Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ЗАЛЕЗЪТ Е ПО-ИСТИНСКИ, ЗАЩОТО Е КЪРВАВОЧЕРВЕН!"

Владимир Шумелов

web

Лидия Анастасова. Минало несвършено в музиката и политикатаОпитвам се да си припомня с кои от десетките книги със спомени (т.нар. нонфикшън), за които съм писал, мога да сравня книгата на Лидия Анастасова. Трудно е да прокараш някакъв паралел, но все пак се сещам за една трилогия на вече покойния режисьор Теодоси Попов, която под заглавието "Гяволиада" обединяваше три книги - "Евангелие от "Мефистофел" (2001), "Библията на Мефистофел" (2004) и "Златото на Мефистофел" (2005). Общото между този тип неизмислена проза е техният обект - музикално-сценичните изкуства. Но не само. Нонфикшън-епопеята на Теодоси е далеч по-аморфна от настоящата книга, тя е жанров микс от автодиалози и диалози, творчески портрети, спомени, публицистика, откъси от художествени творби, интервюта, рецензии, анекдотични случки из нашия кино- и театрален живот, факсимилета от бюрократични документи на БНТ, режисьорски дневник, режисьорски сценарии, обилен илюстративен материал от снимки, рисунки, картини, плюс притчи и различни паратекстове от/за театъра и киното, за живота (въобще) и за политиката (конкретно). Един тъжно-смешен факшън, хвърлящ мостове между вчера, днес и утре и подчинен на диалектиката на живота. За една от тези книги проф. Радослав Радев писа: "Трудно бихме определили творбата само като мемоарна - в съвременната епоха в книгите със спомени се заличават границите между минало и настояще".

Нещо подобно можем да кажем и за автобиографичната книга на Лидия Анастасова. И при нея авторефлексията и рефлексията диктуват избора на съответния спомен, неговия коментар, но макар да следва хронологията на времето, в случките и коментарите по някакъв невидим начин също е полузаличена тази граница минало-настояще, нещо повече - тя се реактуализира по политическа линия, която в книгата е не по-малко важна от основната - музиката, музикалната култура и критиката. Авторката е избрала имперфектът - миналото несвършено време, за да опише станалото през годините, и това е находка както за жанра (мемоара), така и в стилистично отношение - като обобщена метафора. Описанието е станало по-живо и въздействащо, именно поради факта, че лицата и събитията са в потока на действие, случващо се в даден минал момент; това създава усещането за продължителност, несвършване и приемственост, оптимизъм дори в крайна сметка; при аориста интонацията на дискурса би била друга - действията, нещата вече са извършени, всичко е приключило, и точка. Тоест, дори в мемоара, както е в случая, можем да оставим финала отворен, в някакъв смисъл ако не хепиенд, то поне оптимистичен и пълен с размисъл.

Разбира се, съществува и една солидна порция споменно-носталгични книги, които са във формата на жълтия нонфикшън. Но както се казва, това е авторски, не читателски проблем (въпреки че от гледище на пазара и печалбата те са печеливши). Емилиян Станев обаче казваше: "Мисията на писателя е винаги една и съща - да събужда божественото, а не животинското у човека". Книгата на Лидия Анастасова се стреми с всички средства именно към това. Макар и писана от критик-музиколог, тя показва умело перо и завидно писателско самочувствие, което има своя база през годините. Първата й книга "Оперното изкуство" излиза в "Народна младеж" през далечната 1960 г. Кариерата й обаче е изпълнена с пречки и подводни камъни, спирани са много нейни книжни проекти, уволнявана е многократно, но винаги е отстоявала истината, независимо от цената.

Това не е толкова и само автоописание на един живот. Селективността и автоцензурата на Лидия Анастасова й позволяват да предаде на читателското внимание само онези факти, които действително са репрезентативни, които носят послание и имат възпитателен и оценителски ефект. Годините, през които тече времето на героинята и времето на голямата История, са 1925 - раждането на Лидия, и 1973-а - назначението й в БНР като редактор. Мемоарът е и памет за времето: пред очите ни оживява не просто един човешки живот. "Моят живот профуча в трите четвърти на миналия век, навлизайки съвсем малко в новия. Скучен и монотонен ли беше? Мисля си - не! Достатъчно е да напомня, че живях в три различни режима, определено неравностойни по време и същност. И все гонех свободата си - в творчеството, във всекидневието, в детското си опиянение към нея. Като че ли й бях доброволен заложник и никой и нищо не можа да ме разколебае." - пише Лидия Анастасова в уводните си думи към книгата. Този мемоар, както и всеки такъв, се стреми към истината, към правдивостта в предаването на факти, лица и събития. От една страна, той е израз на личния стремеж към това "да остане нещо след мен", и в този смисъл е неизбежно субективен поглед; от друга, той е "политическа" поръчка (нека веднага назовем социалдемокрацията, която играе важна роля в тази книга и в живота на авторката) - поръчка дори в добрия смисъл на думата, като стимулатор и обществена оценка за досега свършена работа.

Преди да обърнем внимание на композицията на книгата, ще кажем, че авторката й е един стойностен, ерудиран и широкоскроен човек, с голям опит в музикалната култура и нейната рефлексия, драматург и общественик, политик. Тя е първата жена драматург в Софийската опера в продължение на 12 години, както и първият музиколог в ръководния й екип. Достатъчно е да споменем имената на Николай Лилиев, Димитър Пантелеев и Иван Радоев, нейни предшественици на този престижен пост. Дълги години тя работи и в Националното радио. Автор е на многобройни статии и студии в областта на музикалната култура и културата изобщо; на много интервюта с български музикални изпълнители и на творчески портрети на певци, танцьори, диригенти. Била е член на Съюза на композиторите в България, на съюзите на музикалните дейци и журналистите. Председател на Съюза на ветераните социалдемократи. Всъщност Лидия Анастасова е потомствена социалдемократка, а книгата й е безценен извор за историци и всички, които обичат родината си, защото предоставя сведения от първа ръка за процесите в държавата и сред хората преди и след 9 септември 1944 г. Пътят й на професионалист музиколог и общественик е осеян с непрекъснати и неравни препятствия и битки, които тя печели благодарение на силата на своята воля и вярата в истината. Ето какво казва социалдемократката Лидия Анастасова в интервю пред Веселка Венкова (в. "Дума", 13.10.2010 г. - "У нас никой не обича да му казват истината") по повод разделната дата Девети септември: "Самото събитие е политически преврат - това е най-точното определение според мен, която съм живяла в три режима и имам картината на всеки пред себе си. Трябва да признаем обаче, че се случи най-лошото - изкривяване на истината. Но да отричаш събитие заради последиците, нямаш право".

В композиционно отношение мемоарът е структуриран кинематографически: в него ще намерим 6 дубъла, рамкирани от едно интро "На белия свят", и един пространен "Фотоалбум". Дубъл, да вметнем тук, е всяко едно от заснеманията на един и същи кадър (т.е. повторното заснемане на един и същи кадър в киното и телевизията). От гледище на спомена тази аналогия с дубъла е оригинална, със следната забележка: мемоарът поначало пледира за пълна автентичност, за последна инстанция на истината, той по някакъв начин документира Историята; в документалното кино обаче дубли в студийния смисъл не се правят, защото в него всеки кадър е неповторим, уникален. В нашия случай дубълите фокусират вниманието върху важни точки от живота на един човек, повтаряйки ги студийно (т.е. на книга, чрез мемоара), за да изпъкнат и съществените невралгични точки от обществената лента, в която се движи авторът.

Като пропускаме интрото, в което е фокусирано детството (Бяла Слатина и после София), като подстъп към живота - родно място, родители, приятели, училище, първи срещи с изкуството и т.н., да видим дубъл първи. В кадъра е рождената дата на авторката, и по-точно годината - 1925-а, когато е и атентатът в църквата "Св. Неделя". Споменът за това събитие, разбира се, е опосредствен - по следите, които Лидия открива след 33 години за това зловещо събитие: репертоарните книги на Софийската опера от онова време (съществува военен час, има само репетиции, без спектакли; но в началото на 1926 г., когато отпадат забраните, първите стачкуващи в България за подобаващо възнаграждение са оркестрантите от Софийската народна опера). Втори кадър: 1934 г. - когато Лидия се докосва с пряко действие до политиката (помага на баща си Петър Анастасов да скрие партийна документация и оръжие, по нареждане на Коста Лулчев, защото предстоят обиски и арести; разбира се, по-късно родителите й са уволнени и са без работа до 1936 г.). Когато говори за политически ценности на социалдемократическата идея, авторката прави аналогии с днешната действителност, привлича за опора изказвания на известни социалдемократически лидери и факти от миналото с голяма компетентност, без всичко това да звучи като пропаганда. В нейния разказ социалдемокрацията като идеология е неразривно свързана със семейството и изкуството, с театъра, откъдето всъщност и покълва (чичо й Манас Анастасов и социалдемократическата трупа на Оряхово най-напред, след това и пътуващия Съвременен театър). Ще видим изваяни като живи образите на Кръстьо Пастухов, проф. Абаджиев (баща на световноизвестния цигулар Васко Абаджиев), проф. Камен Димитров (неин учител по цигулка), проф. Александър Балабанов (и Яна Язова, разбира се), Асен Златаров, Григор Чешмеджиев, Константин Кисимов, Елин Пелин и Йордан Йовков, Боян Пенев, Елисавета Багряна, Дора Габе, проф. Емануил Димитров. Дори само изброяването на имената на тези заслужили люде говори за обществения фон, на който израства и се изявява Лидия Анастасова. И това не е всичко: тук са политически борби от 30-те години на миналия век, описани темпераментно и живо; годините на авторката като гимназистка в София (занимания с музика, но и в литературния кръжок, в "Алианс франсез", ценните приятелства от онова време).

Дубъл втори започва с 1937 г. и Манифеста до монарха. 1938-а - изборите (майките вече могат да гласуват - далеч преди френските - през 1945 г., и холандските - 1956 г., но и редица други придобивки в резултат на многогодишните борби на социалдемокрацията). 1939-а и настъплението на фашизма, стачките и пакта "Молотов-Рибентроп", настъплението на Германия в Полша, влизането на Русия във войната, Лом и депортирането на евреите, трудните години на войната - всичко това разказано непретенциозно, от първо лице, автентично и искрено. И един факт, който говори много: Меморандумът до монарха по негова лична поръка през 1943 г. Личният съветник на царя арх. Генчев се среща с бащата на Лидия Петър Анастасов, за да предаде заръката на царя да се изготви меморандум, който да декларира, че българи няма да участват във военни действия срещу Русия, а след това подписалите го да изчезнат от София. Меморандумът е подписан от Кръстьо Пастухов, Никола Петков, Кимон Георгиев и Цвятко Бобошевски. Лидия е натоварена със задачата да занесе меморандума на "др. Иванов" от комунистите и тя я изпълнява. По-късно се оказва, че "др. Иванов" е поетът Никола Ланков. Всъщност по-важният от историческа гледна точка въпрос е: защо комунистите не връщат меморандума подписан тогава?

Към "Дубъл втори" има и няколко вметнати глави - лирични отклонения да ги наречем, които доуплътняват мемоарния текст с размисли за етиката и естетиката, за смисъла на живота и "егоизма", който "разкрива истината за нашия живот", за народопсихологията на българина въобще и добрите отклонения от тази добре позната ни народопсихология, които авторката разкрива чрез два свои спомена от 1944 г. Твърде ценен в това отношение е и текстът "Всичко следващо ще е свързано с Вършец" - за срещите с големите личности на изкуството и политиката от времето на евакуацията на София. Тук са директорът на операта Петко Стайнов, артистите Михаил Попов и Васил Михайлов, цигуларката Катя Георгиева, хормайстора на оперния хор Любомир Пипков, художника Васил Стоилов, Ганка Найденова, Угринов - дългогодишен директор на Военния театър след 9 септември, вездесъщият детектив Гешев, Д. Б. Митов и др.

Дубъл трети. Следва "затишието пред буря" и самата "буря" - превратът на 9 септември 1944 г. - отново в личния окуляр на авторката. За самия преврат вече цитирахме думите на Лидия Анастасова по-горе. С уточнението: "Настъпиха болшевизъм и диктатура, българинът не получи свободата, която очакваше".

Дубъл четвърти. След девети септември започва комунистическият терор. Евакуираните, в това число и семейството на Лидия, се завръщат в София. Тук разказът прави едно отклонение с 50 години напред, където живите разказват за актове на пощада в годините на терор. В края на септември 1944 г. Лидия е приета за студентка по славянска филология в Софийския университет само по документи; първата й лекция е при Петър Динеков. И отново старата любов - музиката и радиото. И урок как в онези години можеше да не станеш доносник.

Дубъл пети. Той ни връща към организационния живот в Социалдемократическата партия и участието на авторката в този живот. Образно и много детайлно тя се спира на дейността на клуба на партията на ул. "Г. Белчев" 16, ентусиазмът на младите и по-възрастни членове на партията, излизането на в. "Народ" на 4.10.1944 г. С края на 1944 г. настъпва и краят на илюзиите, социалдемократите неотстъпно са изтласкани от ОФ, идва и неизбежният организационен хаос и идейна колаборация в Социалдемократическата партия. Страданията не закъсняват.

В хронологията на разказа е отделено място и на първото гостуване на изтъкнатата френска пианистка Брюшолери в България през 1945 г., голямото емоционално съпреживяване на музиката в трудните следвоенни години, пречистващата сила на музикалното изкуство, но и първите сърдечни трепети. Трепети, породени от любимия Мише (заминал за Русе, по-късно чл.-кореспондент на БАН), които така и остават нереализирани и към които Лидия ни връща още веднъж чрез три свои спомена от края на 50-те и началото на 60-те години, свързани с различни музикални прояви. Отделно откроена е третата среща в Русе след 10 ноември 1989 г. по повод представяне на книга на д-р Петър Дертлиев; година по-късно Мише не е между живите - левкемия. Така или иначе: "Последваха дълги години, в които бягах от мисълта за обич. Теглеше ме музиката. Хвърлих се всецяло в нея и както виждаш, читателю, и до днес съм й вярна". В "Дубъл пети" основна и въздействаща е картината около преврата в партията, започнал на 29 май 1945 г. Разбира се, 1945-а е най-драматичната година не само за семейството на Лидия Анастасова, но и за цялото българско общество. В началото на февруари същата година Лидия се сблъсква с писателя Орлин Василев (неин втори братовчед), който й разказва една покъртителна история, която, както се оказва, е продължение на друга родова история с трагичен край. През 1961 г. е срещата й с голямата актриса Марта Попова, за която авторката разказва с непосредствена топлота (ще допълня в скоби, че мемоарната книга на актрисата под заглавие "Марта Попова на сцената и в живота" излезе още през 1972 г. в изд. "Наука и изкуство"). През всичките тези години обаче виси въпросът - ако продължи да се занимава с музика, няма ли това да бъде в някаква степен предателство спрямо баща й и социалдемокрацията? А това са тежки за избора и съдбата на един народ години - нови избори, нова Конституция, компромиси, предателства... Тук е и подглавата "Татко" (много по-сполучливо и топло от общото и по-хладно "Баща ми"), в която Лидия разказва за своя баща - и като човек, и като общественик и политик, тук са нейните задочни диалози с него, разгледани са редица негови публикации във в. "Свободен народ". "Честен до безобразие", морален, но и далновиден политик, такъв, какъвто сякаш по нашите ширини вече не се среща. През 1947 г. Лидия Анастасова започва обучението си в Музикалната академия. Да споменем само някои от имената в обръщение по това време: проф. Черкин (ректор), нейни колеги от випуска са бъдещите композитори Трифон Силяновски, Симеон Пиронков, Георги Генков, Тодор Попов, Димитър Петков, Емил Георгиев, Христо Тодоров, Александър Попов, певицата Пепа Ламбринова, Манол Тодоров (по-късно професор по фолклористика), Снежина Гълъбова, Лили Кисьова и Снежана Барова от практическия клас и др. Не можем да подминем и спомените, в които ще се срещнем с Жул Леви, Виктор Райчев, проф. Иван Пеев, Кауфман, Маргрет Николова, Филип Кутев. Но извън имената на големите, съществуват и дългогодишните истински приятелства - такива са имената на Мария и Ашер (по-късно съпрузи), на видната българска журналистка Стефка Янъкова (чак до 2010 г., когато тя напуска този свят).

Дубъл шести започва с изключването на Лидия Анастасова от Музикалната академия през 1949 г. по инициатива на комсомолците. Това жестоко време е белязало вече и баща й: той е бит в кулоарите на парламента на 5 юни 1947 г. при ареста на Никола Петков. Авторката търси помощта на двама близки нейни професори Иван Пеев и Камен Попдимитров. И те, разбира се, й помагат - цели три семестъра, след което тя взема изпитите си за 15 дни. Следва 1951 г., когато започва работа като стажантка в Радио София. Тук е мястото да споменем прословутата случка с плочите, която ще намерим и в едно нейно интервю с Весела Венкова. Авторката търси плоча за илюстрация и я пращат в "моргата" на Радиото (в мазето). Там тя вижда множество натрошени по пода плочи, върху които "стъпваш все едно върху мъртъвци", между тях и произведения на Вагнер и Бетовен, дирижирани от Вилхелм Фуртвенглер. Тогава сяда и пише писмо до Червенков, току-що поел поста. Слага и изрезка от в. "Известия" с програмата на Радио Москва. Подчертава Вагнер и Бетовен с червен молив и пише: "Те, които дадоха милиони жертви в тази жестока Хитлерова война, пускат тази музика, а ние защо я спираме?" "...Чупим поголовно плочи. Нали сме богати, един ден пак ще ги купуваме. И може да ви се стори странно, но Вълко Червенков изпрати у дома другарката Баненкина, за да разговаря с мен по повдигнатия въпрос. Случи се така, че не ме наказаха." Баненкина, един от доверените съветници на Червенков по онова време, всъщност е помагала на Анастасова на три пъти в решителни моменти.

През лятото на 1951 г. започват моментите на изключителни изпитания. Баща й Петър Анастасов получава тежък мозъчен удар, тя се простудява и се проваля конкурсът й в Софийската опера. През 1954 г. баща й почива, като една от основните причини е и онзи побой, нанесен му в Народното събрание през 1947 г. Лидия започва да публикува статии по въпросите на музиката и културата в различни специализирани периодични издания ("Българо-съветско единство", "Отечествен фронт", "Септември" и др.). Има възможност да общува с Петър Динеков, Елисавета Багряна, Блага Димитрова. Наред с изпитанията има и радостни новини: с подкрепата на режисьора Драган Кърджиев започва да работи като драматург в Операта - първата жена драматург в България на такъв пост. Пред 1957 г. публикува обширната статия "В омагьосан кръг" - цял подлистник във в. "Народна култура", чрез която излиза от прощъпулника си на музикален критик. През годините трудностите не престават, но с честната си позиция на социалдемократ и своята смелост тя се бори с тях и ги преодолява. Много интересни са фактите около честването на 50-годишнитата на Софийската народна опера, в което тя взема дейно участие, Прегледа на новата българска музика и др. През 1960 г. издава и първата си популярна книга "Оперното изкуство" с рецензент нейния обичан учител маестро Драган Кърджиев. През 1961 г. участва в среща на СБК с творци в Русе, на която се ражда идеята за "Мартенски музикални дни" - един фестивал с вече богата традиция. Ако някой обаче си мисли, че т.нар. "размразяване" в културния живот на страната в началото на 60-те години е дошло от само себе си или с постановление "отгоре", се лъже; то става факт и от спечелените лични битки на хора като Лидия Анастасова с партийната бюрокрация и непрофесионализма. Примерите в тази посока, които ще намерим в книгата й, особено в областта на музикално-сценичното изкуство, са многобройни и поучителни. Благодарение на хора като Лидия, на истински влюбените в оперното изкуство творци, на търсенето и налагането на нов "западен" репертоар, идва и признанието: хората се възпитават музикално, пристигат в залите като постоянни, истински почитатели (и да отбележим в скоби с думите на авторката: "на първи ред точно зад диригента седяха двама нашумели и много обичани зрители: Аспарухов (Гунди) и Котков в смокинги. Те винаги полагаха на диригентския пулт разкошен букет - поздрав за целия оперен колектив. Така започваше блестящо и с общо вълнение на зала и сцена всяка премиера.").

Тези записки завършват с Париж през 1966 г., който Лидия Анастасова посещава със Софийската опера и Борис Христов. И отново борби, отстояване на родното и професионализма ("Заради статиите ми за Париж, чрез които изнесох истината за турнето на операта във в. "Отечествен фронт", Марин Големинов е поискал уволнението ми с ултиматума: "Или аз, или тя!" - казва авторката в цитираното вече интервю на В. Венкова). В началото на 1970-а отново е без работа. Отново борба за насъщния, пропадания и извисявания, оцеляване благодарение на волята и приятелите. На 27 октомври 1973 г. получава заповед за назначение в Радио София.

Последното изречение е от от 2010 г.: "Залезът е истински, защото е кървавочервен!", което, естествено, ще оставя без коментар. Както и отворения финал на тези спомени. Някъде в книгата авторката споменава, че работното заглавие на следващия том ще бъде "Постскриптум"; "Дано Бог ми даде и сили, и време, и най-важното - вдъхновение!" - си пожелава тя, а ние отдавна сме й повярвали, защото въпреки всичко тя вече е преодоляла времето и пространството чрез своя непресъхващ позитивизъм и оптимизъм.

Но да се върнем към заглавието: имперфект в музиката и политиката - доста необичайно. Да видим какво пише Лидия Анастасова: "Много са ме питали дали политикът не е загубил от музиколога. Внезапно се залутах в едни такива противостоящи една на друга мисли и в целия този хаос в мен изплува една въпросителна. Отговорът не е еднозначен и отново изниква въпросът - откъде идва това упорито настояване за справедливост, защо толкова бдиш над чистотата на истината? Може би емоционалната нишка в политиката е самата музика на гласа? Може би настойчивото изискване към театралите за безхитростна самооценка е знакът на политика в мен? Струва ми се, че двамата добре си съжителстват, но за това наистина другите имат думата".

За финал ще използвам думите на критика Пламен Дойнов от неговия обзор на литературната 2001 г. в частта му за неизмислената проза: "Но нека по-добре отбележим кога се постига стойностното спомняне върху листа. Според личното ми досещане: когато честно се тематизира драматичното несъвпадане между исторически период и биографично време - диалогичната разтерзаност между голямата история и конкретен човешки живот, постигането на съзнание, че съществуваш в три или поне в две епохи едновременно - Третото българско царство, Народна република България и Република България - не можеш да избягаш от границите между тях, които се превръщат в твои вътрешни граници." (Пламен Дойнов - "Литература 2001: година на преговаряне", в. "Литературен вестник", бр. 23, 12.06.2002 г.).

 


Лидия Анастасова. Минало несвършено в музиката и политиката. Пловдив: Жанет 45, 2012.

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.05.2012, № 5 (150)