Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАПРЕЖЕНИЕ

Владимир Шумелов

web

- Виждаш ли - продължи бог, - не бих могъл
да те приема друг, освен такъв, какъвто си.

Херман Хесе

... Канчето му хлопна на тезгяха, а високият стол се заклати, но не падна. Само курвите наоколо се изхилиха. "Мастии!" - успокои го Джони. Джони му трампеше дрогата напоследък, макар че Иво задлъжняваше от минута на минута и трябваше от своя страна да смъква по две кожи отгоре от курвите, за да си плати. После се отказа. Мангизите едва стигаха за втвърдителя в рок-кафето. Засега все още вземаше пая си без бой, но след последното предупреждение почувства, че губи почва. А и мастиите поумняха. Правеха фокуси, духаха за черни дни и муфтеха к’вото им падне през ръцете му.

И Вивалди, и Корели би слушал безспир, вместо скапанярските "напрежения", стига да прекъснеше дрогата. Засега: "Ей Си/Ди Си"! Джони му подвигна черепа за дългите ошмуляни къдрици и го пусна. Той тропна на плота. Мастиите се бяха разбягали на бач и никой не се изхили. На Джони му домъчня, но не си преряза вените. Засмука един стар малайски кондом "Дарлинг". Нямаше какво повече да прави.

В рок-дупката имаше и недрогирани. Аз бях такъв засега. Видях Иво и не ми дожаля, защото ми пускаше децата без намаление и се правеше, че не ме познава. Освен това от тонколоните се носеше "Higway to Hell" и ми беше гот. Вървях през чашите с втвърдител като драгстер, без да подбирам. По-късно слушах Боса през запушалки от памук и сто процента не беше голям час. Брус казваше: "Обичам да вечерям в два през нощта, когато всичко е затворено и спокойно"... Тук не беше тъй. Някъде дъдне, дъдне... "Тогава за пръв път чух китара, която звучи като орган..."

Нататък всичко е мъгла. Квартири, рок, алкохол и дрога. И много мастии. Готини. И в панса не беше по-различно. По-неморално беше. На сутрешната халба при Мазния ти трябваше половин час, за да разбереш до кого си се събудил. Пълно крейзи!

Понякога ти трябваха часове медитация, за да отхвърлиш мръсотията. На мен ми стигаха и пет минути под душа. Засега. А животът си течеше мързеливо блусарски и всеки се готвеше за своя час...

Докато наблюдавах Иво, дойде ми наум: какво ли би било, ако ни затворят тук, в дупката, и ни запечатат като в египетска гробница - какво щеше да остави със себе си всеки от нас? Аз - нищо, или диктофон, топче хартия и нещо за писане. Засега ми беше достатъчна музиката, компанията, досегашния живот, който на угасване щеше да бъде твърде хард, за да остане човек безучастен или спокоен. Мислех за паметта на поколението, което напираше да загине...

Може би след дни, седмици, всички щяхме да измрем без следа, бледи знаци на безвремието си, а дошлите след нас щяха да ни анализират в тъпите си медии и книжки. Какво по-хубаво от това, когато натиснеш копчето на апаратурата след много, много години и ушните ти миди изтръпнат, ококорените очни ями от познати черепи да те гледат предано и още да те желаят; думи няма - епизоди-щрихи, подобни на хайку, се метлеят из главата на вълни; остава само слухът, изострен до дупка, декодиращ отминалото време в познати сегменти; образите са негова абстрактна приумица, която дори не плаши (боженце, колко са млади!)...

... А после смених кадрите: Прокурорът наблюдава затворниците през решетката; пандизчиите са на каре долу, навели глави, и внимават да не им се завие свят; разхождат се в пълна тишина (край на първи кадър)... Отварят се врати. Прокурорът и началникът на затвора кибичат напрегнато сред оскъден интериор и очакват. Отваря се последната врата и влиза затворникът, сподирян от полицай. Дълго кашля, преди да му предложат цигара. Драматично-ироничен разговор (край на втори кадър)... В полицията. Разпит на свидетели. Проточва се. Спипали са "зарибители" покрай "акулите" (край на трети кадър)... Прокурорът в дома на главния следовател. И домакинята е тук. Говорят. Влиза дъщерята, инфантилна Баба Яга, от контингента на Джони, нервна, неиздрусана още...

Пандисчията беше Джони, но никой не знаеше "средата" на историята; хората бяха запознати с "началото" и "края" и спретваха мнение по тях; всъщност "край" май нямаше.

... Вечерта, преди да трупяса, на Джони му потече кръв от носа. Пацо пушеше до прозореца и разбра.

- От слънцето е - каза.

- Ами, може от всичко да е - не повярва Джони.

- От слънцето е - повтори Пацан. - Пази се, щото ще те скапе тоя занаят. Висим като паяци в мраз и пек - няма начин...

Джони разкваси устата си с бирата на Пацо, но червеното текна отново разредено.

- Лежи и си сложи кратуната на ниско. Нали знаеш, че драйфам, като видя червено... Червата ми се обръщат, когато мина покрай прострените книжни чаршафи. И нищо не чета!

Джони помърда с пръстите на краката си за настройка. Мързеше го да говори. Нямаше и смисъл. Пацо пусна някаква рокаджийска радиостанция.

- Как си?

- Да подрусаме, а? Неделя е.

- Майната ти, чука ми се - рече Пацан.

- Чукай се сам - успя да артикулира Джони и заби иглата. Мястото над дупките беше посиняло от притискане.

... Повдигнах неиндиферентно канче от плота. Заведението беше празно с изключение на горилата, която изникна отнякъде и ме помъкна под мишница към изхода. Опитах се да му обясня, че писателят трябва да твори сам... Свършил обаче, до него непременно трябва да гъмжи от хора, за да говори с тях, да спори и да му се обръща внимание като на малко дете, което показва новата си книжка с картинки... И още, че писателят е егоцентрик: когато трябва да се усамоти, той мрази всичко, дори и себе си - абсолютно...

Горилата бе не само яка и слабоумна, бе и глухоняма. Натресох я с юмрук между чатала, докато ме мъкнеше, но бях забравил, че единственият познат зъболекар в града беше отдавна запрашил в Германия - преди да се пропие.

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2011, № 6 (139)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 23, 13.-19.06.1993.
Владимир Шумелов. Двойно. В. Търново: Елпис, 1994.
Владимир Шумелов. И така нататък. В. Търново: Фабер, 2007.