НАИСТИНА РОМАНОЛОГИЯ

Владимир Шумелов

web

Вероятно най-голям брой критически интерпретации има върху жанра роман. И българските критически статии, студии, есета и пр., авторски книги и сборници върху романа и неговите особености и характеристики не са никак малко, но аз бих споменал отделно една книга на Милан Кундера, наречена "Изкуството на романа" (Колибри, 2007). Може би защото е резултат на "теоретизиращия практик", който разглежда романа авторефлексивно, от позицията на "естетиката на своите романи", без да е съгласен те да се четат като психологически. Позиция, разбира се, противоречива и оспорима, още повече отстоявана от писател, романист.

Книгата на Младен Влашки "РоманОлогия ли?" е също изследване върху романа, съвременния български роман в частност, макар че сам авторът не е точно "теоретизиращ практик" (обратното е), което има своите предимства. Ако при Кундера критическата гледна точка е по-автономна, самодостатъчна и ориентирана към това да "помогне" на "своите" читатели да го четат, разбирайки романа, то критическият перископ на Влашки оглежда далеч по-детайлно и по-надалеч проекциите на жанра роман в български контекст. И не само. Става дума за различни критически езици, предложени от двамата. В случая се отказваме от метаезиковата "патерица", която Кундера предлага на своите читатели, и поемаме по утъпкания критически път, който ни указва книгата на Младен Влашки.

И като споменах "утъпкан", веднага ще направя уточнението, че богатият опит на автора в оперативната критика и литературната теория и история, неговата академическа закваска и преподавателска дейност, му помагат да избегне клиширания език на традиционната критика. Книгата му е практикум, лаборатория върху романа, едно голямо научно есе върху съвременния български роман от последните десетина и повече години, но е и прецизен аналитичен срез на жанра, през чийто процеп се провиждат слабостите и постиженията на новите български писатели, поставени в един изключително богат на нюанси културен и обществен контекст. И понеже приложността на това изследване е първото обозримо и важно качество на книгата, ще кажем, че тя наистина ни помага да се ориентираме в сложните и нееднозначни процеси в новата българска романистика, да преподреждаме стойности; тя ни провокира, но незлобливо, с един топъл и разбираем критически език, често иронически.

Но защо "РоманОлогия ли?"? Ами защото през 2012 г. Светлозар Игов издаде книгата си "Там на Балканите" с подзаглавие "романОлогия" (ИК "Жанет 45"). При Влашки жанровото уточнение - подзаглавието на Игов, е станало заглавие на книгата му. Игов със сигурност не се сърди. Акцентът е изместен, при Игов мисълта на М. Бахтин: "Принципно всеки жанр може да бъде включен в конструкцията на романа" е водеща, затова и той дава указание как да бъде четена/разбирана книгата му - като роман или като нероман. А и вторият "роман" на Св. Игов жанрово и структурно е коренно различна книга от тази на Мл. Влашки; тя съдържа поема, четири пиеси, една повест и две критически статии, чрез които се опитва да ни даде някакъв ключ към неразгадаемата балканска историческа съдба. Едната можем да определим най-общо като "философия на историята", другата си е литературнокритическа книга. Младен Влашки заиграва с "науката за романа" и това голямо свързващо О между двете думи разчитаме и като ирония, произхождаща от "възхита", а въпросителната частица "ли" подсилва това усещане. Но както и да четем заглавието, то не променя жанровия статус на книгата - тя си остава монография върху съвременния български роман, един от първите и сполучливи опити да вкараме в обозрими критически граници родния ни епос от последните години на новия век.

"РоманОлгия" е с уточняващото подзаглавие "Съвременният български роман между употребата и експеримента", чиято идея е развита в отделните части: "Няколко думи за начало", "Употреби на романа", "Експерименталните ходове на българския роман", "Грешните ходове на българския роман", "Преодоляване... Един възможен тематичен поглед към съвременния български роман", "Съвременният български роман в отделни примери"; и като споменах "приложния" принос на книгата, освен втъканата богата фактология в отделните части, да подчертая и важните две "приложения" в края, които списъчно изброяват авторите (по азбучен ред и групирани по пол) на български романи в периода от началото на XXI век до днес, както и литературните награди за проза в България (от края на 90-те години на XX век до днес - "Развитие", "ВИК", който вече го няма, НФ "13 века България", "Хеликон", "Елиас Канети", "Христо Г. Данов"). И споменавам специално тези приложения, защото съзнавам, че зад тях лежи стоически и къртовски труд, чийто израз не е само фон (бекграунд) на тъканта на изследването, а е органична част от анализите и изводите в самия основен текст, "доказателствен" материал, така необходим за пред съда на претенциозния читател и професионалната критика.

Ето някои от съществените качества на книгата: тя търси историзиране на прочита на днешния роман; представя концептуален и цялостен поглед върху този роман чрез конкретни критически интерпретации върху отделни романи на: Владимир Зарев, Атанас Липчев, Емилия Дворянова, Недялко Славов, Борис Минков, Емил Тонев, Милен Русков, Христо Карастоянов, Алек Попов, Илия Троянов, Димитър Динев, Теодора Димова, Кристин Димитрова, Галин Никифоров, Александър Секулов, Емил Андреев, Леа Коен, Милен Стоянов, Александър Чобанов (в главата "Съвременният български роман в отделни примери", но и много други, пръснати из книгата); изследването търси и предлага "терапевтични практики", откриваеми в главите "Експерименталните ходове на българския роман" и "Грешни ходове на българския роман", за които предлага някакви "решения" в главата "Преодоляване... Един възможен тематичен поглед към съвременния български роман".

Проблемите, които поставя това изследване на съвременния български роман пред нашето литературознание, изглеждат неизчерпаеми, но добрата новина е, че то дава смислено и задоволително решение на повечето от тях. И завършва "с надеждата, че съвременният български роман е поел стабилно по пътя на добрата литература" (с. 240).

Разбира се, книгата може да има различни прочити: през очите на професионалния критик, през очите на утвърдения и начеващия писател прозаик (дори като "ръководство"), през очите на масовия читател (доколкото "масов читател" не е оксиморон днес). Аз я прочетох с удоволствие. Взех си поука. Мислех да пиша за книгата на Младен Влашки подобно на Кундера, като "теоретизиращ практик", но не го направих. И не знам дали станах по-добър. Със сигурност по-уверен, когато пиша белетристика (вж. "Писма до младия романист").

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2015, № 5 (186)