Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИСАНЕТО
Фрагменти

Владимир Шумелов

web

1.

Перманентното ми писане преминава в елипси, а те избеляват, превръщат се в бяло писмо. Тогава изтръпвам, ръката ми се отпуска, светът почернява, тялото ме боли, болката пронизва душата ми, но резултатът е нулев. Нищо. Нищо. Нищо...

Казват, че тогава се изчерпваме. Свършваме. Депресия. Black ass. Suicide. Като Хем.

Но не. Докато пиша, докато дишам, усещам тръпката на хищник, подушил плячка. Тогава пиша и искам да преживявам, да усещам кръвта на живота. Искам да живея пълноценно, неморално. Тогава се възраждам. Първо чувствам лек гъдел, кожата ми се затопля, зачервява, възбуждам се. Вземам се в ръце. И нещата потръгват. Хоризонтът става видим, приближава се. Все пак, когато поемам към него, осъзнавам неговата безкрайност, своето нищожество. И така - безкрай.

 

2.

Имал съм, всички са го имали, периоди, в които гладът и безсмисленото съществуване са замъглявали ума ми. За каква тайна, боже, може да става дума. Психотерапевтични текстове, курсове, семинари (Себепознание), тъпни. Фройд, Лакан, Коелю, Букай и тълпи празноглавци. Дан Браун, Елизабет Дженкинс, Ронда Бърн (книгата и филма "Тайната"), Карл Луелин Вешке и д-р Джо Слейт, Вадим Зеланд, Дейвид Фроли и Стефан Райчев Чакъров. Духовни учения, мистика и енигматика. Методи за промяна на реалността и ето такива заглавия: "Как да се справим със скуката и липсата на мотивация", "Йога на смеха - връщане към детската жизнерадостност", "Преодоляване на емоционалните травми от детството", "Силата на целта и поемането на отговорност", "Можем ли да привлечем късмета на своя страна?", "Как да променим манталитета на жертва и да си възвърнем силата?", "Обичта към себе и нашите избори"... Книги от типа на "Ти си промяната" на Роси Вак [Вакъвчиева].

Имали сме периоди на хлътване по психоанализата. Не вярвахме, че тя се е институционализирала до степен на християнската традиция, докато не прочетохме Мишел Фуко и Жил Дельоз. А след това и критиката "отвътре": Жак Лакан, Феликс Гатари, Люс Иригаре, Ерих Фром, феминистките критици на Фройд.

Моят избор е бил винаги един - да открия тайната на писането, когато съм нахранен и доволен от живота, който живея. The True Secret of Writing. Когато пиша, винаги чета добра книга. Понякога няколко добри книги. Спомням си Реймон Кьоно и неговата "Упражнения по стил" (1947; многократно издавана на български), един от многото, които беше чукала Айрис Мърдок, но всички започвахме от уроците на Папа. Уроци, които завършваха в изчерпването, black ass, клиниката "Мейо" и suiside. Причините? Физически проблеми, но всъщност остаряване и липса на късмет, както и такива от психологическо естество - натрапчиви идеи, самозаблуди, параноичен страх от бедност и преследване, дълбока депресия, невъзможност за работа и под.

Така или иначе в крайна сметка Хемингуей влиза в болницата "Сейнт Мери" към клиниката "Мейо" в Рочестър, Минесота, което определено е грешка. Там е подложен на електроконвулсна терапия (през декември 1960 г. му правят между 11 и 15 електрошока; нека отбележим, че на подобна терапия са подлагани Лоуел, Антонен Арто, Силвия Плат...). През януари 1961 г. Хемингуей излиза от "Мейо" и се връща със самолет в Кечъм, Айдахо. През февруари трябва да напише адрес до президента Кенеди от няколко изречения, което му отнема цяла седмица. Лойд Арнолд казва по повод трагедията: "Той не можеше да пише повече, той беше свършен". През пролетта на 1961 г. влиза повторно в "Мейо" и е подложен на още 10 електрошока. Два дни след завръщането си от втория престой в клиниката Хемингуей, на 2 юли, се самоубива с любимата си пушка. През същата година той си задава въпроса: "Какво го интересува един мъж?" И отговаря: "Да работи добре. Да яде и пие с приятелите си. Да се наслаждава в леглото. Аз нямам нито едно от тези неща".

Писането? "Писането е самото занимание. Един писател трябва ежедневно да предизвиква и отстоява безсмъртието или да се откаже от него." (Хемингуей). Звучи велико. Хемингуй изрича (пише) прости неща (истини), които звучат велико, като "добле дичо". А писането, ако профанизираме Хем, е "фасулска работа": "Трябва ти само абсолютно вярно ухо, усета на панаирджийски фокусник, всеотдайността на религиозен фанатик, дебелоочието на крадец с взлом, никаква съвест, освен към писането, и готово".

Българинът обича и почита Хемингуей. Да забравим пишещите от 60-те, 70-те и пр. години насам. Ние си имаме ресторант "Хемунгуей" в Пловдив (ул. "Гурко" 11). Не съм бил там, но бих бил, ако има нещо от духа на онова време и от него. Подозирам, че е все пак само ресторант. Може би не е по-различен и този "Хемингуей" в Банкя (шкембе чорба от 2.49 лв.), който е комплекс и включва ресторант/кафе, бар, барбекю и фреш бар. Ресторант "Hemingway" - Балчик, е нещо по-различно. Част от комплекса "Марина сити", близо до яхтеното пристанище на градчето. Готин - три звезди, акцент върху морските дарове. Имаме си и риболовен магазин "Хемингуй" в софийския квартал "Гео Милев" - въдици, макари, примамки, карабини и вирбели, куки, гащеризони, ботуши, якета, чанти, чепарета, мухи и всякакви такива. С ресторанта "Хемингуей" в Несебър нещата са по-сериозни. Ето думите на режисьора Светослав Овчаров: "Едни гости от Щатите се върнаха от морето и ми разказаха, че в Несебър имало ресторант "Хемингуей". Попитали защо е кръстен така. Собственикът отговорил: "Е, не знаете ли? Хемингуей е бил изхвърлен от Ориент експрес на една малка гара в България. Тук имал любовна история с една нашенка. Гостите от Америка бяха достатъчно деликатни да не ми кажат дали собственикът не се е изкарал потомък на Хемингуей. Всъщност това е доказателство, че понякога не киното уподобява живота, а животът - киното. Всичко, което се случва в моя филм "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа", е измислица". Е, не всичко... Макар че не само аз не харесвам особено тази българска лента. "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа" печели наградата на Балканския филмов фонд за сценарий в Солун (2004) и наградата на публиката за игрални филми на Югоизточния филмов фестивал в Лос Анжелис (съвм. с една документална турска продукция, 6.05.2010 г.).

 

3.

Удивително е какъв страх изпитва писателят, когато завършва една книга. Сбърках ли някъде? Накърних ли нещо? Достатъчно честен ли бях? Ето такива въпроси. И още. Но в случая знаех, че трябва да сложа точка, и я сложих. Една топла, човешка, любяща точка. Знаех, че след нея ще продължа. Но не знаех причината, поради която щях да го сторя. Търсех причината, за да сложа точката, и не я намирах. Най-лесното бе да разкажа една история. История като приказка. С начало, среда и край. Честно. Но не можех, или не исках.

"Съществува - казва Калин Янакиев, - в глобален план съществува усещане за изчерпване на историята. Не в смисъл, че тя е катастрофирала, а в смисъл, че сме разочаровани от всички "проекти", от "осъществяването" на човечеството изобщо. Имаме чувството, че оттук-нататък животът ще продължава "и така нататък". Какви са последиците за антропологията от това особено "историческо униние"? А за литературата?

Когато дописвах и сглобявах сборника "И така нататък" имах предвид една такава семантика на заглавието: продължение, надежда, оптимизъм, струпване/множество, знак за безкраен ред/редица, изреждане (безлично), несвършване/липса на край, незавършване, ескизност, изменчивост на един свят, който позволява да бъде моделиран, повторяемост, déjà vu. И т.н. Сборникът бе изпълнен с познати постмодерни техники и имитация на "лекото/лесно" писане, но постромантичен като въздействие, с ударение върху тъгата и меланхолията. И не маловажно - това бе една авторефлексивна/самовглъбена/самовглеждаща се белетристика; белетристика, която дори заложила на автентичното (в биографичното), си оставаше симулативна, което означаваше много неща - че в годините на новия век вече свободно използваме хватките на жанровото (не само в литературата) взаимопроникване и симулативното смесване на естетически с етически категории. Което, от друга страна, променя рецепцията на/за литературата.

 

4.

По-късно четяхме всичко и имитирахме всичко - къде успешно, къде не. Но отбягвах организирания литературен живот, кръжоците, съюзите и подобните литературщини. Всъщност се отбягвахме взаимно. Да не забравя и оная безсмислена отврат курсовете по творческо писане, толкова актуална днес. Писането е мислене, а то не се учи на курсове. Сега не е така и това пречи точно толкова, колкото и помага. Следя внимателно за стила и бекграунда в книгата. Понякога дори отдавам повече значение на бекграунда... (За Харолд Блум един от белезите на голямата литература е т. нар.strangeness, свойството да бъдеш "чужд" спрямо онова, което те заобикаля; нещо, което например Кафка или Конрад постигат чрез "специфичната атмосфера", а Набоков чрез детайла, изследван сякаш през "лупа".)

В едно парче на "Pink Floyd" от "Meddle" фонът (бекграундът) е част от химна на футболния отбор "Ливърпул". Текстовете на/за "Pink Floyd" в едноименната ми книга играят ролята на такъв "бекграунд". Знам, че спойката между различните текстове е рехава, както е рехава и жанрово аморфна самата книга; като цяло тя стои може би повече до литературния дневник или по-точно - отново както в предишните ми есеистично-критически книги - до литературния албум (като онези със стари снимки). И може би скритият зад чуждите думи автор и известната колажност на текста напомнят за стила на Пламен Пенев (в книгата му "Преносима памет", "Стигмати", С. , 2007, но не само там) и техниката shibboleth (смесване на познати текстове с музикални парчета)...

 

5.

Харесва ми да съм жив. Понякога. Знам, че е проста синхрония между физиологично и психично, но все пак. И ако слушам любимото парче, или чукам любимата жена, е върхът. После? Се уморявам и трябва да пиша. Отново. Отново. Пак. Увлича ме моментното, фрагментарното, ужасът, стресът, страхът от смъртта, емоцията да си жив, благодарение на искейпизма; да пиша на "един дъх", без пречки, препятствия; мисъл без излишен рационализъм.

Понякога ми се струва, че съм изпуснал юздите на времето, че вървя след него, че не съм в него. Понякога - обратно, че твърде съм във времето; и почти никога - че съм го изпреварил...

Толкова много ми се пише, че изпомпвам вътрешната съпротива от многото четене... Това ме уморява и изсушава. Нужна ми е емоция, почивка, аванс... Търся... Животът е един непрекъснат ритъм и изпуснеш ли го, губиш. Изкуството е непрекъснато търсене на ритъма, да влезеш в него, да бъдеш тамада, да влезеш в многогласието му, да го дирижираш и същевременно да бъдеш уникален и разпознаваем...

В началото на 90-те пишех, че трябва да пишем като западняците - по-малко политика, по-малко психология, повече живот. Някои го разбираха криво. Не разбираха какво значи живот. Ами такъв, какъвто го пише Юнас Карлсон (1971) във "Вторият гол" (изд. "Роборид", С., 2012) - писане за дребния живот, за ежедневието, което е встрани от едрите неща, една заигравка с читателя, именно защото може би е актьор... Да не забравяме, че писателят е и актьор, а писането...

Писането е обсесия. Като пиенето, пушенето, комара, секса, дрогата. Понякога се взаимоизискват, понякога се допълват, но по-рядко отхвърлят. Последното се случва често, когато се разболееш. Тогава нямаш избор. Търсиш заместител, който те устройва. Или оставаш само на едното писане. Семпло, носталгично, мемоарно писане. Като нонфикшън.

 

6.

Близка ми е хладността (cool) в писането, в изкуството, като някакъв вид отстранена обективност и безпристрастност. Донякъде както пишат Хемингуей, С. Бекет, Й. Бродски. При Бродски неговата барокова разточителност на думите сякаш говори за обратното. Това е привидно, защото хладността в писането е друго качество (не техника). "Той пише за своите герои, без да се съобразява с политическата коректност. Ако смята, че хомосексуализмът на Кавафис е определил отношенията на поета със света, той пише за това, без да се страхува от обобщения. Ако смята, че хомосексуализмът на [Уинстън Хю] Одън или пък фактът, че Дерек Уолкът е мулат, не са се отразили съществено върху поетическото им чувство, той споменава за това бегло или изобщо не го споменава" (проф. Лев Лосев, "Йосиф Бродски. Опит за литературна биография", "Рива", С., 2009, с. 266).

Проф. Никола Георгиев казва по повод писменото слово като вид комуникационно средство, че днес то е обречено, като споменава Маршал Маклуън, който разделя комуникационните средства на "хладни" (cool) и "топли" (warm) и поставя писаното слово към "хладните".

Или може би иронията? Като "последен стадий на разочарованието" (Анатол Франс) или защото според В. Юго "свободата започва с ирония"? Или самоиронията?

Така или иначе, ако я сънуваш (според Съновника), ще губиш, усилията ти ще са неплодотворни...

Никога не съм сънувал иронията, но съм сломен.

 

7.

Когато спечелим първата си награда от писане, се отключват комплексите...

За твореца сбъднатото желание е да изплува, да излезе пред публика, да успее, да получи признание и награда за труда си, понякога дългогодишен. Лъжат тези, които твърдят обратното. В повечето случаи обаче успехът действа като бумеранг. И немалко са онези, които после не могат да се свестят продължително, а други въобще да се изправят. Особено пагубен се оказва ранният и бърз успех при младите. Така е било и при мен (след първата ми литературна награда чета сега едно интервю с мен, от което ме е срам днес, толкова съм оптимистично-нафукан)...

Така е. Всеки има своя възход и падение. ("Връщането е най-трудната част на всяко изкачване" - пише Карсън Маккалърс в "Сърцето е самотен ловец".) Едни се пропиват след наградата (като начало изпиват на място паричния й еквивалент), други стават зли. Продължават да творят (да пишат книги, музика, да правят филми и т.н.), но оставят произведенията си недовършени. Повечето ги довършват, но започват да се повтарят, не надскачат успеха на първата си (заслужено наградена) творба. Или губят чувството за мярка. Или умират. Вариантите са много и различни. Трябва да се почива от славата. И да се пази достойнството. Нещо изключително трудно днес.

Все пак да не забравяме - писането, както животът, е едно голямо фиаско, за което трябва да сме подготвени.

Но ако пишем добре, физически и психически ни бива, а пък имаме и късмет и характер, един ден успяваме. Пишем и мислим, че сме писатели, с цялата условност на усилието. С времето обаче ставаме все по-страхливи, по-внимателни. В едно интервю Георги Господинов казва: "Не, само страхът се увеличава. Най-лесно беше с първата ми книга. С всяка следваща си казвах - мога ли да направя еди-какво си, да експериментирам в еди-коя си посока. Човек трябва да се чувства винаги на ръба на провала. Без това усещане писането няма смисъл. Затова непрекъснато сменям жанровете - стихосбирки, романи, разкази - сега и пиеса. Искам да съм винаги в началото".

 

8.

И все пак пиша, защото:

(Цитирам Орхан Памук): "[Пиша] защото имам вродена нужда да пиша! Пиша, защото не мога да върша нормална работа като другите. Пиша, защото искам да чета книги като онези, които пиша..."

(Пак Памук): "Пиша, не за да разкажа една история, а да съчиня една история..."

Защото (отново по Памук): "...се гневя на вас, защото се гневя на всички. Пиша, защото обичам да седя по цял ден в една стая и да пиша. Пиша, защото мога да участвам в истинския живот единствено като го променям. Пиша, защото искам всички вие, целият свят, да знаете какъв живот сме водили и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, защото обичам мириса на хартия, писалка и мастило..." И т.н. До финала: "Пиша, за да бъда щастлив".

Какво ли значи това?

Може би универсалното: "вярата, че един ден нашите писания ще бъдат прочетени и разбрани, защото хората по цял свят си приличат" (пак Памук, "Други цветове", "Еднорог", С., 2011).

А може би темата за тъгата и мъката, която при Памук е една от водещите в творчеството му. В романа си "Сняг" (2006) турският нобелист описва едно общество отпреди десетки години (1992 г., Карс, близо до границата с Армения), което кой знае защо много тъжно ми напомня нашето днес. Там, на изток, в забития турски прованс, хората са: нещастни, тъжни, бедни, заспиват трудно, искат единствено да умрат (осъзнавайки безсмислието на живота), гласуват като мазохисти за най-презряната партия и политиците непрестанно им обещават "надежда", раждат деца, неразличаващи се едно от друго - безрадостни, безработни, безборбени, пияници; това са хора, които ги е срам от живота, който живеят. И, казва той, нужни са десетки години, за да се измъкнем от тази смазваща тъга и мъка.

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.04.2015, № 4 (185)