Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪТЕКАТА

Владимир Шумелов

web

Накъдето и да се обърнеш,
все ще си със задника назад.

Мао Дзедун

Настлана с панели, пътеката свързваше два панелни квартала. Следваше извивките на дере, разцепило на две баира. След първата стръмнина релефът улягаше и склоновете образуваха валог, вдясно от който под огромен орех шуртеше чешма с каменно корито.

Преди години иманяри бяха обърнали коритото без резултат и оттогава водата копаеше земята и изтичаше по склона покрай постланите панели; придошлите пролетни и есенни води от чешмата подкопаваха бетона и някои от плочите се бяха слегнали встрани.

Ерозията би продължила пъкленото си дело двойно, ако едно лято кечаджии не бяха бетонирали водата от преливника, който шуртеше от една тръба на завоя над чешмата; водата бе студена и кристално чиста и се вливаше в шахта под земята. На двайсет метра по-надолу обаче избиваше на повърхността и заливаше панелите. Тогава не помагаха и перилата, които през годините цигани отмъкнаха едно по едно, не помагаше и дебелият сняг...

Човек трябваше да седне и да се опре до скалите. Там пътеката се хоризонтираше относително до барелефа "Времето". Торсът на жена в основата на трийсетметрови скали с надпис отдолу "Времето" беше дълбал Джон. По-късно някой беше наклепал барелефа с червена боя, която годините отмиха постепенно.

Времето течеше. Джон умря на 28-та си година; хората продължаваха да пълзят по пътеката, докато свикнаха да крият криви усмивки зад зъбите си така, както бяха забравили да поглеждат нагоре към скалите и пъплещия над тях полумесец...

Закопчах полушубката си и потеглих нагоре по пътеката. В движение свалих 8-грамовия си пръстен с гранат и го набутах в задния джоб на джинсите. Дотегнало ми бе да слушам напоследък за екшъни в тая стръмна зона на здрача и затова пипах с любов и известно успокоение дръжката на парабелума, който преместих в ботуша.

Първата пряка с макадамова настилка, в края на която започваха скалите, изминах пръхтейки. Имаше защо: в бара долу бяхме пили кажи-речи до зори. Сега обаче бе ясно, но студено като в ада, а аз бях неадекватен и смел повече от необходимото.

До барелефа на Джон спрях. Луната осветяваше цялата скала догоре, каменната жена и аз бяхме в мрак. "Джон - рекох, - лека ти пръст!" Запалих цигара и я поставих в основата на скалата. После потеглих в снега. Нагоре се върви по-леко в сняг и лед. На първия завой се обърнах: един фас пъплеше след мен. Дадох газ. Стъпките ме застигаха. Бързах, без да се обръщам, но фасът ме изпревари.

Бяха двама, две от говедата, с които се бях счепкал на излизане от бара. Да викам нямаше нужда. Не виках, докато двамата ме подритваха помежду си. Гледах да запомня мутрите им на лунната сметлина. Гледах още да опазя главата и топките, но опазих една топка и половин глава...

Надигнах се от челна стойка сред тъмно петно; двамата бяха отпрашили мълчаливи нагоре, а зад скалите, кацнала на ръба на платото, луната ми казваше "Чао". "Майната ти" й отвърнах с половин уста, след което изхрачих шепа кръв. Попипах задния си джоб - беше празен. В ботуша обаче ме убиваше желязото. Поех нагоре по пътеката.

Катерех по мъничкия път и ръсех кръвта и злобата си по скалистия сипей, който някой се беше сетил да застели с бетон. Докретах до ореха и приседнах на обърнатото корито до чешмата. Беше студено, но на мен ми беше горещо. Разхладих се с вода от чучура и измих кръвта си на лунната светлина. Помислих и станах.

Нямаше къде да идат. Просто нямаше къде другаде и пъбкроулът щеше да им излезе през носа. Когато изкачих баира, видях лъчите на бара над панелния кошер; лазерните снопове циркулираха по небосклона и ме насочваха.

Влязох и се запътих към тоалетната. Хвърлих пари на циганката до вратата и се залостих вътре. От огледалото ме гледаше друг човек. Пооправих се и влязох да пикая. Пиках поне пет блажени минути. Не ми се излизаше. Излязох и се измих. Мих се старателно и дълго. Скоро щеше да разсъмне.

Някой заблъска вратата. Застанах встрани от рамката и извадих желязото от ботуша. Изчаках поредния тласък, после отворих изведнъж. В краката ми се стовариха циганката от входа и двама бабаити. Затворих вратата и ги подканих с патлак в ръка да се надигнат. Тримата станаха без желание. Разбирах ги, но завинтих самоделния заглушител на дулото и изстрелях по два куршума в циганката и единия бодигард. Другият се надриска. Казах му да се оправи и да извика моите хора. Описах му ги.

След няколко минути всички бяха в пакет пред мен. Мигаха на парцали пред заглушителя и внимаваха да не стъпват в локвите кръв. Изглеждаха респектирани, а на мен не ми пукаше. Мислех за пътеката, по средата на която един умрял Джон бе дълбал барелефа "Времето". После пострелях...

Години по-късно щях да миткам отново по пътеката; пътеката щеше да бъде вече път (шосе), а аз щях да разкарвам носталгията си по пътя, по който... И си мисля, че Джон не умря просто от рак на белите дробове, положението му се влоши рязко след един бой на пътеката, може би по времето, когато довършваше барелефа. Така и не разбрах кога опъна пèталите и не можах да го изпратя. Страшно съжалявам, Джон!

По пътя вече рядко минаваха хора, от време на време профучаваше кола, а околните баири бяха обезлесени и застроени с типови панелни и тухлени кооперации, покрили за кратко време и платото, в основата на което лежеше барелефа на Джон, все още...

Това беше след пандиза; случи ми се веднъж да мина по пътеката привечер. Минах като на парад: чешмата си беше на мястото, преливникът беше каптиран и скрит под асфалтирания път; и "Времето" си беше върху скалата, без червена боя; вървях тържествено бавно надолу, а до барелефа приседнах.

Вече нямаше хора. Нямаше и кой да наклепа барелефа, и на мен ми беше тъжно, и слънцето отдавна беше отпердашило зад скалите, но летният ден е дълъг.

Седях до "Времето" и чаках здрача с желание. Нямах работа, нямах къде да ида и плачех мълчаливо, докато в съзнанието ми прелитаха картини от миналото.

Бях бягал през цялото време. Бях изоставил семейство, приятели, работа (бях бачкал къде ли не, но никъде не се задържах по-дълго); въпреки всичко - бунт, искейпизъм, егоизъм и завоалиран идиотизъм, бях един нормален тип, обитаващ краен панелен квартал. По времето, когато се наложи да накажа ония дрисльовци, бях още млад. Все пак след това имах доста свободно време за мислене (а и почетох доста) и знам, че не това беше главното и съдбовното в живота ми. Обичах да бягам; бягах още като дете от Дома за деца и юноши, наврян вдън горите Тилилейски; бягах и от пандиза, и от къде ли не. По-късно учих в града, но повече наблегнах на улицата; бях чувствен тип и затова прекалявах с всичко - алкохол и желание за плътски измами: може би така угаждах на вечната си незадоволеност от живота - тая, която ме съпътстваше и досега; всъщност отрано усетих, че животът изтласква такива като мен извън пътеката на щастливците и това насади в душата ми разяждащата корозия - злобата; единственото смислено нещо, което успях да свърша, беше женитбата, но тя се оказа кратка; опитах се да уча след СПТУ-то - като основа на Голямата амбиция, - не се получи; засякоха ме промените, после сменяхме Системата, а тя се издриска отгоре ни; и понеже брънките от оковите не се скъсаха, не почувствах облекчение, продължих по старому.

В средата на 90-те ми беше писнало; бях дерайлирал по всички релси; бях един аутсайдер с незаконен патлак в джоба.

Малко преди 2000-та бях свободен (от простреляните беше починала само циганката). Свободен! Слизах обаче по пътя към един чужд свят, който не познавах. Знаех, че и той не ме познаваше. Вече.

Не знам какво да правя... На времето, спомням си, един концерт на протестантката Шийниъд О'Конър в Ню Йорк (беше през 94-та май) ме накара да се разплача. Трябваше да пее по случай 30-годишната музикална дейност на Боб Дилън. Не може така - тя, изправена, невинна, остригана, нежна фея, освиркана като последна... Номерът бил в някакъв неин клип, но това е изкуство, скапани нюйоркчани и мегаломани такива! Ама и тя разказа ли им играта!

И друго си спомних, докато дремех и пушех пред "Времето": когато бях в казармата, екскурзията до Ню Йорк беше един бон. По-късно, когато вече имах тия пари, тя струваше двойно, а толкова исках да изкача Емпайър Стейт Билдинг и да погледам отгоре грамадите на Голямата ябълка, мътната лента на Ийст ривър, да пообиколя из петте района на мегаполиса, да се снимам на ъгъла на Пето авеню и 42-ра, да... В живота почти винаги е така: не става. Или става следното: Връщане отнякъде (не е важно откъде)... Заварено положение... Нарастване на напрежението (трилъра)... Съмнителен покой (това би трябвало да е финалът - малко тъжен хепиенд, който съвсем не е такъв в действителност)...

Тогава станах. Беше вече тъмно, но луната светеше над скалите, пълна. Запалих нова цигара и я поставих в основата на барелефа. "Високо, високо..." си тананиках песента на ФСБ, докато слизах по пътеката, която беше шосе. "Високо, високо...", докато луната осветяваше всяка моя крачка надолу и се отразяваше в задника ми.

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2011, № 6 (139)

Други публикации:
Алманах за литература и изкуство "Света гора" (В. Търново), бр. 1 ("А"), 1997.
Владимир Шумелов. Между Бекет и Аз. В. Търново: ПАН-ВТ, 1998; В. Търново: Фабер, 2003.
Владимир Шумелов. И така нататък. В. Търново: Фабер, 2007.
КИЛ (Варна), бр. 7-8 (344), 2013, с. 7.
Алманах "Любослов" (Чикаго). Годишник на българските писатели в САЩ и по света, год. 2, 2013, с. 52–57
.