Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ДВАМА ВАРНЕНСКИ ПИСАТЕЛИ

Владимир Шумелов

web

Във Варна има много добри писатели (разбира се повече "много", отколкото "добри"), но двама ценя по особен начин - Атанас Липчев и Людмил Станев. Първият почина наскоро (06.02.2010), а вторият се появява инцидентно във второто изречение на предпоследния роман на Липчев "Пътят към зимата" (2009). Станев е по-млад и е жив и здрав. Работи.

Имах удоволствието да пиша за книгата на Людмил Станев "Ненакърнимо" (1998), чието заглавие ми послужи (в последния момент) да сложа каламбура "Накърнимото" над корпуса от мои критически текстове и есета, издаден от "Жанет 45" през 2004 г. В книгата ми хареса особено приятната тандемна спойка с художника Кольо Карамфилов, както и факта, че тя продължава една добра концептуалистка традиция, заложена в първите му две книги - "Няма такава книга" и "Неприятният татарин". Всъщност плодовете от съвместната му работа с Кольо Карамфилов издават и нещо друго, добре познато в издателската ни практика през десетилетията. В случая тандемното усилие е насочено към един субкултурен продукт, чиято рефлексия, бих казал, е назовима по-отчетливо от книгата на Иван Станев "Избитите обитатели. Из тетрадките на един закъснял модернист" (ИК "Вирга", 1994), въпреки че отпратката визира издателския факт, а не творческите усилия в тази посока с давност. През 1997 г. пък проходи разаизма, отелесен в книгата на Светослав Митев и Олег Константинов "Раза" (изд. "Анго Бой"), и А.Л.А. (Алтернатива, Литература, Авангард). Бих посочил и други примери, в които българската субкултура съчленяваше различни изкуства, синтезираше тяхната изразна естетика в един атомизиран и отделен от себе си свят в самия край на XX век. Това не звучи патетично, ако поставим тази култура в контекста на световните постижения от последните десетина години и още повече в традицията на субкултурата от бившия Източен блок, разбира се, взели понятието в неговия широк аспект като "неофициална". В този по-широк субкултурен поглед, където границите "традиционна", "неофициална" търпят рязка промяна, а бунтът е ментално-езиков, българският автор попада сред ето такива свои "източни" събратя - "апологети" на книжната субкултура: Светислав Басара, Евгений Попов, Владислав Баяц, Владимир Сорокин, Миленко Паич, Александър Прокопиев, Михал Вивег, както и някои от старата гвардия - Шкворецки, Петер Естерхази, Булатович, Дьорд Петри, Йежи Кошински, Кешловски, Пиясевич... В този контекст, особено сред раздвижената субкултурна ситуация в България от последните няколко години (средата на 90-те най-общо), "Ненакърнимо" на Л. Станев полага добър камък в основата на ъндърграунда, сливайки в екзистенциална консистенция проза, поезия и визия. Това съчленяване на проза и поезия, да речем, при Георги Господинов ("Черешата на един народ"), при Л. Станев добива нов формален нюанс чрез рисунките на Кольо Карамфилов (и единствената "реалистична" рисунка от Л. Станев - портрет на Кольо). Текстовете на Л. Станев са деструктивни откъм наративност, но заедно с елементите на абсурд носят поетическа емпатия. Ако ги обърнем към "сцената" (към която авторът има определен принос) те биха се вписали добре в координатите на Цветан Марангозов (Стоян Алексиев в "Гъбата или обратното на обратното") като артикулация с неедноизмерна реторика и моралистичен заряд. Пародийността на отделни текстови фрагменти е ретуширана именно от този моралистичен заряд под формата на хайку, нава или дявол знае какво. Така или иначе, това не са "затворени" текстове или поне актът на доизказване е оставен на читателя, на мига (на спомена).

Тези текстове дори не са текстове в класическия смисъл, а авторът казва във "Вместо предговор": "Не съм писател". Освен иронията/самоиронията съзирам и нещо друго. "Нещо, което ще те разтърси завинаги." Няма да цитирам отговора на Станев, защото не е това. Мисля, че не и това, което през 1992 г. се опита да каже Степан Поляков в "Царят на късия разказ" (боже, как лети времето и какво стана с този момък, макар че в онзи момент много го харесвах).

Тогава? Следвайки и досега натрапената ни херменевтична формула на Дилтай, да се явим неподготвени за огромния зев, който е отворил уста да погълне и изплюе литературата като тор? Или, залагайки на "подземието", да потърсим оная перформативност на езика, която ни прави съ-участници? Мисля - второто. А то е по-трудно и създава илюзията за накърнимост. Каквато е добрата литература.

Именно добрата литература е понятието, което свързва двама иначе толкова резлични креатори като Атанас Липчев и Людмил Станев. И тук ще се върна към предпоследния роман на Липчев "Пътят към зимата". Б. Гърдев правилно отбелязва, че това "е най-хармоничната и завършена творба на писателя. И най-съкровената." ("В памет на Атанас Липчев", Електронно списание LiterNet, 15.02.2010, № 2 / 123). Също и че е "писател със свое безкомпромисно поведение на убеден демократ" (пак там). Когато оставих настрани романа, си казах: Това е книгата. Винаги съм искал да пиша така - мъдро, улегнало, недребнаво, за екзистенциалните неща в живота, за онези гениални проблясъци на креативността, които се появяват на последната житейска права; на финалната права, в която носталгията, спомените и всичко друго са пълни със смисъл, тъга, откровение и прошка. Думите, които ги описват, тежат повече отвсякога. Навярно затова и текстовете стават все по-кратки. Романите стават по-тънки ("Пътят към зимата" е по-тънък от предишния "Фустанела", а той от своя страна - от "Крадци", и т.н. Не това е важното. Иначе, доколкото говорим за сюжета в едри щрихи, ето за какво се "разказва": След краткото интро за "последната житейска отсечка, финалната права", старостта и близката смърт, започва същинският "разказ в разказа" - една многообещаваща новела, която протагонистът на автора пише преди повече от 20 години. За този текст той казва: "Определено това е книгата, която писах най-дълго време, макар и да е най-кратката". От време на време спира, разказва за отпреди 20 и кусур години, за да коментира и да вкара коментара в синхрония; а диахронията е Варна от късния соц, която си спомняме с носталгия, Варна на тихите романтични улички, рибарите и колоритните й обитатели. Тук са капитан Левтерис, братовчедката Тина, в която разказвачът е влюбен посвоему, неговото семейство. Липчев ни връща към ученическите си години, към другарите от улицата - беднякът Люси, извращенията на тоталитаризма, но разказани с умерен тон, разбира се, безкомпромисен от гледна точка на морала. И появата на нямата Мария - неговата първа и последна истинска любов. Следват кандидатстудентски изпити, провали и успехи, грешки и падения. И така нататък.

Това е роман на равносметката: на изминалия живот, на творчеството. Това е любовен роман, отправен към любимата жена, човека, родината, свободата. Роман за достойнството и себеуважението. Роман-изповед. Когато като на кинолента животът се движи напред-назад, до старостта, до (въображаемия) некролога; странно е впрочем, че сега, когато стигам до страницата с некролога, поглеждам истинския некролог на Липчев и ми става тъжно, разбира се, но не толкова, че да заплача - та аз не го познавах лично, като изключим може би една-две инцидентни срещи сред други хора. Цялостният текст на романа обаче приемам за свой, защото всичко в него сякаш лично съм преживял - ако говорим за онова, тоталитарното време, а и днес - емпатия. Това е роман за смъртта и живота и страха от смъртта (оня именно страх, за който разсъждава ДеЛило в "Бял шум"). Непоносимо добър роман (след "Фустанела" си мислех, че не може да изкара по-добър, а днес не знам какво мога да кажа след посмъртно излезлият "mailer daemon или другият бряг на реката".). След последния ред на романа следва "Август, 2009 г.". През август Атанас Липчев се упъти към "зимата" на живота, към своята наистина последна зима, по пътя, който "някак внезапно свърши, усещам космически студ, дочувам воя на хали и виелици, сигурен съм, че най-после пристигнах".

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.02.2013, № 2 (159)