ФИЛМЪТ ПРОДЪЛЖАВА...

Владимир Шумелов

web

Сборникът, който държите в ръцете си, съдържа 17 разказа. Броил съм ги 17 пъти. Толкова са. Описаното в тях е деликатно и не толкова деликатно. Важното, което искам да споделя, е, че участниците са живи хора, някои със сменени имена, по тяхно желание, други - с истински имена, не по мое желание. Поради споменатата причина съвсем правилно е да ми зададете въпроса - ти ми написа всичко това без чужда помощ, или някой друг с твоя помощ е сложил точка. Отговарям - не съм много сигурен. Този въпрос засяга съвсем справедливо и бъдещия мой читател. Затова му пожелавам заедно с мен да стане съучастник в историите, заключени в сборника, и да решим въпроса, без да се плашим от това, че като влезем сухи в разказа, няма да излезем мокри до костите.

Да седнем спокойно на стола, господа, да пуснем светлина, да разгърнем страниците.

Филмът започва.

Това са думите, с които авторът на този великолепен сборник, поетът Янислав Янков, анонсира книгата си. Тя е втора по ред книга с проза след издадените от "Жанет 45" мемоари (нонфикшън) "Смъртта в живота само съществува. Спомени на един корабокрушенец" през 2014 г. Неизмислената проза в "Смъртта..." всъщност бяха разкази - фриволно-весели и донякъде разпуснати, но и не толкова, за весели случки от живота на български писатели и поети (но не само) отпреди 40 и повече години, в които сам разказвачът е вземал участие или пък е бил централен персонаж и слушател на истории. Забавна, но и поучителна книга за българина с къса и неблагодарна памет. И още повече - Мемоар на Поет, който ни припомня имената на голямата българска литература през последните десетилетия, пречупени през личния опит; уникална книга, защото историята през думите на Поета тече по друг начин - художествен, естествен, незабравим, изпълнен с много Памет и личен архив. И ако нонфикшънът на Ян. Янков е важен за българската литературна история, можем ли да кажем същото за художествената му проза? Защо поетите пишат белетристика (и обратното)?

Разбира се, ние няма да противопоставяме неизмислената проза на художествената/фиктивната литература, защото дали ще създаваш квазидокументалистика, ще дискредитираш/пренаписваш "Историята", или ще бъдеш глашатай на Истината от "последна инстанция", и дали ще създаваш средно добра белетристика, е все едно. Янислав беше и е един от многобройните отлични лирически гласове на родната ни литература от последните десетилетия. Познаваше се и се учеше от най-добрите, затова и опитът му в "Смъртта..." беше сполучлив, интересно поднесен на читателя. Същото мога да кажа и за фикцията в "Бясно дърво": сборник с разкази, много от които с автобиографични елементи, обективно, честно и открито написани, изпълнени с ирония и самоирония, хумор, и разбира се, пречупени през особената "метафорична" гледна точка на Поета.

А защо поетите посягат към прозата? Чел съм различни текстове от различни автори по въпроса, но категоричен отговор няма: без да говорим конкретно за конексивно настроените автори, ще кажа, че в поезията на Ян. Янков има влияния на живописта и музиката, защото е свързан и с тях по особен начин, но по-скоро неговият опит се доближава повече до такива автори като музиканта Петър Чухов: "Пиша проза като поет". Прозата е просто различна форма на изразяване, но сам Янков знае, че хубав разказ трудно се пише (така е и с драматургията, признава той, в която има опит и може би скоро ще сре запознаем и с нея от книжно тяло). Няма значение как ще дефинираме поезия и проза, но като автор, дори да търси случката, Янислав си остава поет - акцентът пада върху текста, формата/начинът на изразяване, личното, фантастиката, парадокса...

Да видим как е при някои случайно взети разкази от предложените 17, едни от които познавам в различни публикувани варианти през годините, други - нови, а трети - невлезли в структурата на книгата (като интересният "Завещанието"). "Огнено отмъщение" е римейк на Елин-Пелиновия "Андрешко". Днешният Андрешко в случая се нарича Андро Андрешков (кръстен на дядо си, с най-явна оптика към литературния герой) - шофьор на таксито, което кара съдията Ниенски към къщата в пущинака, която се кани да секвестира. Къщата е на писателя Захари. Шофьорът обаче го познава и отклонява колата към една запустяла плевня, където уж се криел Захари. Нататък е ясно: Андро затваря съдията-изпълнител в плевнята, като тръска цигарата си в сеното... Финалът е леко "отворен" (но фактически "затворен" от заглавието "Огнено отмъщение"). Или друг - от т.нар. социален/ляв спектър: фаворитът в социалната тема - "Нощ преди Рождество". Клошарят Барака (актьор, останал без работа) се прибира, а "момчето Гаврош" умира болно в студа в нощта преди Рождество Христово. Барака прави опит да го откара в болница, като да го качи в полицейска кола и такси, но жестокосърдечно му отказват. От друг регистър е "Намериш ли ме, ще те убия". Николай Тенкин, наричан още Коперник, преживява тривиална случка: спасява във фургона си една жена от поройния дъжд. После, под дулото на пистолета й, ляга с нея далеч от фургона, в калта, и я люби. Преди това, когато се опитва да я има насила, разбира, че това е Роза - "оная Роза, която се обличаше като мъж" [...] "същата Роза, която трепеше в мартенските калища на четиридесет и пета даскалите и свещениците по селата". И въпреки това внезапно връхлетялото го любовно чувство и плътско изживяване се оказват по-силни от политиката и живота. Той не я вижда никога повече, но тя е обсебила съществуването му до края: "Поне веднъж да я видя. Нека ме гръмне. Ще я зарадвам, милата". Или "Суета" (където съзирам сякаш черти от верния приятел на автора художника Марко Дупалов с неговите апокалиптични картини). Та героят Марко се събужда в транс (кажи му махмурлук), в творческа депресия (което монологично изречено звучи "Суета") и започва да изхвърля картините си през прозореца на ателието навън, на улицата. Спира едва когато идва ред на портрета на сина му. Източникът на депресията се крие в това, че 20 години рисува, а зрителите (купувачите, ценителите) остават "слепи и глухи". Изводът: трябва да си набави патлак, за да свърши със себе си, отчаян от живота, от неразбирането на социума, от творческото си безсилие и безнадеждност. Оказва се обаче, че патлак трудно се намира. И при тримата продавачи на оръжие удря на камък. Искат залози, не вярват на нищо, реалисти. След суицидното фиаско се появява ново желание - Марко да гръмне някого. Разбира се, и това е фикция, затова се връща в ателието. Там обаче картините на улицата и вътре в ателието ги няма. Останали са само боите (без четките). Тогава Марко вика момичето на съседа си Сабри и започва да го рисува с пръсти. Сабрито харесва картината и я плаща... И така нататък (ще спомена само заглавията на някои разкази с различна тематика, за да засиля вниманието на читателя: "Влакът, връхлитащ върху нас", "Сирените от Пирея", "Котлонът, който изсвири Брамс", "Виенски валс", "Седлото на княз Фердинанд"...).

В книгата, привидно хаотично сглобена, съществува строг вътрешен порядък, чрез който бихме уподобили тази сглобка от истории на цикличен сборник от типа на "Вечери в Антимовския хан". В последният текст "Опита ли от черешките?" авторът събира героите си заедно, като в картина на Дюрер, като поредните строители на Вавилонската кула. Свят, парадоксален, дори не огледален, а антиутопичен, като нереалистично съновидение. "Опита ли черешките?" е по-скоро вид пастиш, в който авторът имитира/пародира героите и себе си. И ни подканя лукаво да опитаме от черешките на "бясното дърво". А оживелите да знаят, че to be continued... Че филмът "Янислав Янков" е неизчерпаем, както неизчерпаем е човешкият талант.

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2017, № 3 (208)