ДЪЛГИ УЛИЦИ, ЛЪКАТУШНИ ПЪТИЩА

Владимир Шумелов

web

Това е петата книга на разказвача Миролюб Влахов и четвърти по ред сборник с разкази (първата му книга "Време за отсяване" от 2012 г. събираше неговите фрагменти и миниатюри, отблясъци от миналото и те бяха не само равносметка, но и част от лабораторията, и подстъп към попрището на активно публикуващия белетрист, след един подозрително дълъг период на лутане и търсене на себе си, и най-вече на "оживяване").

"Дълги улици" потвърждава всичко добро в разказваческата практика на М. Влахов до този момент и сборникът е част от писателската му стратегия, обмисляна дълго през годините. А тя включва прецизна селекция на творбите и всички ония детайли около подготовката на ръкописа на книга за печат, които бяхме позабравили през годините. Авторът умее да редува книги с по-ясно изразено анекдотично-вицово начало и т.нар. "сериозни" разкази. Разбира се, това делене тук е съвсем условно, а някои биха се чудили и на факта, че в началото на второто десетилетие на XXI век у нас може да се пише класически ясно и изчистено и това писане да бъде красиво. Всеки автор има своите предпочитания към автори и книги (които неизменно се променят във времето), тези на Влахов клонят към една до болка позната Елин-Пелиновска традиция, което би ограничавало, ако останеш дотам, ако не отчиташ напластяванията от прочетеното ("Моето поколение съзря с нещата на майстори като Тревър, Чивър, Ъпдайк, Бенедети (впрочем те всичките се учат предимно от Чехов). Някои боготворят Селинджър, други О'Хенри, харесвам ги, но моите лични фаворити са Роалд Дал и особено Ърскин Колдуел.").

Новият сборник на Миролюб Влахов включва шест разказа, от които един ("Еленко тръгна след мечта") влиза от книгата "Непозната с розов билет" (2012) и за който Б. Гърдев прави интересни паралели с "На Изток от Запада" на М. Пенков в една своя статия, и техният по-малък брой в сравнение с предишните книги се компенсира с по-голям обем. Тези, да ги наречем по-"сериозни" откъм творчески претенции, разкази позволяват да се разгърне и творческият потенциал на М. Влахов в изграждането на психологията на образите и техните действия, пластичност, описанията, диалозите, философските и всякакви внушения и всичко онова, което реалистичната българска повествователна традиция ни предлага чрез най-добрите си примери. Дори и като гледна точка - вездесъщото третолично повествование (но и "ограниченият третоличен говорител"), без изключение, имитира обективност и е по-трудно от азовото повествование (за което "съветите за писане на разкази" казват, че било по-лесно от третоличното и било добро за начеващите писатели). Дори чрез старателно изграден бекраунд (фон) на разказите, който позволява "да се преодолява инерцията на материалния свят" (А. дьо Сент-Екзюпери), описвайки го достатъчно детайлно и достоверно професионално, като чрез този "професионален патос" позволява да трепне сърцето както на "непросветения" читател, така и на "просветения" (професионалиста).

Това са разкази, в които баналното и тривиалното в сюжетната канава са доминиращи, но почти винаги преливат (трансформирани са) във възвишеното. И, смятам, в този преход се състои случването на разказа, неговото спасение и сполука. Независимо дали сюжетът е засукан около темата за любовта в различните й измерения (почти навсякъде), има полу(квази)криминален оттенък ("Тайният аромат на лятото") или изследва психологически реакциите на героите и нюансира битовото.

Сборникът се открива от разказа "Вечер, след смяна", който задава основната тоналност на книгата - да я наречем най-общо любовно-интимна (именно затова един такъв добър "стар" текст като "Еленко тръгна след мечта" е тук). В центъра на разказа е една жена (Катерина), около която се щурат няколко мъже - Йоси, Дидо, Рони, Радко, а мъжът й е отстранен невидимо. Обикновено любовта (между алтер егото на автора Йоси и Катерина) е "невъзможна" и всичко би останало до тривиалното, ако не бяха такива "сривове" във фабулата: оня пореден разговор в бара между Йоси и Катерина, където тя свлича и му показва бикините си с думите: "Ето това е разликата, това е нещото, което ни разделя. Дали сме с гащи, или без?" Защото "това са някакви 44 грама". Хубав "фройдистки" детайл, който пречупва живота (на мъжа). Йоси търси жената, след една загуба (Соня), търси мечтата си за жена. Но на пътя му са Рони, куп мъже, може би... Разказ за израстването, само дето "цената [която плащаме] е различна" (чудесен финал).

С различни сюжети, но с подобни внушения са и повечето разкази, където в центъра е жената (Пепа от Меричлери в "Полет в "Плаза Холидей", Тоня в "Лодка от борова кора", Антония в "Дългата улица") и любовта. По-различен е "Тайният аромат на лятото", чийто финал с гоблена "Ароматите на лятото" на испанския художник Хосе Ройо (1941) изключително находчиво отвързва текста от криминалната интрига и го прави висока литература. Но не само защото това е имитация на криминален разказ: външната интрига с обедните изчезвания на шефа на фирмата Захари Тахриев и похожденията на неговите подчинени при частния детектив Марко Милков, за да разберат къде ходи, е само мотор на действието и инициира читателското любопитство. И тук има жена - Кремена Бешиклиева (Беки), и различни подчинени на шефа, които гонят своите интереси, но като важен и централен постепенно се налага образът на детектива Марко Милков, който с течение на разказа израства, променя се. И всичко това става неусетно, психологически обосновано, като в добър текст на вече покойния Джон Ъпдайк, за който става дума към края на разказа.

Героите на Влахов не са изключителни. Те са всеки от нас, които крачим по дългите пусти улици рано сутрин или вечер след смяна, по лъкатушните житейски друмища, осъдени да търсим своето щастие. По-често не го намираме, тогава си вдигаме дърмите и се запиляваме накъдето ни видят очите. Или свършваме като оня Еленко, който беше тръгнал след мечтата си.

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.04.2016, № 4 (197)