Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕМОАРЪТ НА ПОЕТА1

Владимир Шумелов

web

Мемоар от френски означава памет. Но какво е паметта? Кое извиква образите, пейзажите, събитията в главите ни след десетки години? Не е ли онзи "ритник" по някоя част от разсъдъка ни, който се появява на определено място и в определено време и не без причини (както разсъждава Х. Мураками в романа си "Норвежка гора")? Кое ни кара да ги репродуцираме върху бялата хартия - фикционални или като факшън? Защо ги описваме в книги? "За да мисля - отговаря героят на Мураками. - За да разбера. [...] Трябва да опиша нещата, за да почувствам, че ги проумявам напълно." Разбира се, има и други причини... Като тази: вадейки на светло образите на близките ни велики и по-малко велики хора от мрачния килер на съзнанието си, да ги съхраним, да спазим някакво обещание пред тях, за да оживеят, защото така се излиза от смъртта, "защото смъртта в живота само съществува"...

Книгата на поета Янислав Янков не е точно мемоар. Това е неизмислена проза (т.нар. нонфикшън), разкази - весели и не толкова весели случки от живота на български писатели и поети (но не само) отпреди 40 и повече години, в които сам разказвачът е вземал участие или пък е бил централен персонаж и слушател на истории. Но и това не е точно - тя е някакъв микс от минало, настояще и бъдеще, от носталгия и надежда, че и утре ще ни има.

Янислав Янков вече е във възрастта, когато се пишат мемоари, а негови колеги свършиха тая работа отдавна. Но какво е да си спомняш? И защо? Можем ли да говорим за разкрасени спомени, "когато кокошката става орел"? Мислим ли за историята с голямо И, допринася ли личната памет за тази голяма История, или нашите записки остават само личен дневник, албум от спомени, чувства и философски размисли? Когато четеш подобна книга, не можеш да не си припомниш Бр. Нушич и неговата "Автобиография". И колко още други автори и техните "автобиографии". Може би защото в тях времето е особено отчетливо изразено. Защото тази неизмислена проза е честна и обективна. Или както казва Пламен Дойнов: "Но нека по-добре отбележим кога се постига стойностното спомняне върху листа. Според личното ми досещане: когато честно се тематизира драматичното несъвпадане между исторически период и биографично време - диалогичната разтерзаност между голямата история и конкретен човешки живот, постигането на съзнание, че съществуваш в три или поне в две епохи едновременно - Третото българско царство, Народна република България и Република България - не можеш да избягаш от границите между тях, които се превръщат в твои вътрешни граници" ("Литература 2001: година на преговаряне", в. "Литературен вестник", бр. 23, 12.06.2002 г.).

Неизмислената проза (ако приемем, че това е нехудожествена литература, често противопоставяна на художествената/фиктивната литература) е мочурище, в което доста народ се е издавил: немалко от авторите й през изминалите години творяха квазидокументалистика и мистификации, "пренаписваха" Историята, дискредитираха Истината (от "последна инстанция"), а Истината е онзи препъникамък, който малцина успяваха да прескочат - с ирония, самоирония, хумор и, разбира се, честност, чест... А за това не трябва да си непременно дисидент, много добър писач или емигрант...

Янислав не беше точно дисидент. Беше отличен поет. Човек с памет. Факшънът, който ни представя, разбива представите за добро и зло, за обществени системи и псевдоморал; разказът му е истински разказ за "паметта" и всичко, свързано с нея - любов, политика, писателство, бит, живот... Чувствен разказ за разлика от, чуйте: "И не ти трябват "идеали", предполагам." - "Никак. В живота няма място за идеали. Той изисква стандартно поведение." (според Нагасава "стандартното поведение" означава за бъдеш "джентълмен", т.е. човек, който прави не каквото иска, а каквото трябва - в "Норвежка гора" на Х. Мураками, "Колибри", С., 2006). Казвам това, за да видим как човек оцелява като творец в епохата на тоталитаризма... Познавам Янислав от повече от две десетилетия и това, което си мисля, потвърждава опита на творци от ранга на полския режисьор Анджей Вайда (вътрешен емигрант). Това не са измислени "спомени" или "опити" от добрата монтеновска традиция. Това са живи разкази за живота и съдбата на поредния талантлив български поет и писател, през очите и словото на който съзираме съдбата и живота на плеяда български строители на словото, мнозина от които оставили дълбока диря в българската литература. Разкази, фрагменти, елипси, които нюансират ситуирането на съвременната българска литература в нови контексти - без шокираща фактология, но с много хумор и (само)ирония, - тези непретенциозни "спомени" на талантливия поет от провинцията просветляват зевовете в литературата и паралитературата, всички онези черни дупки, в които екзистирахме, без да забелязваме.

Книгата не следва строго определен хронологичен ред на събития, герои и факти, но тази аморфност на изложението е привидна - в нея присъства вътрешна организация и логика на художествения наратив. Да изредим (хаотично) за кого става дума в книгата: Дончо Цончев, Васил Попов, Дора Габе, Мирон Иванов, Камен Калчев (пост мортем), Христо Фотев, Йордан Вълчев, Г. Караславов, Слав Хр. Караславов, Иван Николов, Андрей Германов, Димитър Горсов, Димитър Талев, Ангел Каралийчев, Димитър Мантов, Пеньо Пенев, Ст. Ц. Даскалов, Трифон Палаузов, Ламар, Христо Банковски, Радой Ралин, Радко Радков, Йордан Хаджиев, Тодор Ризников, Воймир Асенов, Тодор Генов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Кольо Атанасов, Орлин Василев, Имант Зиедонис, Ласло Наги, Иван Динков... Близкото съжителство на имена и събития не бива да ни изненадва - често те са антиподи, те се допълват и самоизключват, но те доизграждат мозайката на един литературен архив на новата ни литературна история по ненатрапчив и достоверен начин, който почива (отчасти) на базата на паралитературата - нейният необходим бекраунд, - но и на художествената литература (често в тъканта на книгата са втъкани авторски стихове и други художествени текстове). Действието прескача от Габрово (където поетът-наратор е редактор на алманах "Зорница" от ония години), до София ("Бамбука" до Народния театър, но всъщност докъде ли не), В. Търново (където е вездесъщият Митьо Манола и Клуба на дейците на културата например, но и ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", в който Ян. Янков е от първия випуск), Котел (където на Празника на поезията са се събрали М. Шопкин, Л. Еленков, О. Василев, Я. Димов, Хр. Банковски, Д. Габе, Е. Багряна, млади напористи поети и поетки...), Западна България... Сменят се имена - Йордан Янков става Янислав Янков, а всеки разказва "лакърдии", чупят се маси, ченета, сноват жени - спътници на литературата, а ченгетата... Ех, ченгетата! Мисля, че точно в тази "полоса", така трайно заела съзнанието ни през тези две десетилетия, Ян. Янков е обективно-трезв чрез разказите на/за потърпевши и "разбойници-полковници" в литературата, нещо, което го отличава от тия, които опитваха през годините на Прехода да се оправдават, да преобръщат/пренастройват литературния компас в друга посока; не става дума за хуманизъм, става дума за обективизъм, така трайно липсващ ни през тези години на Преход... Обективност, пресъздадена по един наистина художествено-документален начин - нещо, което наистина ни липсваше пред годините.

И въпросът - доколко такива книги са важни за литературната история на България - звучи реторично. Защото мемоарът на Поета е Мемоар, който никой друг не може да разкаже от първо лице, единствено число. Защото Поетът е този, през чието съзнание Историята тече по друг начин - естествен, художествен, незабравим, изпълнен с Памет и личен архив ("да превъзмогнем собствените демони"). Нека вярваме на личните истории на Поетите, макар и изпълнени със скепсис...

 


* Думи към мемоарната книга на Янислав Янков "Смъртта в живота само съществува (Спомени на един корабокрушенец)", която предстои да излезе от печат. [обратно]

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2014, № 9 (178)