КНИГА ЗА МНОГОЛИКОТО ТВОРЧЕСТВО НА РУМЕН СТОЯНОВ

Владимир Шумелов

web

С особено удоволствие и чувство за признателност пиша за книги на двама от моите приятели и донякъде учители в писателския занаят - Кирил Попов и Румен Стоянов. К. Попов навърши достойните свои 90 години през 2020 година, а Румен Стоянов е на прага на своята 80-годишнина през 2021-а. Наистина достолепна възраст за двама изявени български интелектуалци на перото, които и днес изненадват с открития в областта на писаното художествено и критическо слово.

През изминалите десетилетия Кирил Попов написа и публикува над двадесет студии върху творчеството на редица съвременни български автори, както и върху отделни проблеми на изкуството. Издаде монографични книги, книги с критически изследвания, есеистика и проза, има хиляди публикации в специализирания печат. Превежда от руски и чешки език.

Заглавието на последната книга на литературоведа, изкуствоведа, публициста и писателя Кирил Попов "Фрагменти от етюди върху творчеството на Румен Стоянов" е достатъчно красноречиво (без да е еклектично, защото насочва/фокусира вниманието ни към характерни и важни черти от това творчество от различни зрителни ъгли). Това е сборник, който в малък обем събира негови критически тестове за проф. Румен Стоянов през годините (повечето от които излизали в сп. "Език и литература", сп. "Философски алтернативи", в. "Литература и общество", в. "Словото днес", в. "Литературен форум", в. "Литературен вестник", в. "Аз Буки", алманах "Огоста" и др.). "Фрагментите от етюди", подредени нехронологично, се опитват да сглобят сложния пъзел от творческото наследство на проф. Румен Стоянов, да изведат на преден план специфичните особености в стилистиката на поета, писателя, изследователя, преводача и родолюбеца. Целите на своя сборник Кирил Попов уточнява в лаконичното "Въведение": "С включените в тази книга публикации върху творчеството на ерудирания, интуитивен и креативен учен и писател Румен Стоянов насочваме читателите с най-различна мнемонична и емоционална памет сами да се докоснат до уникалното слово на един всепризнат, но още нехабилитиран от научната бюрокрация творец...". И още - акцентира върху най-важните характеристики на това творческо дело и неговия автор: "главозамайващото словотворчество"; той "остава винаги резервиран към общоприети мнения, дори те да принадлежат на известни личности"; осветено философски, в творчеството му проблясват "проекции на вечната идея за преразглеждане на социалната справедливост в хуманно-политически, а не в метафизически аспект"; в неговите текстове ще открием и "паралели в стилистиката на българския творец както в народния битовизъм в българската художествена словесност, така и в латиноамериканския костумбризъм"; но открояващото се при този автор остава "самобитност, в основата на която лежи един модерен поглед към света, едновременно познавателен и художествен, религиозен, философски и морален...".

Преди да се спрем на структурата на сборната книга на К. Попов, нека кажем няколко думи за Румен Стоянов (биографичното се появява неколкократно в публикации, включени в книгата, което има своето оправдание в различните години на появяването на текстовете в печата и техния контекст).

Румен Стоянов (1941) е роден в "чудното село Драганово", Великотърновска област. Следва "Българска и испанска филология" в СУ "Св. Климент Охридски"; стипендиант в Хаванския университет, където се дипломира със специалност "Испано-американска литература". От 1970 е преподавател в Катедрата по испанистика и португалистика в Софийския университет. Работи в Мексико и Бразилия като дипломат в българското посолство, преподава и по български език и култура. 15 г. прекарва в Латинска Америка, от които в Бразилия 10 (1972-1975, 1992-1995 и 2001-2004), където се занимава с превод, с уреждане на изложби, кръгли маси, чете лекции. Преподавател в Катедрата по испанистика и португалистика в СУ, в която води курсове по португалска литература и по литература и странознание на Бразилия.

Превежда поезия и белетристика от испански и португалски на български и обратно. Той открива за българската литература Маркес, като превежда романа "Сто години самота". Превежда още Кортасар, Борхес, Карпентиер, Блас де Отеро, Карлос Друмонд де Андраде, Винисиус де Мораес, Жоао Кабрал де Мело Нет, Давид Моурао Ферейра, Фернандо Песоа, Висенте Алейсандре и др. Съставител на 30 антологии с поезия и проза.

Публикува многобройни статии, есета, предговори, послеслови към книги. Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България.

Пише също поезия и проза на български, испански и португалски. Носител на престижния бразилски държавен орден "Барон Рио Бранко" - офицерска степен (2000), за цялостен принос в развитието на българо-бразилските връзки, както и на ордена "Принц Енрике Мореплавателя" (2015) за изключителни заслуги в разпространението на португалския език, култура, история и ценности; той е първият българин "Доктор хонорис кауза" на университета в гр. Бразилия (2012). Негови произведения са преведени на испански, португалски, унгарски език.

Това, разбира се, не е всичко. За много от книгите на Румен Стоянов ще прочетем в метатекстовете на Кирил Попов, в неговите "фрагменти от етюди". Книгата му се отваря с текста "Автоидентификация и арт метисаж в творчеството на Румен Стоянов", намерил място не само с публикацията си в сп. "Език и литература" (бр. 1-2/2009 г.), но и в излязлата през 2017 г. книга "Стилуети" (ИК "Стилует"). Дедуктивно изградената статия е важен ключ към творчеството на Р. Стоянов - научно и художествено, защото обръща внимание върху основни проблеми, проектирани в стихосбирките "Кърчаг" (2005) и "Тяга" (2007). К. Попов определя тази поезия като "спонтанна" и "бавна", която заедно с постиженията му в прозата го утвърждава като "ярък словотворец". Многобройни са критическите открития за тази поезия и те се основават на брилянтен текстови анализ и паралелни съпоставки с техниките на други сходни творци от световна величина, съотнасянето на поетическите му постижения към прозаическите, когато говорим за творческата му идентификация. Реплика "встрани" - критическият апарат на автора е безукорен и прави впечатление както тук, така и в много други текстове, позоваването под линия на книгата на проф. Никола Георгиев "Тревожно литературознание" (2006), но и доста други - основополагащи за литературната оперативна критика.

"Динозавърски спомени" (2013) е обект на следващата статия на К. Попов. Авторът в елегантен есеистичен стил е обхванал както по-значимите тематични акценти в този, както подсказва заглавието, автобиографично-споменово-ейдетичен текст, но и засяга книгата като издателски продукт - корици и автори на илюстрациите, като интерпретация на съдържанието и нейният приносен характер. Книгата, според К. Попов, може да се нарече и вид "пътепис", защото, освен че проследява "перипетиите на творческия живот на автора", тя ни пренася и в "недостатъчно познатия латиноамерикански книжовен мир". Освен това тя е маркирана като издание от поредицата "Майстори на превода", ето защо разказите за обществени събития и факти от атмосферата в комунистическа България са съчетани в една "сложна концепция с развитието на превода" тук. Ще срещнем и размисли за критиката, лексикографията и езикознанието - и всичко това е поднесено непретенциозно-разговорно, разнопосочно и отскачайки от тема на тема, но обогатено с паралели и обобщения, с един искрен и едновременно с това обективен език.

Със същността на преводаческото изкуство изцяло се занимава следващият текст на книгата - "Поезия, съизмерима с чистата екзистенциалност". К. Попов се спира на преведената от Р. Стоянов книга на бразилския поет Розалво Асиоли "Тъжни дървета" (ИК "Огледало", 2014), която определя като "нов принос към съвременната бразилистика". Тя е продължение на едно дело от началото на 60-те години с преводи на Друмонд де Андраде, разширено през годините с нови преводи на автори от всички области на Бразилия. Румен Стоянов познава лично поета Асиоли и осъществява селекцията на преводната книга "Тъжни дървета" от пет книги на автора, а това гарантира пълнота на представената поезия, отличаваща се с "чиста екзистенциалност", и в същото време виждаме "словесната ерудиция на поета-преводач". Задачите на Кирил Попов при представянето на книги от Румен Стоянов никак не са лесни - веднъж обектът му е личното творчество - художествено, научно и публицистично, а втори път обектът е личното творчество на чуждоезиков автор, където е нужно да се обърне внимание и на преводача. В случая ще добавим и трудността при превода на поезия, и то поезия от "екзотична Бразилия", която е все още по-слабо позната у нас. Голямата заслуга на Кирил Попов е ретранслирането и критическото "разчитане" на тази поезия през превода на Румен Стоянов, акцентирайки върху нейните особености и постижения в тематично и формално отношение, върху "универсално значимите идеи и образи".

Следващият текст от книгата има за изследователски обект стихосбирката "Злак" (2012). Това е отзив за поредната поетическа книга на Р. Стоянов, която се отличава с "щедро словотворчество и модерен подход на автора към поезията, асоциираща се този път по-настоятелно с изобразителните форми на наив и примитивизъм". А самото заглавие "Злак" "събужда у читателя (чувства, - б.р., Г.Ч.) близки до реалното усещане за арттерапевтично и естетическо блаженство в свежи и ухаещи на билков аромат ливади". Внимателният и точен критически анализ на тази книга разкрива стилистичните особености и формотворчество в "Злак", като акцентира върху използването на експресивно-естетическата същина на гатанката. Всъщност заглавието на отзива е "Гатанката - арттерапия и естетическо блаженство". А от цялостния поглед на К. Попов върху книгата се налага изводът, че творбата е с автобиографично-изповедален дух, основана на магическото въздействие на гатанката и като цяло на народното творчество, но "изразява и съвременни внушения в посока на преодоляването или обогатяването на реализма". Интересна е и аналогията в сравнителен план с изобразителните течения наивизъм и примитивизъм.

Не липсва и метатекст върху есеистична книга - такава е "Нейде между" (2011), а заглавието е "Есето - висша сериозност и снижаваща небрежност". К. Попов обръща внимание на книжния продукт и неговото съдържание с едно въведение върху есето, но на мен ми стана интересно името на издателството - "Ziezi ex quo vulgares" ("Зиези, от когото са българите"), което навява патриотически размисли (такава мисля е и продукцията му), но това няма отношение към книгата. Връзка все пак има и тя е опосредствена чрез заглавието, на което обръща внимание и К. Попов: "...съставено необичайно от две наречия за неопределено пространствено състояние". Авторът говори за "полифоничния", "кинестезичен" смисъл на сборника; за "артистични стилови ракурси и широка подвижност между биографично, публицистично, литературно-критично, научно-популярно или чисто белетристично изложение с образно-афористична и разговорна интонация на лексиката". И някои негови достойнства - всеобхватността на есетата, това, че като своите далечни предшественици в жанра той следва увещателната и реторическа традиция не само от латинската и старогръцката литература, а и от латиноамериканската литература.

Особено голяма е заслугата на Р. Стоянов в превода - от и на испански и португалски език - и потвърждение на това е появилата се през 2014 г. книга "Фернандо Песоа" (ИК "Огледало"), представяща поетическа селекция на класика на португалската литература и предговорена от съставителя Р. Стоянов. Със статията си "Пантеизмът на Фернандо Песоа" К. Попов анализира стихосбирката и я поставя в литературен контекст (Ф. Песоа, както четем в Предговора, е един от предшестващите Сартр и Камю екзистенциалисти, което определя и някои характерни черти на поезията му). Като цяло книгата е определена като приносна за българската португалистика.

Есеистиката в книгата на Р. Стоянов "Летопис на клисавото време" (2015) е предмет на статията "Летописната "менипова проза" на Румен Стоянов". И тук К. Попов е блестящ анализатор - в областта на стилистиката, на паралелите и поставянето на книгата в контекста на античната менипова проза и специфичния авторски език и писателски похвати. Хронологично амбивалентните текстове варират от събитията след 9.09.1944 г., през 1989 г. та до наши дни; и както при предишни свои книги, близки жанрово до тази, "есеистично разгърнатите размисли протичат логично, заредени с документална енергия, обвеяни с пародийна тоналност и инвектива", а "съдържанието на книгата провокира възможност всеки читател да открие в нея абсурдната същност на своя живот през тоталитаризма и демокрацията".

"Словотворческата страст на Румен Стоянов" (с. 66) е критически текст за стихосбирката "Кърчаг" (2005) на поета. Характерна черта и на цялото му творчество, тук словотворчеството на този автор "е толкова силно доминиращо, та на първо време като че ли ограничава интереса на читателя към социално-психологическата и комуникативно-целева мотивация на речта". Стъпвайки на тази основа (словотворчеството), в един лапидарен стил К. Попов концентрира вниманието ни върху важните акценти на стихосбирката: тя е проникната "от арт релаксираща енергия, въплътена в повика на поета за пантеистично общуване с природата, а не просто русоистко връщане към нея" (неслучайно в този контекст, уточнява авторът, изглежда и името на издателство в служебното каре - "Лечител"); "Румен Стоянов постулира идеята, че трудният път към доброто и красотата минава и през съзерцанието през бавното, задържано от нови синтагми слово".

През 2017 г. от печат излиза книгата на Р. Стоянов "Летопис на пуздравото време" и тя е обект на статията "Стилуетен поглед върху летописен роман" (всъщност книгата е част от поредицата "Летопис на рунтавото време, "Летопис на проскубаното време", "Летопис на пуздравото време", "Летопис на клисавото време" и др.). Авторът го нарича роман, но дори да го приемем като такъв (в най-широкото си и постмодерно разбиране), книгата събира пътеписни, публицистични и есеистични текстове, сглобени като пастиш, който "не придава мозаична тоналност на текста". Интересна книга, чиито "отделни есеистични фрагменти въздействат върху читателя едновременно разобличително и доставят естетическа наслада"; книга, изпълнена с "тематична и проблемна наситеност". В нея е България, но и латиноамериканският свят и комунистическата инвазия в него: Фидел Кастро, бразилския президент Луис Инасио Лула да Силва, Уго Чавес, принц Фелипе. "Тук е и самопризнанието на автора, че се е учил от повика на Долорес Ибарури "Но пасаран". А "пуздрав"? - "Мършав, без мазнина, тлъстина". - "Летопис на "мършавото" време"...

Последният текст на книгата на К. Попов засяга поредната книга от "летописи" на Р. Стоянов - "Летопис на гнидавото време". Носи заглавието "Инвективна социална позиция и опозиция на Румен Стоянов". И е наистина такъв, изобличителен; дори гневно става перото на автора, когато иде реч за изтичане на мозъци от родината, за ред пороци, наследени от тоталитаризма и пр. К. Попов отбелязва, че петият "летописен" том "съдържа ценни мисли върху психологията на творческия труд; отрича т.нар. обучение по творческо писане, умиляващо възкресява изхвърлените думи от патриархалния бит на България...".

В интерес на пълнотата ще добавим, че книгата съдържа още критически текстове за книгите на Румен Стоянов "Из говора на село Драганово" (2018), "Топлици" (2018), както и преводната "Българският грънк / O pucaro bulgaro" (билингва, 2009) на бразилеца Кампос де Карвальо. Преводното заглавие вероятно ще предизвика интерес с въвличането на родината ни в центъра на повествованието. Внимателният анализ на К. Попов изтъква характерните особености във формата и съдържанието на това изпълнено с абсурд и гротеска повествование, където езикът на де Карвальо е труден за превод, изпълнен с идиоми.

В статията си "Към нов етап в развитието на реализма" авторът разглежда книгата "Топлици", както и в редица от предишните си персуазивно-критически текстове, от гледище на екстериорната критика, "за да вникнем отново в света на автора", и от гледище на интериорната критика, "за да постигнем сравнително най-вярна аналитична интерпретация на книгата". Ето как е определена съдържателно тя: "Съставена е "недисциплинирано" тематично като сборник от разкази и есета, които могат да се четат в различен вид под светлината на моделирания в духа на индийското понятие самсара (от санскрит - "кръговрат") живот" (да припомним, че К. Попов издаде през 2018 г. своя необичаен роман-дневник "Самсара", чиято структура напомня "недисциплинирания" сборник на Р. Стоянов). Да прибавим и чудесното заглавие на тази книга, което се проецира в читателското съзнание "едновременно като лайтмотив и като метафора на позитивното съществуване".

В много от текстовете си за Р. Стоянов К. Попов говори за неговото родолюбие. Два от тях са пряко свързани с темата - "Дълголетното пътуване в говора мил на роден край" (за книгата "Из говора на село Драганово", 2018) и "Родословието - spiritus rector" (за книгата "Да следваш водата. Родом", 2009, писана в тандем с поета Йордан Атанасов). Първата е книга-речник, която авторът разглежда в контекста на други подобни изследвания и "сложно структурирано минало", а "това превръща книгата му в надежден пътеводител за млади диалектолози, нуждаещи се от нея като есенциално-парадигматична езикова съкровищница...". Втората книга е любопитен поетически сборник, писан тандемно от Р. Стоянов и Й. Атанасов (и двамата свързани родствено с Драганово). Ето как я определя К. Попов: "Стихосбирката (издание на "Фабер", В. Търново) е лирично-родословна и тук, сред безмълвни дървеса и тревни пространства, вложените в нея родолюбиви идеи губят усещането за преходност и се превръщат във вечност".

Ще завършим със статията "Две Българии няма...", но "Съществуваме ли?". Двете реплики от заглавието са два лайтмотива от новите книги на Р. Стоянов. Иначе аналитичният поглед на критика тук се спира върху "Чака ме светът" (2009) и "Борба за език" (2008) на Р. Стоянов. Първата книга със заглавие - стих от "Огняроинтелигентска" на Вапцаров и с подзаглавие "Никола Вапцаров в испано- и португалоезичните страни" е "строго документална книга", плод на дългогодишни издирвания по темата, свързана с рецепцията на Вапцаров в културния, политическия и обществен живот в 15 страни. Залегналата тук теза за "родолюбивата пристрастеност към съхраняването на българското (в случая Вапцаровото) културно присъствие в испано- и португалоезичието и по този начин да се даде нов принос в опазването му от "македонистичния противобългарски произвол" е продължена и в "Борба за език". "Тя съдържа прослава на българската азбука, но и заклеймява македонизма и абсурдното узаконяване на югозападния български диалект за "македонски език"...".

Критическият сборник на Кирил Попов е една достойна книга на достоен и ерудиран критик и писател за свой събрат. "Дано и ерудираното слово на Румен Стоянов не остане глас в пустиня!"

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2021, № 2 (255)