ОТ ПЕЩЕРАТА

Владимир Шумелов

web

Вече не помня от колко години се събуждам и сядам пред компютъра. Сигурно от оня момент, когато механичната ми машинка бичеше солà като барабаните на Бонзо, но умря.

Постоянно си мисля нещо, затова се чувствам длъжен веднага да го вкарам в нужния файл. Не, че ще ми свърши работа, но съм спокоен.

Това беше до оня ден. Върнах и си налях два пръста уиски с две кубчета лед. Бях спуснал щорите и срещу мен светеше екранът и зеленото на твърдия диск.

Чакаше ме халтура - малко преводи и малко статии за енциклопедията. Бях бесен. Ледът се топеше. Отпих. Отпих отново и запалих. Пушекът се беше изпънал като Млечния път по средата на стаята. Мислех. След второто уиски мисленето ми бе концентрирано, а аз - неадекватен. Все пак пръстите ме слушаха. Мисълта ми беше хаотична, но правилна. Един прожектор осветяваше върху отсрещната стена портретите на Стриндберг, Кафка и Бекет, които бях рисувал с туш, а после ги бях скенирал и пуснал през лазерния принтер уголемени.

Евреинът ме топеше меланхолично под бомбето си, романизираният келт с настръхнала четина ме зяпаше осъдително над диоптрите си; със Стриндберг бях в добри отношения. Намигнах му и седнах срещу екрана. Влязох в текста машинално...

... А после заваля топъл юнски дъжд. Два чàса преди това свялях кръглите й слънчеви очила, за да не ни пречат. Очилата се изгубиха някъде. И аз с тях. Потънахме в тревата, където не отлепихме устните си цял век. Езиците ни изтръпнаха, превърнали се в парчета дърво; после смучехме последователно устните си, изследвахме подутините по телата си, а росата на желанието лягаше между краката ни. На десет метра встрани деца беряха жълти череши, но не ни виждаха. И ние, но аз ги чувах. По-късно вече не чувах нищо. Тя беше оглушала в момента, щом долепи устните си до моите. По телата ни пълзяха мравки и ние ги мачкахме помежду си. Любимите й щурци бяха онемели, глухарчетата пускаха ята от хеликоптери.

Целувах я навсякъде. Зърната на гърдите й бяха колкото детски юмрук, но по-корави. Целувах я до пръстите на краката и обратно. Изпразних се. Надявам се и тя. Благодарих й мислено. Сигурно не ме разбра, защото се бе ожесточила. Май не беше дочела Милър и Буковски. Аз бях, но полза нямаше.

Умората ме бе свалила години преди това. Релаксирах в движение. Буковски и Милър го духаха в дует, а аз си свирках; пиеше ми се бира от тенеке. Запалих.

Спиш ли? - попитах я, без да вдигам главата й от гърдите си. Не, не спяла. И аз нямаше да мога да заспя при оня змей на педя от устните й. Гледаше го хипнотизирана. Използвах намалението, за да сложа ръката й върху него. Озърна се, въртеше очните си ябълки в различни посоки. Аз пушех, а вятърът навираше глухарчета-хеликоптери в очите ми. Искаше ми се да слушам Ози, Джетро Тъл, Ян Гилън, Сага, Гънс, Гери Мур, Рик Уейкман, Флитууд Мак, Джо Сатриани, Боб Дилън, Уичбон Еш, Джек Брус, Ерик Клептън, Марк Нопфлър, Робърт Плант, Бед Къмпъни, Стикс, Муди Блус или нещо такова....

Децата бяха обрали всички череши по дърветата, глухарче не бе останало по стъблата, вятърът беше стихнал и се чуваше само учестеното дишане на двама в тревата, из която безмълвно пълзяха насекоми. Светът потъмня, звуците стихнаха и бяхме в пещерата. Съблякохме се. Влязох вътре и стоях век; после ни омръзна. Трябваше да релаксираме. Релаксирахме удивително бързо. Бях отново вътре. И тя. И аз. След сто години се събудихме. Бяхме същите, но нямахме нужда от ралаксация. Спаси ни пещерата...

... Срещу очите ми синееше екранът. Бях възбуден.

Посегнах към поредната чаша. Хвърлих вътре две кубчета лед, които започнаха да пукат, щом ги залях с уиски. Не бях прибирал бутилката в хладилника. Бях свършен. Бях свършил. На екрана блестяха думите: "Спаси ни пещерата...". Смятах, че са велики. Не бяха. В стаята светеше само екранът, срещу него бях седнал аз с чаша в ръка; потъвах в тъмнината, мислех, че бях обичал за последен път; маркирах текста и го изтрих. После изпих питието.

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2012, № 3 (148)

Други публикации:
Владимир Шумелов. И така нататък. В. Търново: Фабер, 2007.
Владимир Шумелов. Между Бекет и Аз. В. Търново: ПАН-ВТ, 1998. II изд. В. Търново: Фабер, 2003.
Антология "Търновска проза". В. Търново: ПАН-ВТ, 1997.
Ах, Мария и приятели (София), бр. 2 (VII), 1995.
Литературен вестник, бр. 46, 18.-30.12.1994.