Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДА ИЗЛЪЖЕШ МАЙКА

Владимир Шумелов

web

Николай Фенерски - Не казвай на майка сиТова е втората книга на Николай Фенерски (1974 г., Архангелск, Русия), след книгата с разкази "Апокалипсисът е дело лично" (изд. "Жанет 45", Пловдив, 2009), която спечели наградата "Пегас" за проза в Годишния преглед на литературната продукция в Бургас (2009), както и награда от конкурса за дебютна прозаическа книга "Южна пролет". Авторът е носител на наградата "Рашко Сугарев" за публикуван разказ ("Жената, която правеше торти") през 2010 г., както и на други литературни награди. Възпитаник е на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" (2000, Славянски филологии). В момента живее и работи в Бургас. Свои стихове, разкази, есета, статии, репортажи, интервюта, публицистика, рецензии за литература и кино публикува на страниците на всички авторитетни издания у нас, както и в интернет. Превежда от руски и словашки език (книгата с разкази на Павол Ранков "От далечината на времето", изд. "ПАН-ВТ", 2003). Създава и поддържа хумористичен сайт в интернет, а през 2011 г. основава и уникалния алманах "Резерват Северозапад", голяма част от който е на северозападно българско наречие.

Личното ми познанство с Н. Фенерски датира от края на 90-те години, когато редактирах вестника за култура "Артфорум" (В. Търново), а той завършваше великотърновския университет. Пишеше разкази и стихове. През 2000 г. неговият разказ "Хумано" спечели наградата на вестника за разказ. След като завърши специалността "Славянски филологии", продължихме кореспонденцията си, през 2003 г. в алманаха за литература и изкуство "Света гора" (В. Търново) излезе и разказът "Жълто" (който е в съдържанието на настоящия сборник, но който смятах за по-уместно да излезе още в първата му книга "Апокалипсисът е дело лично"). Активността му в публикации на отделни прозаични текстове през годините нарастваше, като едновременно с това личеше и неговото творческо израстване, резултат на което бе и първият му сборник с разкази, излязъл в ИК "Жанет 45" под редакторството на Борис Минков (поредица "Гамбити"). Мисля, че добра школовка в трудния занаят на писането изигра и преводът му на книгата с разкази на словашкия белетрист Павол Ранков "От далечината на времето" (2003; предстоеше и публикуването на втората му книга "Ние и те/те и ние", което за съжаление така и не се осъществи). Споменавам тази книга отделно от останалите му занимания по това време, защото и Ранков, и аз, и Фенерски, и куп още народ изглежда се вълнувахме от едни и същи проблеми, пишехме по един сходен начин - в една стилистика, която различни критици определят като "постмодерен" наратив (макар че сам Фенерски не приема термина "постмодернизъм", а и всички -изми). А и бяхме живели едновременно в един "белязан" географски топос - Централна и Източна Европа, в който дълги години господстваше комунизмът. В контекста на гореказаното ще цитирам думите на разказвача Фенерски: "Пропагандата ни беше създала илюзията, че сме бунтари. И ние се вживявахме в тази роля усърдно. Днес, когато сме на по 35, все още обичаме твърдите китарни рифове. Но от онзи "стайлинг" са само дупките от обици по ушите ни. Всичко останало се промени." - "Не казвай на майка си"). А що се отнася до "учителите", всеки избор е твърде субективен - за първата си книга авторът сочи стилови прилики с Вл. Каминер, Захар Прилепин или Людмила Улицка, а от българска - Деян Енев, или пък Св. Игов, или пък Дончо Цончев (традицията през Д. Енев)... Не мисля, че това е толкова важно в случая. Важен е фактът, че втората книга на един автор е твърде важен етап в творческото израстване на автора, особено ако е написал добра и успешна първа книга. Какво се случва с втората книга на Николай Фенерски?

Сборникът "Не казвай на майка си" (носещ заглавие на един от емблематичните разкази от съдържанието му) продължава да развива идеите от предишната му книга "Апокалипсисът е дело лично". Структурно тя е по-стегната и хомогенна от предишната (23 текста срещу 33 от "Апокалипсисът...") и е определена от автора като "роман в разкази", което на практика е оцелостяване на идеята, съдържаща се в първия сборник (например "малкият роман", формиран от трите разказа "Апокалипсисът е дело лично" и някои други текстове - тук съзирам един такъв, много личен, който не бях чел в първия вариант на книгата - "Еншулдигунг"). В нея наративът е на границата между двете тенденции, ако можем да ги наречем така, в писането на Н. Фенерски: едната - "реалистична", клоняща обаче повече към чудатостите на един Радичков наратив, и втората - "постмодерна", в която той е основан на различни похвати и техники от постмодерния инструментариум: лесно тук ще открием фрагментарното, колажа, нонсенса, пародията (автопародията), иронията, пастиша, играта, палимпсеста, цитата (автоцитата) и пр., като отчитаме, разбира се, че това деление е несериозно. Фенерски трудно се вписва в някакви критически разпознаваеми рамки на българската проза от 90-те години и след това; преминавайки през разнопосочни търсения, които тук е излишно да формулираме, но ясно разграничавани като типове - "традиционно", (квази)реалистично писане и "постмодерно" такова, авторът изгражда своята белетристика като единен автентичен текст, който въпреки своята постмодерна обвивка, предизвиква емпатия с удивително чист, ясен, кристално прозрачен в своя автобиографизъм език - нерядко сказов, понякога изпълнен с елементи от северозападно наречие. Мисля, че зад тази "автентичност" се крие магията Фенерски да разказва за себе си и едновременно с това да кара читателя "да си спомня разказа като лично преживяна история, а не като нещо прочетено" (както през 1934 г. Хемингуей съветва младия А. Самюелсън в Кий Уест). Това усещане се засилва и от първоличния разказ (почти всички текстове, с изключение на разказите "Жълто" и "Епохата на мъртвите бебета"). Повествованието смества еднакво добре пикареската, битовия алегоризъм, фантастиката, поучителния разказ, ониричното и реалното. Понякога ти се струва, че е искрено наивен, друг път - че те лъже, играе, разказвайки живота/сънищата си, но продължаваш да му вярваш, защото, ако не го познаваш, трудно прокарваш демаркационната линия фикция-факция - пък и има ли смисъл?

В голямата си част разказите са изградени на автобиографична основа и трябва да признаем, че авторът владее умението да излиза от частния факт, единичния детайл и да им придаде общозначимо послание, да ги превърне във "висока" литература. Лично на мен ми допадат разказите, в които се усеща обичта към Другия, към живота въобще, предадени искрено и чрез оня чувствен автентизъм (на места граничещ с наивизъм, подозирам, дозиран и търсен от автора), без които никоя истинска проза не може. Авторът вярва в своите сили и живота, пише "леко" и затова е обяснимо обръщането му против всяка "тежка" проза, против "учената литература", против Радичковата традиция дори, защото все още е подвластен на онази струна, която ни кара да плачем насън, да вярваме, че летим, или, че сме деца ("Хората със свършило детство са нещастни. Ня тях винаги им е студено..." - "Начинът..."). В тези, да ги подведем под знаменателя "автобиографични" разкази, езиковата "хладна" бохемска фриволност, пародията и иронията отстъпват на този чувствен автентизъм и внимание към човешката интимност, за които стана дума, и тогава разбираме, че Авторът, за който Барт твърдеше, че е умрял, е жив - Фенерски реабилитира този Автор и му връща аурата на Писател, на жив разказвач. В текстовете има една подкупваща диалогичност с читателя, с Издателя, с текстове от предишния сборник ("Проявих жестокост неотдавна - разказах всичко в едни други разкази. Баща ми не ми се разсърди. Само забелязах, че много го нараняват тези спомени." - "Кучка през мост"; "Издателите така са наредили тоя разказ и нямаш никакви шансове срещу тях. Издателите, отговорих, вече крайно развълнуван, не управляват свободната ми воля." - "Притча за изгубения баща", и др.под.), които говорят за продължение на теми от предишната книга, засилвайки посочения автентизъм.

Едно от важните умения, които Н. Фенерски доразвива на ново ниво в този сборник, е умението да разказва интересно с различни прозаични техники и постмодерна "игра", смесвайки реално с фикционално, абсурд, гротеска, притча. Наред с традиционния разказ от типа "с неочакван край" ("Ясновидката"), в книгата присъства и абсурдната гротеска или притчата ("Притча за изгубения баща"). И тук авторът пътува много ("Ние", "Не казвай на майка си"), движи се с "машината на времето" напред-назад ("Където и да се скитам"), а действието се развива на различни места, но можем да обобщим, че темпорално то е съсредоточено в два (респективно три) свята ("Цялата истина за моите пет кучета", "Моите кръчми и струнната теория") - свят А - реален, този, в който пребиваваме/живеем, свят Б - въображаем, свят на мечтите, свят В - отвъдният. Според "струнната теория" съществува паралелна вселена - тази на осъществените ни желания и мечти. Понякога обаче те се сбъдват и част от втората паралелна вселена преминава/връща се в първата (реалния живот) - подобна необичайна смяна на гледната точка от свят В към свят А на умрелия Константин наблюдаваме в текста "От другата страна". И читателят вярва, защото вече е преживял всичко това и го е почувствал като нещо свое, лично. Защото писателят Н. Фенерски е уверен: "Толкова е лесно - завърташ копчето и отново си хлапе". С това изречение завършва последният разказ. Но ние знаем, че простите неща са най-трудни.

А майките? Понякога трябва да бъдат лъгани. Когато например не трябва да чуят най-страшното за децата си. Тогава "майките заслужават да бъдат излъгани". "И задължително трябва да бъдат лъгани." От любов.

 


Николай Фенерски. Не казвай на майка си. София: Ерго, 2012.

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.11.2012, № 11 (156)