|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
"ПЪТЕШЕСТВИЕТО Е УМАЛЕН МОДЕЛ НА САМИЯ ЖИВОТ"Владимир Шумелов
В днешната ситуация на света като "глобално село" резонен e въпросът, който Йордан Попов (1941-2015) поставяше тогава в уводните си думи към книгата: "Впрочем каква е ролята на пътеписа в днешния свят, където имаме телевизионна програма "Дискавъри", когато телевизионните камери на стотици телевизии правят документални филми за всички интересни кътчета на планетата, а в "Анимал планет" виждаме как се ражда хипопотамче или как се храни мравояд?" Резонен, но и реторичен въпрос, особено след като прочетем настоящия пътепис, всички пътеписи на Бакъджиев, а и на доста други българи и чужденци. Защото това са различни изкуства, медии, макар и свързани с едни и същи обекти и факти почти документално. По повод книгата написах, че констатацията на П. Бакърджиев: след магията на Черния континент "всеки следващ обект би изглеждал бледен, сив и двуизмерен", ми изглежда лъжлива. Бях прав и доказателство за това е настоящият пътепис. Междувременно все пак се появиха две книги от друг тип. През 2012 г. П. Бакърджиев издаде двутомника си "Риза на цветя" (изд. "2М", Ст. Загора) - "автобиографичен" роман за годините преди 1989-а, който беше естествено продължение на "Хардал или откриване на света" (2006), разказващ ни за откриването на света през погледа на детето/подрастващия. Решени в добрите традиции на българската художествена мемоаристика, тези творби не търсят социалната интерпретация на фактите, те пречупват живота в тоталитарната епоха през чистия поглед на детето, на младежа, и това е най-достоверният път към сърцето на читателя. Тези "хроники", "времеписи" от времето на Народната република, както ги определя авторът жанрово, ни покоряват освен с чистия и непретенциозен език, и с използвания обществено-политически, битово-интимен и културен колорит и бекграунд на епохата, със способността им да ни провокират - да мислим, да действаме и поемаме отговорности, да "бъдем себе си" (както е модерно днес да казваме). Но да се върнем към пътеписите. Ако някои от произведенията на Бакъджиев бихме нарекли условно пътешествия във времето, то травелогиите му са буквално пътувания в пространството. Такова демаркация обаче ми се струва наистина несправедлива, защото текстовете на писателя не са жанрово чисти - те носят белезите и на фикцията, и на факта, но стоят по-близо до факшъна или нонфикшъна, и в тях голяма е ролята на езика и различните белетристични техники, които са използвани. Разбира се, текстът на Бакърджиев като всеки добър пътепис, стъпил солидно на факта и документа, описва един свят, видян детайлно от вярното и обективно око на пътешественика-разказвач, и той носи своите евристични моменти - в бита, нравите, психологията, историята и настоящето на местните, но и в чисто географски и обществено-политически план. В неговия пътепис има романтика, народопсихология, но и екшън, криминални ребуси, доста забавни моменти, като забавното не е за сметка на сериозното, документално-фактологичното. Подобни книги, не на последно място, дори са терапевтични за българина, балканеца, като се опитват да го пазят от неговата ксенофобия и местен патриотизъм. Те са изпълнени освен с изследователска страст, и с голяма доза ерудиция по различни въпроси от световната история и география, на които нямаме причина да не вярваме. Излишно е, смятам, да питаме защо Петър Бакърджиев пише пътеписи. И тук няма да пиша за лабораторията на пътеписа. Ще кажа само, че такава проза релаксира паметта. В случая с пътеписа - паметта за места и хора, които сме видели по време на пътуване. Пътеписът е обичан и предпочитан от читателите жанр по много причини. Добрите пътеписи обаче не са толкова много. Ще спомена напосоки два - добри, - за които съм писал: на българката Росица Йосифова - "Да последваш тюлена монах (пътеписи от Средиземноморието)" (2014), и на канадеца Марчело ди Чинтио "Стени. Пътуване покрай загражданията" (2014). Това са две травелогии, тематично концептуализирани: на Р. Йосифова около темата за тюлените монаси, които обитават най-вече Средиземноморския регион, но и доскоро (докъм 1997 г.) места от нашето Черноморие; и пътеписно-репортажната книга на Чинтио, която определям като висш пилотаж в своя жанр, и която разширява неимоверно взора на съвременника относно феномена "Стени" в синхрония и диахрония, разгледан в почти всички точки по света. Разбира се, в съвсем друг прозаически режим (повече белетристика и публицистика) бих споменал и други книги, които са свързани с пътувания: румънско-френският писател и интелектуалец от европейска величина, "един дисидент преди всички" (О. Стамболиев), Панаит Истрати (1884-1935) издава през 1929 г. впечатленията си от 16-месечното си пътешествие из Съветска Русия с Никос Казандзакис под заглавието "Към другия пламък" (на български излиза през 2014 г. като "Признанията на един победен"); другата е на полския писател Анджей Сташук "По пътя за Бабадаг" (2010). "По пътя за Бабадаг" е роман-травелогия, който събира спомени, размисли и случки от пътуванията на Сташук в Словакия, Унгария, Словения, Хърватия, Албания, Украйна, Румъния, Молдавия и Приднепровието. Един привидно хаотичен роман за бившите соцстрани от Централна и Източна Европа, близък по дух до "По пътя" на Джак Керуак. Споменавам специално тази книга, защото размислите на Сташук относно мотивите и причините да кръстосваме родината си и света са твърде важни и част от тях намирам и при Бакърджиев: Анджей Сташук скита из Полша в началото на 80-те като из terra incognita не за да я "опознае и обикне", за него това скитане е претекст, повод да наниже картини, "за да изтръгнеш нещата от пейзажа, историята, реалността и да ги подредиш върху собствената си карта, да изградиш собствена "фантастична география". Един въпрос витае обаче над читателя от началото до края на тази книга: защо авторът пътува по тези маршрути, по тези земи, изоставени от Бога, неизвестни никому; защо не избира заклинателните за пътешественици Париж, Лондон, Берлин, Ню Йорк, Сидни...? Отговорът не е еднозначен. Епидермалният е: "За мен това бяха обекти на картата [Париж, Лондон...], червени или черни точки, изгубени сред зелен и лазурен безкрай. Чистите звуци не ме привличаха. Историите, които се свързваха с тях, бяха фикция. Запълваха времето и убиваха скуката. В онези далечни времена всяко пътуване надалеч приличаше на бягство. Миришеше на истерия и отчаяние." Другото, по-дълбочинно основание за пътешествията на Сташук, е свързано с темата за смъртта и безсмъртието, с основателния и основен въпрос защо живеем, и в крайна сметка със страха, "този страх" от самотата, страхът, че душата ни ще се разтвори в пространството и безкрая на хоризонта просто ей така, без следа. Тогава тръгваме и бягаме, превръщаме се в искейписти, търсим илюзията за безсмъртие зад бяло-червените бариери на граничните пунктове, "хитър вариант на тай-чи, тоест медитация в движение". Какво мисли Петър Бакърджиев по въпроса? Първо, че е решил да пътува за втори път по дестинацията България - Южна Америка, където не е ходил от десет години (първият му пътепис "Двайсет хиляди левги без вода" от 2003 г. разказва за това пътешествие). Второ, крастата, наречена скитане/пътуване в непознатото, както и писането (в случая на пътеписи), е нелечима, та затова и авторът нарушава обещанието си, че "африканското" му пътуване и книга ще бъдат последни. Трето - мотивите: писателят-пътешественик се завръща в България и в Епилог-а си размишлява как трудно е да обхванеш в главата си два месеца и половина из чуждите екзотични земи (срещу далеч по-скромното пътуване в Южна Америка първия път); струва ли си да скиташ и да прахосваш пари и време?; ражда ли се пътешественикът, или се отглежда като такъв? (по-скоро второто, и четенето на книги е в основата, пък знаеш ли?); и просветлението: "Пътешествието - не екскурзията, не командировката, не летуването на Малдивите, а Пъ-те-шест-ви-е-то е всъщност умален модел на самия Живот! На това вълнуващо пътешествие-приключение между раждането и смъртта, за което сме изтеглили някъде печеливш билет... [...] Пътешествието си е отделен Живот в Живота." (вж. в тази връзка и подобни думи в Посвещението на книгата). Прозрение, подобно на това на Сташук. За пътеписната книга. Тя е в стария, нестандартен формат 70X100/2 от предишните му травелогии и други книги, визуализирана не със снимки, а с авторски рисунки, които издават и несъмнен художнически талант. Структурата й включва Пролог: И собственият ти дъх, Част първа: На края на света, Част Втора: На края на времето и Епилог, от който разбираме, че книгата е писана в периода октомври - декември 2012 г. и включва маршрута: Буенос Айрес - Ушуайа - Сантяго - Ла Пас - Арекипа - Кито - Богота - Картахена - Панама - Летисия - Манаос - Каракас (т.е. от юг на север към екватора и отвъд него). Естествено, и завръщането в родината през Рим (в Епилог-а). За да пътешестваш, преди всичко друго трябва да си романтик, и точно това намираме като основание за тази и други подобни книги на Бакърджиев. В случая авторът ни въвежда в книгата с думите за "сапунените балончета", подир които бягат децата. Сполучливо намерена метафора (троп, който Исак Паси определяше като "средство за опознаване на непознатото"), която изразително ни внушава красотата на мимолетното, отразения в него свят, разочарованието, но и романтичното упорство на непрактичните, вътърничави и неприспособими хора, дистанцията между детския свят и света на възрастните, но и вярата, че този "въздух под налягане" е все пак изпълнен с нашия дъх и благодарение на него "сапунените балончета" летят нагоре, летят до края на света, до края на времето. Първата част ("На края на света") е съставена от дванадесет глави, в които "великолепната седморка" българи странства от Буенос Айрес и Монтевидео (Аржентина) до Патагония (аржентинска и чилийска) на юг, на север до Боливия (Ла Пас, Тиахуанако); тук са вулканът Ликанкабур, солената пустиня Салар де Уюни, глетчера Перито Морено и куп още чудесии. Втората ("В края на времето") започва от езерото Титикака и Перу (тук са инките и пред-инките - всичко от южната до северната част на Перу, а там определено има изумителни неща за гледане); следва Еквадор (Кито), Колумбия (Боготà, където е музеят на златото и галерията на Ф. Ботеро, пристанищният град Картахена; Карибско море (и посещението на островче, естествено), Панама (естествено с Канала), Бразилска Амазония (с корабче, разбира се), та до Венецуела (пропускам водопада Санто Анхел, както и много други изненади на Южна Америка, които втрещяват цивилизования европеец). Финалът е на летището в Каракас, откъдето, както споменахме, българите излитат за България през Рим. Какво още. Трябва да се прочете тази книга. Разбира се, не е зле и да се види Южна Америка на място, но има толкова сайтове за пътешествия и пътеписи, визуализирани великолепно. Пък и ще спестим пари. А, както споменава авторът, за да стъпиш на "края на света" (така пише на табелата край Ушуайя в Огнена земя) и да посрещнеш "края на времето" (който според ацтекския календар трябваше да настъпи на 21 декември 2012 г., но сега със сигурност знаем, че той се отложи), е достатъчно да бъдеш романтик (каквото и да значи това), който "се е изхитрил да удължи живота си десет пъти"; да съхраниш не само детското си любопитство към живота и хората, към непознатото и пътешествието, но и да съумееш "да запазиш паметта си за него". Като писател Петър Бакърджиев се е справил с тази задача. Той пише умно, непретенциозно, с ирония и самоирония, и главното - с хумор и мисъл умее да те въвлече в своя свят, който ти идентифицираш като твой. Поредната му травелогия показва, че едно от притесненията на съвременния писател - малкото му пътувания/пътешествия - е основателно, защото тогава бързо изчерпваш инструмента въображение, изчерпваш се бързо.
Петър Бакърджиев. На края на света, в края на времето. Стара Загора: 2М, 2016, 191 с.
© Владимир Шумелов |