тяло се вдървява след поне 24 чáса, а след това трупът изстива, изсъхва, настъпва автолиза и подобни. Моят труп беше поне на едно денонощие. Моят първи труп.

Така или иначе, го взех, помилвах го, и го погребах в близката гора под един голям камък. Сложих и кръст.

Минаха дни и седмици, докато почувствах липсата на Плутон. Краката ми неистово търсеха топлия й пух, а тялото ми се вдървяваше. В един такъв отвратителен ден се напих; както казваше моят приятел Чандлър: "Мъжът трябва да се напива поне два пъти годишно, просто заради принципа". Беше в началото на есента на 2015-а, дърветата бяха останали почти без козина, а птиците шареха неорганизирано по оловното небе мълчаливи. Все още не валеше. Липсваше ми жена, но и Плутон ми липсваше. Много неща ми липсваха. Най-вече пари. Преди това бях срещнал Кирчо и го поканих в един близък бардак, наречен "Димят".

...Студено. 12 ноември. Масите са голи, дъските, боядисани предната година със "слонова кост", сега жълтеят с петна от мухите и дима, над рафта - ограничен брой бутилки, от които най-скъп е ромът, уиски няма поради ниската категория на дупката. Помещението прилича на облагородена конюшня, обвита от пушеци.

- Добре. Ако искаш да пием бира, а после ще отмъкнем червен кубински и вермут. Вкъщи имам лимони, лед и тоник.

Пихме, а от съседната маса се протегна ръка и потупа Кирчо по рамото:

- Извинявайте, може ли малко от вашто мезе?

- Заповядай! - изсипа му Кирчо от кайсиевите ядки и фъстъците.

- Мерси, опитайте и маслините - съседната маса пиеше гроздова като редовна клиентела.

Маслините бяха едри и зелени, но не бяха мезе за Кирчо и мен.

- Погледни зад гърба си - кимнах към оживлението на масата до тезгяха. - Там ще има състезание.

След като стовари бутилката с ром на масата, човекът се надигна и тежко изгледа наоколо, но погледът му изоставаше. Приятелите му мълчаха. Преди да си тръгне, запали.

- Не пали, ще ти прилошее - обади се загрижено един от компанията, но юнакът не чу. Тръгна да излиза, без да успее да се облече. По средата на конюшнята погледна объркано назад и се препъна. Падна като талпа. Тогава тези, които бяха наблизо, се струпаха и ентусиазирано взеха да спорят дали да викнат линейка, или е по-добре вкъщи.

- Сеирджии сме ние - посочи с глава натам човекът с маслините. - Казвам се Атанас, приятно ми е.

Бяха минали не повече от три минути от началото на надпиването. Други кандидати нямаше. След малко отвън зави сирената на линейка.

- Хайде, бягай за още по една и купи рома - настроението ми се подобряваше право пропорционално на изпитата бира...

Продължихме у нас. Пихме до късно, правихме магии с напитките, докато езиците ни изтръпнаха и отказаха да ни слушат...

Кирчо се е свил като дете на кравай и спи. Аз останах буден почти цяла нощ или поне така ми се стори; лежах, вперил очи в светлия таван и мислех за стареца Сантяго, когото на младини наричали Шампиона. Исках и аз да сънувам лъвове, но не успявах. Заспах на разсъмване с поредния кошмар: черна котка, голяма като пума, постоянно се нахвърляше върху мен и се опитваше да ме захапе.

Сутринта Кирчо се прозя и изпъшка, а наоколо всичко живо измря. Аз останах жив и казах:

- Кирчо, трябват ни пари!

Навремето, преди да стигне дотук, Кирчо беше внасял каруци от Австрия и Германия, беше сутеньор, беше събирал парсата от "пиратите" по заведенията от веригата и не се бе оплаквал. Тоя път обаче се ослуша.

- Наври си ги в шибания задник - шепнеше. - Задник тъп.

Задникът му предлагаше 15 бона за 15 минути риск. Заслужаваше си. Минус десетарка в принудителен отпуск. Евентуално. Беше млад. Заслужаваше си риска.

- Набавил съм оръжие - говорех аз спокойно. - Два патлака и сгъваем "Калашник". Трима сме. Третия ще видиш по време на акцията. Той ще е в колата отвън. Червеното "Субару" ще е на няколко метра след джипа. Моторът му ще работи. Влизаме, аз действам, а ти ще изпълняваш командите ми. След като хвърлиш багажа отзад, сядаш до Третия. Запомни - до Третия! Отпред!

След три дни червеното "Субару Легаси" беше спряло пред офиса. Двама души с латексови маски се втурнаха във фоайето и насочиха патлаци. Дори не се наложи да стрелят. "Легаси"-то полетя, изскочи на магистралата без "буркан" отдире си и стигна до разклона. Там чакаше синя "Рено Лагуна". Задникът излезе с две чанти, стреля в гумите на "Легаси"-то и метна чантите в багажника на "Лагуна"-та, след което се настани на шофьорското място и направи знак на Кирчо да го последва. Форсира колата, която изхвърли шепа чакъл в отворената уста на Третия...

След един месец някой позвъни на вратата. Не приличаше никак на Кирчо. Поканих го и отворих бутилка джин.

- И какво да ги правя? - попита.

- Нищо - отвърнах му, докато мислех напрегнато. - Нищо особено. - После му казах за сарафската къща на две преки оттук. Обмислихме плана до последната подробност. Изглеждаше ми свестен човек, макар че го виждах за пръв път. - Офисът затваря в осем - завършвах. - Ще бъдем само двамата. Отвън на паркинга ще чака синя "Лагуна". Мяташ пакетите през отворената врата и...

- О’кей! - пиеше джина като топла бира.

- Ако се издъниш, знам къде да те намеря. О’кей?

После се разделихме, а аз набрах телефона на полицейския шеф, който ми беше съдружник в чейндж-бюрото.

"Задник тъп, мърморех, докато въртях шайбата, наври си ги в шибания задник!"

После полегнах до лаптопа и изтеглих лентата на Кустурица "Crna Macka, Beli Macor (Black Cat, White Cat). Наистина велик. Особено епизодът, в който прасето ядеше трабанта... Чувствах като Кръстника - циганина Гърга Питич (Сабри Сулейман), с пура в ръка и уиски в другата, полегнал в люлеещия се стол. Липсваше ми само Плутон. Но, както знаем, пълно щастие няма.

А брадата на Дядото била залепена накриво. Боже!

 

* * *

Понякога, за да си спомня началáта, слушам неща на Сид Барет ("Gigolo Aunt", "Dominoes", подобни), но почти винаги съм разочарован - вкусът се мени с времето. А и "Pink Floyd" го заебава (донякъде Гилмор му помага известно време). Така до 2006-а, когато умира от усложнен диабет.

Знам, че Сид е влиятелен музикант, така, както J J Cale... Все пак психеделик, но корените са в блуса. Слушам блус. Опитвам да пиша в тая тоналност. Накриво... И също тъй просто ("Бръсначът на Окам"), открито към тъгата, меланхолията и депресията, продължили по-късно в блус рока.

Кирчо от контейнерите за боклук, покрай които минавах всяка сутрин, една година след това липсваше. Аз бях там, но нямах на кого да дам цигара и да полафим. И всеки по пътя си. Кирчо беше луд за връзване, но не за затвора.

 

Последно видях Кирчо в затвора. Преди това го нямаше в пейзажа продължение на два месеца. Разбрах, че в продължение на години е бил на медикаменти, през два-три месеца го прибирали в психиатрията за известен период от време, но после го пускали да се прибере. Пари. Имал законна жена и дъщеричка, но се развели. После друга жена. Разделили се. По-точно отново тя го напуснала. В апартамента си, в който живеели с баща си, преди за умре, нямало ток от години. Мъртвило, което дори не се заключвало. Хаос, подсилван от шизофренични прояви - палежи, хвърляне на бутилки от шестия етаж, крясъци, простотии. Тел. 112 и пр.

Поразпитах наоколо и ме упътиха към местния затвор. Отидох в деня за свиждане. Беше се смалил, едва го познах.

- Умирам! - рече той.

- Това ни чака всички - отвърнах. Така изпратих повечето близки или по-далечни хора, които така или иначе умираха пред очите ми в последните години. Тривиално, без патос.

- А Мимето?

"Мария... Да чакаш от умрял писмо", помислих.

"Здравей, Мария!"

И сбогом!

Кирчо почина в затворническото общежитие на 20 февруари 2020 година.

Единственият човек, който хвърли буца пръст върху него, бях аз.

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.06.2020, № 6 (247)