Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДУМИ ЗА НОВАТА БЕЛЕТРИСТИЧНА КНИГА НА МИЛКА ИВАНОВА

Владимир Шумелов

web

Милка Иванова. Приятелят на дон ПаблоТретата белетристична книга на Милка Иванова се появи след сборниците с разкази "Черна кръв" (2001) и "Пътят на мравките" (2005, 2006). Тя утвърждава и развива белетристичните постижения на авторката от предишните й сборници в тематика, която днес някои таксуват като ретро, спрямо нагласите на модерния социум. Става дума за т.нар. психологическа проза, която изследва процесите на обезлюдяване на българското село, урбанизацията и всичко онова, което произтича от тях. Но не само. Милка Иванова е бургаски автор и не можем да не отбележим естественото и ненатрапчиво присъствие на Бургас в голяма част от разказите. Разбира се, селото и градът (Бургас) са само контекст в общия масив от 13 разказа, в които основна е темата за паметта. Подобно на онази памет, изплувала от "Спомени за вода. Dm" на Иван Станков, която те залива безмилостно отвсякъде, и от "Пътят на мравките" на Милка Иванова, където фолклорно-митологичното съзнание е мотивирано психологически и индивидуализирано в конкретни запомнящи се образи. Общото между тези две книги, писани в различно време, е спояващата ги нишка - Селото. Паметта и при Станков, и при Иванова е провокирана с подобни кодове - сън, пробуждане, спомен, разказ в разказа - своеобразни времеви пролуки, през които виждаме живота/смъртта като "бавен литературен реквием в ре-минор" (Станков) или бохемски/носталгичен жест към една току-що отминала епоха и прехода към нова ("Приятелят на дон Пабло" на Иванова). Прозата на двамата разказвачи е пластична, твърде "бавна", поставяща непрекъснато препятствия пред читателя, изискваща време за четене (и препрочитане), за да достигнеш до ядрото на наратива. Книгите и на двамата автори не са продукция на столичния литературен живот, което е положителен факт откъм неговата децентрализация.

Милка Иванова обединява в книгата си 13 разказа - 10 нови и 3 от "Пътят на мравките". Тук, в отличие от предишните два сборника на авторката, основна е не "селската" тема (тя все пак присъства, но по-странично, по-епизодично), и ако по повод втората й книга проф. Иван Станков (в Прегледа за бургаската проза за 2005 г.) бе отбелязал, че тя "е странна", следва "йовковската традиция да се разказва нелинейно", "някаква езикова декоративност лежи върху разказите", мисля, че традицията Васил Попов е по-отчетлива тук (вж. монографията на Ив. Станков "Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм", 2012; имам предвид това преобръщане на дотогавашния догматичен соцреализъм, чрез което литературата се завърна към своята естествена естетическа природа и корени). Разбира се, това са приказки на едро, а в случая става въпрос за една книга, етически и естетически удържана в най-добрите български разказвачески традиции, но и с известен скепсис от постмодерните времена; проза, която те превзема неусетно и я пиеш като елексир, също така бавно и с наслада. Не знам кои са естетическите й вдъхновения, но подозирам една невидима връзка с поколението обновители на българската проза от 60-те и 70-те години, с имена като Г. Г. Маркес, Х. Кортасар, Ок. Пас, М. А. Астуриас, Борхес (лични познати и на споменатия Васил Попов от ония години), но и доста други, много модерни/постмодерни автори от световния литературен небосклон от последните десетилетия.

И въпреки това сборникът е основно в потока на класически издържаната йовковска традиция (не елин-пелиновска). От отделните текстове струят поезия и обич към героите, някакво сякаш позабравено от прозата ни романтическо светоусещане към света и отношенията в него.

В тематично отношение разказите формират няколко кръга: градът (Бургас и неговият дух - не spirit), в който влизат по-голяма част от текстовете - "Еврейската къща", "Покрайнините", "Убийство", "Приятелят на дон Пабло", "Убийствен сюрреализъм", "Сбогом, Чаплин!"; морето - "Лодката", "Бунгалото"; селото - "Едно куче и една коза", "Сън", "Гостенка за една нощ", както и малко анималистика от йовковски тип - "Кучката". И все пак отделянето им е твърде условно, защото темите се преливат често една в друга, като създават една пространствено-времева кохерентност, чийто генератор е моралът. Бихме допълнили - любовта, интимното пространство, семейството, достойнството на човека, хуманизмът, богатството на народностния дух... Думи, фрази, избледнели в паметта на модерния човек, почти излезли от употреба, поради много причини.

Може би поради това ми допада разказът "Приятелят на дон Пабло", дал заглавие на целия сборник. В този разказ в разказа, разказвачът дава думата на една елитна проститутка да изговори важен епизод от живота си, докато са в морския хотел, където прекарват нощта; в него става въпрос за дисиденти, жертви, ченгета и доносници, за унижените хора и унищожени съдби, и въпреки това оцелели като човеци бурми на Системата. "Градската (Бургаската)" тема подхранва сюжетите на редица от разказите по различни начини, изпълнени с разнообразни писателски похвати: от сънищата в контекста на психоаналитичната практика на Фройд ("Убийство", "Гостенка за една нощ"), реактивирането на спомени (посоченият вече "Приятелят...", но и много други), монолога ("Убийствен сюрреализъм") до отличния анимализъм ("Кучката") в духа на нашите класици Елин Пелин, Йовков и Емилиян Станев. Във всички случаи авторката показва владеене и честа смяна на наративните техники. Но главното остава езикът - отлично овладян и темпериран, той доминира над случката, изгражда онзи цветен пъзел от думи, чийто синтаксис е като груби мазки върху полузавършена картина. Картина, която кой знае защо на моменти ме връща към "Свирепо настроение" на Радичков от далечната 1965 г. И както в онези времена подобни произведения поставяха на изпитание критика и читатели, и настоящият сборник го прави, но някак по-смирено, приглушено. И не защото разказовата случка е основна (тук не говорим за т.нар. сказ или за играта с жанровото), а защото това е проза, която не задава директни въпроси и не търси отговори, а ни оставя заедно с героите сами да сглобяваме пъзела от животописни картини.

Навремето Станислав Сивриев беше казал: "Най-добра литература е тази, в която се губи усещането за литература и писаното слово се изравнява с живата реч." Подобно е чувството, което читателят изпитва при досега с прозата на Милка Иванова. И това е постигнато чрез различни техники, като редуването на гледната точка на разказвача е една от тях. Смяната на първо- и третоличния разказ (макар основният текстови масив да е третоличен) позволява на авторката, от една страна, да води наратива привидно обективно, сдържано, но всъщност да обединява в себе си автентични изживявания и наблюдения, а от друга - да си служи със субективния поглед, чрез който словото е пронизано от страстта на преживяванията и емоцията. Разбира се, както при всяка добра проза, и тук ще забележим тази преобърнатост на изказа, когато характеристиките на двата типа повествования се сменят, защото, за да реконструира обекта, субектът е длъжен да го провиди и съчлени отново.

Разкази от типа на "Едно куче и една коза" (от "Пътят на мравките" - преработен) са сред безспорните сполуки в сборника. Тук фолклорно-митологичното съзнание е базисното, то задава общата тоналност на разказа, но без онази обобщеност при Радичков, защото в случая всичко е индивидуализирано и както вече казах, психологически мотивирано. Освен това разказът (както и други) има потенцията да бъде развит в по-епична форма, което е положително. Милка Иванова е разказвач, който съзнава силата на езика и наративното композиране. Вижте само психологически издържаните текстове "Убийство", "Покрайнините", "Лодката", "Пътища", "Гостенка за една нощ" или "Бунгалото"... И този великолепен финал на "Бунгалото": "Това е тополката! - рече, загледана в пътеката". Краткият текст "Бунгалото", който изглежда статичен откъм действие, всъщност е дълбоко драматичен, което най-ясно сякаш бих изразил чрез думите на екзистенциалиста психиатър Карл Ясперс: "Трябва да се изтръгнеш от себе си, за да не се загубиш в света, в привичките, в лишените от смисъл самопонятности, в установените коловози".

"Приятелят на дон Пабло" е една "гранична" книга за любовта, егоизма, достойнството, за силата да живееш, дори когато "любовта се обезценява, животът опустява и за да се възстановят крайно необходимите афектни стойности, са нужни силни реактивни образования" (Riaktionsbildungen, З. Фройд, където визира залеза на античната епоха). Това не е "намигване" към Фройд. М. Иванова търси началата на живота и смъртта, тяхното основание пред Началото, което се оказва Залез.

 


Милка Иванова. Приятелят на дон Пабло (разкази). Худ. Йордан Петров, ред. Владимир Шумелов, кор. Роза Боянова. Изд. Бургаска писателска общност, изд. "Фабер", В. Търново, 2015, 95 с.

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2016, № 2 (195)