Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ПЪТЕШЕСТВИЕТО Е УМАЛЕН МОДЕЛ НА САМИЯ ЖИВОТ"

Владимир Шумелов

web

Петър Бакърджиев. На края на света, в края на времетоЗапознанството ми с Петър Бакърджиев датира от октомври 2011 г., когато заедно с Марин Георгиев четохме доклади за литературната продукция в Стара Загора - той за поезията, аз за прозата. В раздела нехудожествена литература (нонфикшън) "забелязах" с много добри думи пътеписната му книга "Д-р Ливингстън, предполагам" и несъмнено изданието можеше да получи награда, но прегледът нямаше конкурсен характер. Това беше петият и, както твърди авторът, последен пътепис за неговите трансконтинентални пътешествия. Той излиза през 2008 г. след публикуваните вече "Двайсет хиляди левги без вода" (2003), "Рикша под дъжда" (2004), "Върху змийската кожа на пътя лежа" (2005) и "Хуракан" (2007). В него Бакърджиев описваше Африка. Тръгвайки от Истанбул, авторът и компания от шест души, основно българи, преминава през онези територии от Източна Африка, познати ни толкова добре от "Зелените хълмове..." и останалите "африкански" произведения на Хемингуей. В тази книга забелязах това, което присъства и в останалите му пътеписни (но не само) книги: романтика, неподражаем хумор и ирония (самоирония) и, на първо място, умение да води разказ, изпълнен с емпатия. Българинът не е "самодоволният" егоист Хемингуей, който прави едномерен автопортрет в "Зелените хълмове на Африка". Освен сладкодумието, може би една от ценностите на неговите пътеписи е езикът - някаква смесица от външно неглижиран диалог, изпълнен с разговорни елементи, жаргон, чуждици и пр., и прекрасни зарисовки на природни картини, географски обекти и хора. Интересно тогава ми се видя, че Бакърджиев развива прозаичната форма пътепис в роман (да го наречем пътеписно-документален, тип сървайвър, или някакъв вид травелогия, но текстът се чете на един дъх, като наистина една добра белетристика). Причината е не само във формата - въвеждането на различни романови техники за водене на разказа, но и в способността на автора-пътешественик, наред с информацията (голяма част от която можем да открием при добро желание в различни справочници, книги, медии и интернет), да прокара своята идея, че пътувайки, ти не оставаш пасивен наблюдател, а съграждаш нови светове със свой аромат, гласове и шумове и приятели, и те ти стават близки, често пъти по-близки и от роднините или комшиите, с които си отрасъл. Иначе, чисто информативно, всеки може да получи различни по характер сведения - от антропологически, до информации от чисто битов или социално-политически характер за страните, местата и хората, които среща. И всичко това в неговите пътеписи е структурирано в глави (в заглавието на всяка в болд или италик и болд е синтезирано тяхното съдържание по един любопитен и често игрив начин), наподобяващи приключенско-авантюрен роман.

В днешната ситуация на света като "глобално село" резонен e въпросът, който Йордан Попов (1941-2015) поставяше тогава в уводните си думи към книгата: "Впрочем каква е ролята на пътеписа в днешния свят, където имаме телевизионна програма "Дискавъри", когато телевизионните камери на стотици телевизии правят документални филми за всички интересни кътчета на планетата, а в "Анимал планет" виждаме как се ражда хипопотамче или как се храни мравояд?" Резонен, но и реторичен въпрос, особено след като прочетем настоящия пътепис, всички пътеписи на Бакъджиев, а и на доста други българи и чужденци. Защото това са различни изкуства, медии, макар и свързани с едни и същи обекти и факти почти документално.

По повод книгата написах, че констатацията на П. Бакърджиев: след магията на Черния континент "всеки следващ обект би изглеждал бледен, сив и двуизмерен", ми изглежда лъжлива. Бях прав и доказателство за това е настоящият пътепис. Междувременно все пак се появиха две книги от друг тип. През 2012 г. П. Бакърджиев издаде двутомника си "Риза на цветя" (изд. "2М", Ст. Загора) - "автобиографичен" роман за годините преди 1989-а, който беше естествено продължение на "Хардал или откриване на света" (2006), разказващ ни за откриването на света през погледа на детето/подрастващия. Решени в добрите традиции на българската художествена мемоаристика, тези творби не търсят социалната интерпретация на фактите, те пречупват живота в тоталитарната епоха през чистия поглед на детето, на младежа, и това е най-достоверният път към сърцето на читателя. Тези "хроники", "времеписи" от времето на Народната република, както ги определя авторът жанрово, ни покоряват освен с чистия и непретенциозен език, и с използвания обществено-политически, битово-интимен и културен колорит и бекграунд на епохата, със способността им да ни провокират - да мислим, да действаме и поемаме отговорности, да "бъдем себе си" (както е модерно днес да казваме).

Но да се върнем към пътеписите. Ако някои от произведенията на Бакъджиев бихме нарекли условно пътешествия във времето, то травелогиите му са буквално пътувания в пространството. Такова демаркация обаче ми се струва наистина несправедлива, защото текстовете на писателя не са жанрово чисти - те носят белезите и на фикцията, и на факта, но стоят по-близо до факшъна или нонфикшъна, и в тях голяма е ролята на езика и различните белетристични техники, които са използвани. Разбира се, текстът на Бакърджиев като всеки добър пътепис, стъпил солидно на факта и документа, описва един свят, видян детайлно от вярното и обективно око на пътешественика-разказвач, и той носи своите евристични моменти - в бита, нравите, психологията, историята и настоящето на местните, но и в чисто географски и обществено-политически план. В неговия пътепис има романтика, народопсихология, но и екшън, криминални ребуси, доста забавни моменти, като забавното не е за сметка на сериозното, документално-фактологичното. Подобни книги, не на последно място, дори са терапевтични за българина, балканеца, като се опитват да го пазят от неговата ксенофобия и местен патриотизъм. Те са изпълнени освен с изследователска страст, и с голяма доза ерудиция по различни въпроси от световната история и география, на които нямаме причина да не вярваме.

Излишно е, смятам, да питаме защо Петър Бакърджиев пише пътеписи. И тук няма да пиша за лабораторията на пътеписа. Ще кажа само, че такава проза релаксира паметта. В случая с пътеписа - паметта за места и хора, които сме видели по време на пътуване. Пътеписът е обичан и предпочитан от читателите жанр по много причини. Добрите пътеписи обаче не са толкова много. Ще спомена напосоки два - добри, - за които съм писал: на българката Росица Йосифова - "Да последваш тюлена монах (пътеписи от Средиземноморието)" (2014), и на канадеца Марчело ди Чинтио "Стени. Пътуване покрай загражданията" (2014). Това са две травелогии, тематично концептуализирани: на Р. Йосифова около темата за тюлените монаси, които обитават най-вече Средиземноморския регион, но и доскоро (докъм 1997 г.) места от нашето Черноморие; и пътеписно-репортажната книга на Чинтио, която определям като висш пилотаж в своя жанр, и която разширява неимоверно взора на съвременника относно феномена "Стени" в синхрония и диахрония, разгледан в почти всички точки по света. Разбира се, в съвсем друг прозаически режим (повече белетристика и публицистика) бих споменал и други книги, които са свързани с пътувания: румънско-френският писател и интелектуалец от европейска величина, "един дисидент преди всички" (О. Стамболиев), Панаит Истрати (1884-1935) издава през 1929 г. впечатленията си от 16-месечното си пътешествие из Съветска Русия с Никос Казандзакис под заглавието "Към другия пламък" (на български излиза през 2014 г. като "Признанията на един победен"); другата е на полския писател Анджей Сташук "По пътя за Бабадаг" (2010). "По пътя за Бабадаг" е роман-травелогия, който събира спомени, размисли и случки от пътуванията на Сташук в Словакия, Унгария, Словения, Хърватия, Албания, Украйна, Румъния, Молдавия и Приднепровието. Един привидно хаотичен роман за бившите соцстрани от Централна и Източна Европа, близък по дух до "По пътя" на Джак Керуак. Споменавам специално тази книга, защото размислите на Сташук относно мотивите и причините да кръстосваме родината си и света са твърде важни и част от тях намирам и при Бакърджиев: Анджей Сташук скита из Полша в началото на 80-те като из terra incognita не за да я "опознае и обикне", за него това скитане е претекст, повод да наниже картини, "за да изтръгнеш нещата от пейзажа, историята, реалността и да ги подредиш върху собствената си карта, да изградиш собствена "фантастична география". Един въпрос витае обаче над читателя от началото до края на тази книга: защо авторът пътува по тези маршрути, по тези земи, изоставени от Бога, неизвестни никому; защо не избира заклинателните за пътешественици Париж, Лондон, Берлин, Ню Йорк, Сидни...? Отговорът не е еднозначен. Епидермалният е: "За мен това бяха обекти на картата [Париж, Лондон...], червени или черни точки, изгубени сред зелен и лазурен безкрай. Чистите звуци не ме привличаха. Историите, които се свързваха с тях, бяха фикция. Запълваха времето и убиваха скуката. В онези далечни времена всяко пътуване надалеч приличаше на бягство. Миришеше на истерия и отчаяние." Другото, по-дълбочинно основание за пътешествията на Сташук, е свързано с темата за смъртта и безсмъртието, с основателния и основен въпрос защо живеем, и в крайна сметка със страха, "този страх" от самотата, страхът, че душата ни ще се разтвори в пространството и безкрая на хоризонта просто ей така, без следа. Тогава тръгваме и бягаме, превръщаме се в искейписти, търсим илюзията за безсмъртие зад бяло-червените бариери на граничните пунктове, "хитър вариант на тай-чи, тоест медитация в движение".

Какво мисли Петър Бакърджиев по въпроса? Първо, че е решил да пътува за втори път по дестинацията България - Южна Америка, където не е ходил от десет години (първият му пътепис "Двайсет хиляди левги без вода" от 2003 г. разказва за това пътешествие). Второ, крастата, наречена скитане/пътуване в непознатото, както и писането (в случая на пътеписи), е нелечима, та затова и авторът нарушава обещанието си, че "африканското" му пътуване и книга ще бъдат последни. Трето - мотивите: писателят-пътешественик се завръща в България и в Епилог-а си размишлява как трудно е да обхванеш в главата си два месеца и половина из чуждите екзотични земи (срещу далеч по-скромното пътуване в Южна Америка първия път); струва ли си да скиташ и да прахосваш пари и време?; ражда ли се пътешественикът, или се отглежда като такъв? (по-скоро второто, и четенето на книги е в основата, пък знаеш ли?); и просветлението: "Пътешествието - не екскурзията, не командировката, не летуването на Малдивите, а Пъ-те-шест-ви-е-то е всъщност умален модел на самия Живот! На това вълнуващо пътешествие-приключение между раждането и смъртта, за което сме изтеглили някъде печеливш билет... [...] Пътешествието си е отделен Живот в Живота." (вж. в тази връзка и подобни думи в Посвещението на книгата). Прозрение, подобно на това на Сташук.

За пътеписната книга. Тя е в стария, нестандартен формат 70X100/2 от предишните му травелогии и други книги, визуализирана не със снимки, а с авторски рисунки, които издават и несъмнен художнически талант. Структурата й включва Пролог: И собственият ти дъх, Част първа: На края на света, Част Втора: На края на времето и Епилог, от който разбираме, че книгата е писана в периода октомври - декември 2012 г. и включва маршрута: Буенос Айрес - Ушуайа - Сантяго - Ла Пас - Арекипа - Кито - Богота - Картахена - Панама - Летисия - Манаос - Каракас (т.е. от юг на север към екватора и отвъд него). Естествено, и завръщането в родината през Рим (в Епилог-а).

За да пътешестваш, преди всичко друго трябва да си романтик, и точно това намираме като основание за тази и други подобни книги на Бакърджиев. В случая авторът ни въвежда в книгата с думите за "сапунените балончета", подир които бягат децата. Сполучливо намерена метафора (троп, който Исак Паси определяше като "средство за опознаване на непознатото"), която изразително ни внушава красотата на мимолетното, отразения в него свят, разочарованието, но и романтичното упорство на непрактичните, вътърничави и неприспособими хора, дистанцията между детския свят и света на възрастните, но и вярата, че този "въздух под налягане" е все пак изпълнен с нашия дъх и благодарение на него "сапунените балончета" летят нагоре, летят до края на света, до края на времето.

Първата част ("На края на света") е съставена от дванадесет глави, в които "великолепната седморка" българи странства от Буенос Айрес и Монтевидео (Аржентина) до Патагония (аржентинска и чилийска) на юг, на север до Боливия (Ла Пас, Тиахуанако); тук са вулканът Ликанкабур, солената пустиня Салар де Уюни, глетчера Перито Морено и куп още чудесии. Втората ("В края на времето") започва от езерото Титикака и Перу (тук са инките и пред-инките - всичко от южната до северната част на Перу, а там определено има изумителни неща за гледане); следва Еквадор (Кито), Колумбия (Боготà, където е музеят на златото и галерията на Ф. Ботеро, пристанищният град Картахена; Карибско море (и посещението на островче, естествено), Панама (естествено с Канала), Бразилска Амазония (с корабче, разбира се), та до Венецуела (пропускам водопада Санто Анхел, както и много други изненади на Южна Америка, които втрещяват цивилизования европеец). Финалът е на летището в Каракас, откъдето, както споменахме, българите излитат за България през Рим.

Какво още. Трябва да се прочете тази книга. Разбира се, не е зле и да се види Южна Америка на място, но има толкова сайтове за пътешествия и пътеписи, визуализирани великолепно. Пък и ще спестим пари. А, както споменава авторът, за да стъпиш на "края на света" (така пише на табелата край Ушуайя в Огнена земя) и да посрещнеш "края на времето" (който според ацтекския календар трябваше да настъпи на 21 декември 2012 г., но сега със сигурност знаем, че той се отложи), е достатъчно да бъдеш романтик (каквото и да значи това), който "се е изхитрил да удължи живота си десет пъти"; да съхраниш не само детското си любопитство към живота и хората, към непознатото и пътешествието, но и да съумееш "да запазиш паметта си за него".

Като писател Петър Бакърджиев се е справил с тази задача. Той пише умно, непретенциозно, с ирония и самоирония, и главното - с хумор и мисъл умее да те въвлече в своя свят, който ти идентифицираш като твой. Поредната му травелогия показва, че едно от притесненията на съвременния писател - малкото му пътувания/пътешествия - е основателно, защото тогава бързо изчерпваш инструмента въображение, изчерпваш се бързо.

 


Петър Бакърджиев. На края на света, в края на времето. Стара Загора: 2М, 2016, 191 с.

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.07.2017, № 7 (212)