Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВОАЙОР

Владимир Шумелов

web

Воайорът иска нещо повече от това да види -
той иска да проникне в тайната на живота в движение.

Алберто Моравия

Сигурно бях на дванайсет години. Живеех в една военна кооперация на брега на Джерман, в малък подпланински град. Сутрин ходех на училище, а на обяд се връщах. Основното даскало се наричаше "Евлоги Георгиев", като кой знае защо в името му отсъстваше по-малкият брат на Евлоги - Христо. Майка ми беше домакиня, баща ми - майор в близкото ракетно поделение, където бичеше постоянни дежурства. Четириетажният блок в стил неосталинизъм гъмжеше от деца. И от майки, а понякога и от бащи.

Следобед учех. Четях, пишех, а в края на деня ядях пердах, защото малкият ми брат все ревеше от и за нещо; надуваше гайдата, понякога ей така, и аз го отнасях. И всичко, защото бях по-големият, а майка беше нервна постоянно, не знам защо. Към три-четири часá, когато вече бях написал/преписал домашните и попрочел нещо от уроците, хуквах навън пред блока. Бандата вече ревеше и размахваше дървени мечове, пластмасови шпаги, лъкове и прашки. "Научи ли си?", крещеше майка ми. "Даааа!", виках аз, докато грабех от ръката й в движение голяма порязаница с олио, червен пипер и чубрица. Отвън ме наобиколиха, но аз веднага отсякох: "Неам ръч". "Аре бе, чýпни малко!", рече Боби, но нямаше как на един да дадеш, а на друг не, затова повторих упорито вълшебната фраза "Неам ръч" с пълна уста. После играхме на стражари и апаши, аз броих до десет, а останалите оставиха кой каквото имаше у себе си на земята; аз определих стражарите по предметите, избраните отново броиха до десет, докато апашите се скрият. След това е ясно - понякога се чупеха оръжия, понякога глави, издраскани и очукани колене и ръце. И докато ние се пердашехме или играехме на чикéта (топчета), момичетата подскачаха на дама, ластик или се криеха на жмичка.

Към шест-седем се разнасяха бойните викове на мами и баби (стари мами): "Бобииии (респективно: Петрееее, Стоянееее, Митеее, Фаниии, Вилиии... и т.н.), прибирай се да вечеряш...". "Още малко, маааа", отвръщаше улицата.

Един ден Боби ме извика у тях. Виж, каза, и разстла пред погледа ми куп картички с разголени жени. Еее-баси!, отвърнах и не отлепих пет минути поглед от тях. Боби имаше родá в Инджия в Сремска Сърбия и оттам долитаха какви ли не новости. Техните липсваха по цели дни, а нашите кой знае защо не ни даваха да бъдем приятели. Както казваше майка, "ще те научи на нещо лошо тоя хулиган", а татко - "и докато ти приказвам, да извадиш и да хвърлиш тая американска гадост от устата си, веднага, тук"; аз изджаквах за последно, без да пускам балонче, и я поставях внимателно в пепелника. Като знаех как се снабдявахме с тия неща... Висяхме често оттатък реката, покрай която минаваше шосето от Гърция. По тесния асфалтов път фучаха западните коли, а ние дремехме на завоя преди моста над Джерман, защото там намаляваха, а някои спираха на отбивката; тогава по-нахалните се примъкваха до гърците и си просеха, а мургавите гърци пълнеха шепите ни с дъвки, бонбони и разни сладки лакомства, понякога си изпросвахме и списания и реклами с голотии. После подарявахме част от тях на момичетата, а с другите се фукахме пред блока. Внимавахме да не ни скива родителското тяло, защото трябваше да ги хвърляме - били отровни. Но не бяха. Бяха върха.

Следобед, докато се правех, че уча, поглеждах над пердето на кухнята отсреща през реката. Там имаше голяма двуетажна къща, още неизмазана. Зад един от прозорците бях забелязал момиче на моята възраст. Четеше и от време на време вдигаше глава и поглеждаше към мен. После ставаше и се разхождаше. Беше прекрасна.

По това време в градчето върлуваше бандата на Крáпляците, но ние бяхме вън от тази игра - те бяха истинска банда, а ние симулирахме. Нашите войни бяха между кàщите и блокòвете, а в почивките нападахме циганския квартал. След няколко години, когато се махнах от градчето, ги обградиха с циментови панели, но преди това си трошахме взаимно главите.

Екстремното ни привличаше, придошло от книгите и филмите. Над реката близо до нас минаваше една тръба за вода, около метър в диаметър, насмолена и държаща се за стоманени въжета - и престижно бе всеки от нас да мине по нея с разперени ръце; минавах и аз, със свит на топка стомах, като гледах някъде напред, а отдолу на три метра реката се бе закротила във вир. Когато стъпехме на шосето (това от Гърция), се оглеждахме и пресичахме. Отсреща в подножието на гористия склон бе противобомбеното скривалище, кой знае защо - винаги отключено. Ние влизахме, без да палим осветлението, светвахме с фенерчетата си и оглеждахме помещенията от двете страни на дълги бели коридори, опасани с дебели изолирани тръби. Почти празни стерилни стаи, чието предназначение не успявахме да схванем. После достигахме до кладенеца. Един вертикален тунел, който след 50 м катерене по стоманени стъпенки ни извеждаше на връх планината, в края на един парк. Там отмествахме железния капак и глътвахме чист въздух. Тръшвахме се върху тревата и гледахме нагоре. Отдясно бе градският парк, а насреща Рила. Рила... Водната планина.

Тогава мислех за момичето от къщата зад реката. Разхождаше се пред очите ми и се преобличаше. Мислех, че се влюбвам. Как да й покажа, че я обичам? Какво да измисля? Може би стойка на клепач?

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.09.2018, № 9 (226)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 21, 30.05.-05.06.2018.