Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЛ - 400

Владимир Шумелов

web

ЕСЕНТА В ПОЛЕТО Е ПРИЯТНА. От години не съм виждал толкова красива есен. Като си помисля, от времето, когато баща ни извеждаше мен и брат ми из пущинаците на нашето малко градче; в заблатеното язовирче ловяхме шаран, беше пълно с печурки на граничната линия на гората с полето, но навътре ни беше страх да навлезем; още по-нагоре, към подстъпите на Голямата планина, се намираше ограденото с бодлива тел ракетно поделение - там, в секретната обител служеше баща ни.

Чакам мъглата да се вдигне. В ранната утрин тя е обвила разораните височини, а в ниското, където се вие пътят, е непрогледна. Потъваме в мляко. Студено е докъм девет часа, след това слънцето се мъчи да пробие пелената над нас: показва се един забулен светъл диск, който гледаш спокойно, и чак тогава ни стрелват първите истински слънчеви лъчи, рожби на циганското лято.

"Зазко" е упорит като магаре - изкачва наклона по черния път на първа и с вой спира до лозето. Лозето е обрано, до него стърчат половин лакът орязаните стъбла на царевицата, някъде към шосето долу се очертава жълтата линия на гората. Трасето минава през нея и аз въздъхвам, катери се нагоре по баира право срещу едно самотно дърво, над него се синее небето, а напред - неизвестността, и една карта в колата.

Не ми се слиза от купето, затоплено е, но слънцето вече прежуря и вътре става непоносимо. Слизам и ритам гумите - чудно как още даяни машината, дано не ни изостави, докато привършим трасето. Около двигателя се вият дребни мушици-досадници, те се вият и около лицето ми, сякаш надушили мърша. Ветрецът подухва от запад и разнася над изсъхналата трева паяжини, значи, както казва бай Георги, есента ще е добра.

Слагам през рамо Р-31М и поемам с жалоните в другата ръка. "Микрон"-ите не ни вършат работа, затова събират прахта из купето. Натискам трубката на радиостанцията на "две" и търся. Отговарят ми и ме насочват. В такъв момент се чувствам неудобно, защото усещам зоркото "око" на теодолита върху себе си. "Наляво... Надясно... Още... Стоп... Стоп! Така, забий там жалона!" Забивам го много съвестно - след това триножникът на "Тео" трябва да се центрира върху дупчицата от жалона. С теодолита се движи друг човек с лат, по който се измерва разстоянието и се нанася на карнета.

Прекосявам лозето и край пътя ме насочват по радиото къде да забия втория жалон. Повече работа нямам, поне докато те дойдат. Тръшкам се в купето и разгръщам стар вестник. Обичам стари вестници, стари коли, зрели жени и есента - не толкова като природно състояние, а като настроение на духа, което обратно на външните фактори ражда оптимизъм, чувство за идващо Начало. Чета за затруднения на снабдяването в Съюза, за популярността на Буш, някоя критична статийка за неприбрана реколта и правителствения срок - поглеждам календара - вятър го вее на бял кон; вниманието ми е привлечено от фрагменти от "Армиите на нощта" - обичам Мейлър, затова откъсвам листа и го пъхвам в джоба.

С това културният отдих е свършил. От лозето срещу мен поклащат мършави снаги плашила и потракват с капачки за буркани. Надигам се и се поглеждам в огледалото за обратно виждане, прокарвам пръсти през косата си, все още гъста, непроменена на цвят. Чувствам се мръсен, от седмица никой от нас не се е къпал, защото в селото няма баня, а на ден по три пъти се потим така, че изцеждаме ризите си.

 

ЖОРО НАРЕЖДА: Хващаш лата и правим отметки на петдесет-шейсет метра, а под стълба за високо напрежение и на пътя - по двайсет метра нагоре и надолу. Ти знаеш.

Всъщност знам, нали горе-долу това съм завършил, а и Жоро не заповядва, приказва съвсем спокойно, само когато се отдалечим на половин километър, вика като на митинг, затова му казвам да купи за "фирмата" мегафон.

Днес времето е върхът, но аз - не. Трябва да внимавам вечер. На Жоро му няма нищо, на Пешката също, а аз се движа в каданс и искам да завали. Както преди няколко дни: дъжд, мъгла, дъжд... - е, есен е - и трябваше да си тръгнем. Като си помисля за миналата година - заваля сняг в края на октомври, а след Нова година бе слънчево като през април. Катаклизми, неонови дупки... простотии - дотам я докарахме. Докато работя и работата върви, нищо, че на моменти е тежко, ми е добре, но закучи ли се - настроението ми пада като български мюзикъл на Бродуей. Ама и ние сме едни досадници: времето, времето...; иска ми се обаче да разпитам Пешо. Студент е бил, след това... Май че нищо не знам за него. Вчера ме пита защо Жоро се е развел? Е, отговорих му, не се интересувам от личния живот на хората, но съм чувал... Не, просто случайно присъствах на един разговор между колеги и те споменаха, че жена му била актриса и струва ми се... "Хайка ли е била?" - попита Пешо. - "Не, не казвам това, но чух, че доста го разигравала." - "Сигурно е било така, защото виждаш ли го - душа е Жорката, не можем да се сравняваме с малкия му пръст."

"Готово-о-о!" - реве Жоро и размахва перки. От ръцете все още няма нужда - чувам го великолепно.

 

КОГАТО ПРИСТИГНАХМЕ, кметът го нямаше. Секретарката, една възрастна жена, ни прие, изслуша подозрително мъглявите ни обяснения, нареди на прислужничката да приготви стаята на третия етаж на кметството, а аз си направих устата за плащане. "Ама как така, държава на държава плаща ли?" - "Не знам как процедирате, но някъде си плащаме." - "Моля ви се!"

Вечерта мина като всяка друга. Прибрахме се в стаята си, сложихме в джезвето ракия да кипне, един след друг се измихме и полегнахме, докато гаврътнем чашките. Писле включихме портативния телевизор и насядахме около масата. Пустият му Росен, роден е за домакиня. Ако бях жена, щях да се влюбя в него. Гласи всичко точно, докато с Пешката се излежаваме. Вечеряхме, като доляхме предвидливо още ракийка с доматената салатка. Поприказвахме и с едно око следяхме информацията от екрана. Интересуваше ни сякаш само времето - тема, която подемахме със ставането. След това влезе бай Георги, адашът, поседя с нас и разказа последния си лов - бил по-успешен: две сърни и един шопар. Това беше първият човек от селото, с когото се запознахме. Работеше вечер като пазач на съвета и поддържаше връзка с "центъра". Наричаше себе си "слуга на слугите". Накрая и той си отиде, а ние позяпахме някаква американска мелодрама за бременно деветнайсетгодишно момиче, мащехата й - младолика и апетитна, и баща й - шейсетгодишен беловлас младеж. Всички бяха много богати и историята завърши като всяка боза с хепиенд - мащехата забременя и простиха "греха" на младото. Във финала положителните герои се разцелуваха, а ние заспахме радостни.

 

ТОЗИ ДЕН Е ОЩЕ ПО-ХУБАВ ОТ ВЧЕРАШНИЯ. Мъгла се появи малко след шест, когато станах, изтерзан от еротичен сън: помня, че се разкарвах съвсем гол, без да ми пука, но останалото бяха кошмари; постепенно слънцето надделя и към осем видяхме как последните мъгливи талази се измъкнаха крадешком над кръста на католическата църква, а през открехнатия прозорец се вмъкна дъх на изгоряла шума и есен. Росен майстореше кафето и сандвичите.

Потеглихме със "Зазко", по-послушен отвсякога. На спирката ни стрелна с поглед хубавица, но ние не спряхме. Отминахме последните къщи и спряхме близо до височината от предния ден. Оставих двамата да центрират, а аз пришпорих колата по шосето, после отбих по черен път, навлязох в салкъмената горичка, която начеваше от стопанския двор, и надух нагоре на втора. Указател ми бе крушата на върха.

Спрях принудително и изкачих височината пеша. Газех напреко поникналото вече жито, но нищо не видях - следваше падина, а след нея пак височина - все жито. Между двете ниви - межда. Върнах се, като на места подтичвах и си приказвах на глас. "Мамка му... Да му еба майката..." Нямаше опасност някой да ме чуе - бях в Сахара. Метнах се в колата. Направих завой в ниското и спрях до междата. Беше десет и трябваше да се свържа. Включих радиото, вдигнах "щира", но никого не чух, повиках отново - нищо. Поех нагоре на първа, но колата забуксува и не можах да сменя. Превалих два баира и чак тогава съгледах проклетата круша. Беше минал половин час и ония кой знае какво си мислеха. Нарамих двата жалона и радиостанцията и тръгнах към дървото: "Гадно, шибано дърво..." Псувах безспир и се препъвах из угарта. Радиото беше на приемане, но никой не се обаждаше.

Тогава видях пред себе си заека. Само че мъртъв и изпружен. Куршумът го беше хванал във въздуха, беше минал през едно око и излязъл през другото.

В тоя момент радиото заработи.

 

КАЗАХ НА РОСЕН: Росе, отивам да пресрещна Пешката, мина десет, а никакъв не се обажда. Росен поиска той да иде, но аз му наредих да стои при теодолита, щото после път ни чака. Росен се беше повдигнал на пръсти и зяпаше през окуляра, само кимна и аз тръгнах с радиото през рамо. Беше изключено, защото часът за свръзка беше отминал и какви ли не мисли се въртяха из главата ми: я колата нещо, я радиото, я...

Трябваше да се смъкна от високото, където се намирахме, да пресека шосето и през гората да се изкача до самотното дърво. Когато навлязох в салкъмената горичка, дочух гърмежи: бяха ловците на бай Георги, сигурен бях, вчера спомена, че ще излизат.

Продължих да си пробивам път през драките, като се стремях да не се докосвам до клоните, осеяни с бодли. От земята стърчеше коприва, стара, изправена до кръста ми, все още неизсъхнала, шума от дребни жълтеникави листенца и черупки от охлюви, които хрущяха под краката ми. Чупех по-тънките клонаци и продължавах напред. Струваше ми се, че никога няма да изляза от пущинака. По изровения скат на места чернееха дупки, някои твърде големи, може би на лисица или...

Вижда му се краят, рекох си, когато между клонаците взе да чернее угарта. Точно тогава ме удариха: като шопар... Патронът сигурно се беше пръснал досами мен, защото хилядите му зъби се впиха в тялото ми и ме направиха на решето... Извиках и се проснах в трънаците...

 

ЗАСПАЛ СЪМ. По-скоро съм задрямал. Покрих се с якето, изтегнах се върху изсъхналата трева и вперих поглед нагоре към пепелявото небе; цвъркаха някакви птички, без да се виждат, далеко някъде пропукваше пушка и звукът й напомняше флоберка на стрелбище в увеселителен парк.

Замислих се за живота, за момичето, което обичах, за родителите си на село - какво ли правят?, за парите, които не достигаха: данъци, квартира, храна, а ако река да изляза някъде с моята или с приятели, а дрехи... Абе, прекалено се замислям! А Силвия е такава глезотия, но си заслужава...

Харесва ми да съм легнал както сега - по гръб, тя да се гали като котка и да ме целува...

Никога не сме говорили за бъдещето, сигурно ни е страх. А тя изчаква аз да поема инициативата... Каква инициатива, моля ти се?! Обичаме се - и дотам, не мислим за никакво бъдеще. За мен: работя все още, не ползвам отпуски, не безделнича, въпреки че отстрани не може да се каже какво и колко работя. Малко неповратлив съм, но иначе - добър в леглото, особено когато сме задружни; тези моменти ме просветляват и желая вечността им. Но не мога да взема решение. Трябва да се замисля сериозно...

 

ПЪРВО ЧУХ ПУКАНЕ. Натиснах трубката на "повикване", след което шумът изчезна. Махнах пръста си от бутона. Оттатък някой държеше на "предаване", но глас не се чуваше. Изплаших се, без да знам от какво. Отново повиках по ларингофона: "Жоро, чуваш ли ме?" Повторих тези думи и чувствах гласилките си подозрително напрегнати. Тогава до ухото ми достигна странен шум от триене на шкурка... "Жоро, обади се, къде си?" "Тук съм... горичката пред теб..." Паузата бе дълга като боа. Повиках го отново няколко пъти, докато в ухото ми изпращяха познатите звуци и: "Трябва да слезеш при мен... Нещо не ме бива..." Да, но гората се бе ширнала по дължина триста метра по-надолу. "Ориентирай се по правата и слизай... Изключвам." "Разбрах!" - отвърнах по-скоро на себе си и на свой ред изключих. Понесох се из угарта като диво прасе, забравил и колата с ключовете вътре, и кръстосаните жалони в пръстта... "Само това ни липсваше - мислех, - само това. Дано не е нещо гадно..." Препусках, спъвах се из буците, падах, а наоколо бе толкова тихо, че оглушавах от собственото си дишане. Преди да навляза в гората, се огледах: бях кривнал вдясно. Ще чупя наляво в гората, казах си, и забих из драките. Бях забравил да сваля антената и тя се блъскаше, заклещваше се из високите клонаци, бавеше ме. Виках: "Жорка, къде си, е-е-ей!"

 

СТОЯХ ДО КОЛАТА. Бях парцал. Вятърът плющеше и - аха! - да ме събори... Докато духа така, няма да завали. Нахлупих плетения капишон до дълбоко, за да скрия ушите, но и това не помогна. Беше края на ноември и зимата напираше на вратата. Работата ни се оттече след принудителната "почивка"...

Хайде сега, да не се разцивриш! Мина почти месец, трябва да си свикнал. Обикнахме Жорката - това е. И сега... Не остави и куче след себе си, а гарсониерата, която щяхме да обзавеждаме заедно, когато се приберем, преразпределиха. Остана една стара и разплакана до гроба жена в онова балканско селце.

Това е - погребахме Георги Вачев и сега сме отново по трасето. Аз, Пешката и софиянеца. Няма да отварям дума за новия техник, за да мога да мисля за Жорката. А и не вярвам, че мястото му в "системата" е празно...

 

ЕДНА СЕДМИЦА СЛЕД ТОВА. Точно така: една седмица по-късно всичко си бе на мястото, с изключение на Георги Георгиев Вачев, който почина от огнестрелни рани в бившата окръжна болница. Не искам да си спомням всичко това. На другия ден повръщах неудържимо. Но страшното дойде в Костел... Старата жена не каза нищо, отиде да нахрани прасето и след час в стаята влезе побеляла стара жена. Не плачеше. Засега.

И ето ни отново на хипотетичното трасе "ВЛ-400", а някакъв скапан софиянец ни действаше. Базата ни остана в онова католическо селце на двайсетина километра от Дунав. "Кой ти каза, че католиците са скапани?" - попита Росен. Понеже разговорът заплашваше да измести центъра си, извадих записките, които бях правил, докато Жорката ни водеше...

 

ПЕШКАТА СЕ ОТБИВА РЕДОВНО ДО КРЪЧМАТА, изглежда любопитен или просто му се пие; вчера ми разказва за Йосиф Йозов, бачкатор бетонджия ат АЕЦ-а, от "стар банатски род", "издънката" на рода; Йоската му дал някакъв списък на легионерите от общината, който бил от дядо му - комитаджия-комуняга. "Ей тоя, видиш ли, дето седи на тезгяха, и оня, наперения, дето излезе преди малко, и бившия кмет, и партийния, и... все са в ръцете ми." "В к’ви ръце са бе, питал го Пешо, ти в кое време живееш!"

... Пешката се прибра пиян и заспа моментално, облечен. Софиянецът не го видя, защото спи в отделна стая. На другия ден, когато се върнахме от бач, чухме за оставката на Първия. Всички сме весели и внимателни. Пешката пак отиде до кръчмата, но преди това ми даде записките си за "католиците" и каза: "Сега и турците ще ни свият сърмите!" Не ме е страх от турците, рекох му, след като хапнахме с "другаря Хаджийски" от София. Когато останах сам, прегледах някои от "записките" на Пешката...

"Скапано село, но хубави хора. Само дето комунизмът ги е претопил - силна религия, по-силна от католицизма. От Йоската научих следното: "Роден съм тук, живея в Банатската махала. Има още четири махали, но днес са огризки - Букурещка, православна, гросенска, където православните са се съешили с тези от Вардарска Македония, и Влашка махала - Мерджан - те са отвсякъде. Растях сам и див - сирак. При роднини и от време на време ме оставяха при дядо. Голям комуняга, идеалист. На осми септември като повечето политически, хваща трена от Плевен и - право тук - да сменя властта. Чудя му се на акъла - не се ли усети, когато го пратиха да чука камъни през 53-та, и после - защо му спряха "Историята" на селото? Турци нямаме тук, ама турчинът право е рекъл: "Интересът клати феса..."

Йоската пие по-бавно от мен, защото не спира да дърдори, затова поръчвам още две.

"... Помня дядката отдавна, откак себе си помня. Стремях се всичко да взема от него. Последните години се беше състарил много. Не обичаше да говори за себе си. Някъде тогава пропуших благодарение на него. "Няма нищо - казваше, - и аз ги почнах на седемнайсет - и досега." Голям чалъмлия беше, да му опиташ само виното и ракията. През живота му я се сбират 5-6 години трудов стаж, я не, обаче получаваше "народна" пенсия и в шкафа си държеше десетина медала и ордена. "Утвърждаваше" строя и пишеше. Иначе най го уважаха дядо поп и циганите, щото много им помагаше...

Една вечер гледахме с него някакво публицистично предаване по телевизията, когато не в тон с това, което вървеше на екрана, започна: "Беше 45-а, аз бях в столицата и като всички се бутах някъде отзад, за да видя нещо. Очакваше се генерал Толбухин да мине оттук. Пътят от гарата беше блокиран от множество. Усилията ми да се добера напред бяха безуспешни, когато едър мъжага започна мощен пробив и в образувалия се пробив се промуших до улицата. Там го чух да вика: "Вашта мамка, всички тук преди четири години така посрещахте фашагите!"...

 

ОНЗИ ДЕН ПРЕСКОЧИХМЕ ДО СВИЩОВ. Митингът ни шашна, или поне мен. Но номерът не беше в шашкането - с митингите бяхме посвикнали - визуално; работата се закучи, когато се прибирахме. На главната улица почнах да се пеня: "Долу Живков... Скапаняк!..." и подобни. Росето ме е метнал на едно такси, за да мога да разсъждавам после: "Правим се на демократи, като пийнем. И щяха да ме приберат "на топло" за нарушение на... За к’во нарушение бе, Росе?" "Полицаите ще измислят - рече Росен. - Чудя се обаче, ако натиснат като в Русе, дали ще стопират атомната?" "В Русе е друго - отвърнах аз, - там беше непорочното Начало и се плетеше голямата кошница...

 

ПРЕМЕСТИХМЕ СЕ от "католическото" село в един кантон - за някой ден: трябва да сме по-близо до обекта, за да не пътуваме сутрин двайсетина километра.

Днес пекна слънце - като през март, наближава Нова година. Върховно - ще прескочим Черната могила и се "връзваме" с подстанцията. Дори тоя кретен - софиянецът - беше по-разговорлив. Защо ли? Вечерта спах като къпан... Сънувах от много време насам Силвия - милата...

 

НАД ГЛАВАТА МИ е надвиснал окаден, олющен стар таван; под него в златно бронзирана правоъгълна рамка се е разположил Георги Димитров във високо кресло на фона на двукрил, здраво залостен прозорец, вляво от него - лампион на висока стойка; др. Димитров ни наблюдава със загрижено-зареян поглед, а в дясната му ръка дими небезизвестната лула; под рамката, върху допотопния телевизор е статуетката "Първенци в съревнованието" - мраморна пирамидка с впечатляващия надпис в основата: "БКП - 1891-1971"; самата пирамида се вписва естествено в неправилен трапец с барелефче на Дядото в левия му край; липсва още един другар, смъкнат предвидливо от стената, където мястото издайнически белее; руският трактор, набеден за телевизор, също толкова естествено боботи само на първа - излъчва премиера Луканов: лукавият приказва с лек алт, превключвайки на котешко мъркане, без да спира - обещава нещо; след него се изреждат брадати бунтовници, които цитират букви, цифри и параграфи, заканват не някому, накрая и те обещават.

Ние сме отдолу. Зяпаме, изтегнали крака високо, защото сме изморени. Толкова сме скапани, че не мислим нито за бъдещата демокрация, нито за настоящите кахъри на комунистическото правителство. "Майната им!", си казваме и си капваме от сливовата, останала от Жоро. Най-сетне котешкото мъркане артикулира в някакъв нюспийк и следва финалът на говорилнята - засега. Очакваме с нетърпение следващите лисици - синоптиците: дъждът и мъглата са на дневен ред... Най-сетне от екрана се разнася божественият глас на Ана Белен (на тромпета Антонио Равос). Мълчим и пушим "Фемини", които се ронят като пясък и сто процента са от "радиоактивната партида", разглеждаме лъскавите страници на "Уикенд секс", докато се прозяваме.

Тук сме и тримата - демокрация!

 

ТАЗИ СУТРИН ще атакуваме Черната могила. Мъглата е погълнала всичко наоколо, с изключение на Могилата. Чакаме дълго в джипа на софиянеца и слушаме радио. Къде ли гние "Зазко"?

Вчера Пешо отскочи до селото за продукти. Донесе и бутилка гроздова: "За финала - чиърс!" Софиянецът му каза, че не бива да планираме и да предизвикваме съдбата, след което разговорът тръгна по отъпкания политически коловоз...

Сега висяхме като паяци в купето, пушехме и изчаквахме мъглата и махмурлукът да се вдигнат. "Знаете ли какво е тая могила?" - попита Пешо. - Кратер. А черното е от базалта. Йоската вика, че е "черна" от бедствията, които върлували в тая местност. Метафора... Така че - ахтунг!"

 

ВАЛИ, ВАЛИ, ВАЛИ... Първо ръми, после излиза вятър, не много силен, накрая настава потоп, удавя ни, крием се, но винаги сме подгизнали; вече не излизаме от джипа, мокри сме до кости, дрехите и телата ни издават дъх на спарено, на кожа, димим, изпускаме пара като допотопни локомотиви; след това вятърът се обръща от североизток и раздухва облаците, на места се отварят дупки и блясва синева и по някой лудешки слънчев лъч ни близва, но не топли - напротив; вятърът пронизва и става още по-зле: работим на открито, не сме подготвени за обратите на времето, псуваме наум, вербално, яростно, но бачкаме, а след това вятърът изнася иззад далечните върхове на планината сиво-черни маси и ни затиска... Казвах им, че с Могилата шега не бива... И едно канче ме цепи!

 

ПЕШО Е ПРАВ: Черната не е могила - Чудо е! Въпреки внезапния дъжд, продължихме. Софиянецът бе на мнение да се върнем, но Пешката даде зор и ние се хванахме на въдицата. Ако оживеем, ще вдигна сватба. Сигурно по-мокър съм бил само веднъж - когато съм се пръкнал на белия свят.

На обяд ударихме жалона върху кратера, после забихме един дълъг кол, подпрян от три страни - да се вижда отдалеч. В дъното на кратера чернееше вода. Върху базалта не се забелязваше ни храст, ни тревичка дори. На север тъмнееше скелетът на незавършената подстанция, отвъд магистралата. Ясно беше, че за Нова година щяхме да сме си вкъщи. Хвърлих камък в кратера. Водата го пое без шум.

 

... КОПЕЛЕТА... И тоя Петър... Да запали карнетите и картата последната вечер... Обадих се в БАТО "Енергопроект" за решение... От трийсет години съм в професията, но такава издънка... Те ще решават какво ще се строи и какво не! Мръсни копелета!... И парите не ги спряха... Не усещат ли голямата игра, милионите, вложени досега, а сме в началото?!... Не искам да ги разбера... Трябва да живеем с цената на всичко... Какво им беше досега, какво искат?... Ами тия хора от Свищов, когато им спрат химията, ами селяните - не печелеха ли добре на обекта!... Трийсет години... Не!

 

АЙ СТИГА, БЕ! Вдигам си чуковете и - бай! Писна ми от началници софиянци! "Ще крадеш на ролкови кънки, а? Хоп, сега ще види момчето!" - откъде съм запомнил това? Слепунгер... Кого ще плашиш с прокурор, бе! Ха! С мъни? С работа? За мамбо и бъдеще ще ми говори!... След като се дипломирах - без работа; след 10-и - пак! Намерил на краставичар краставици да продава. Ще я съсипя тая маймуна червена и тия като него... Абезяни тъпи! И се замислила за хората червената гарга...

 

КАКВО ЛИ ЩЕШЕ ДА КАЖЕ ЖОРО?

Софиянецът ни остави на магистралата София - Варна и отпердаши с керемиденочервената си румънска джипка към столицата. Признавам си, че подкрепих Петър... А после?

Седяхме в боровата гора до пътя. Времето се беше оправило. Пред Нова година. Приятно е тук. Тишина, която тренира ухото, само навремени в далечината изръмжава мотор. А наблизо, в угарта до гората са накацали свраки - разкарват се, търсят и литват тежко - първо една, две..., докато въздухът почернява; косовете са по-опасни - летят в пакет с голяма скорост и цвъркат радостно-зловещо, надушили плячка: цялата картина напомня Хичкок и потръпвам...

 

РОСЕНЕ, ТРЯБВА ДА ВЪРВИМ. Пионки сме и ще бъдем. Вдигаме гълъбите.

Излязох на магистралата. Ятата из оранта се бяха разпилели, аз стоях на банкета, покрай мен летеше светът и се разминавахме; в главата ми набъбваха спомени... Честите скандали, когато останах последния път без работа: търпеше се ден, два, три... След това ми писна, дразнеше ме всеки шум; ще се запилея из горите тилилейски и няма да виждам никого... Мизантроп, абсолютен мизантроп и ексклюзивист...

Вдигнах пръст с наклонен палец. Росе, викнах към оклюмалия млад мъж край пътя, знаеш ли какво пише Сент-Екзюпери: "Ако отвориш мида, а тя се окаже празна, не тъжи: в старите празни черупки няма нищо тъжно...", или нещо такова...

 

P.S. "ВЛ-400" би трябвало да означава "Високоволтова линия 400 киловата" (или подобно). Този текст е един от първите, които писах през 1989-1990-а и публикувах в дебютния си сборник "Двойно" (1994), но другаде не съм пускал. Днес реших да го пусна като кавър на една идея за Втората атомна електроцентрала, чиято реактуализация претърпя фиаско. Разбира се не тая надежда, че политици ще го четат. Дори и читатели. Днес читателите са изчезващ вид, а политиците са други, не са ония от началото на 90-те, които в немалката си част бяха поети, писатели, интелектуалци (и ченгета, естествено, като днес). Днешните не четат, но за сметка на това говорят един източен вариант на брюкселски нюспийк, от който само ти се повдига. Все пак, който го прочете, го моля за снизхоздителност.

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.05.2013, № 5 (162)

Други публикации:
Владимир Шумелов. Двойно. Велико Търново: ПАН-ВТ, 1994 (1999).