Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЯЙЦЕТО

Владимир Шумелов

web

Борба ли е прегръдката?
Сьорен Киркегор

Вятърът спря и бирата свърши. В стаята притъмня, касата лежеше като опоскано прасе след сватба в ъгъла, пушекът на лениви вълни пълзеше към прозореца, всички приказваха и никой никого не слушаше.

На масата бе останала бутилка шампанско. Зад чашите с искрящо вино се набиваше в очи лицето на млад мъж. Скулите му бяха изпъкнали като на татарин, а главата му напомняше яйце на щраус. До него бе седнало момиче, което мечтаеше за ръцете на хлебар.

Отвъд прозореца след още малко време не се виждаше нищо. Шумът поутихна, само музиката продължаваше да бъде неукротим фон.

- Пригответе се, ще ви водя при иранеца - стана яйцеглавият и потъна из тъмните коридори на общежитието.

След него всички се качиха на втория етаж и нахълтаха в стаята на иранеца. Представи се като Махмуд Реза Пайез, но малцина запомниха името му. Приказваше руски много добре, студент последна година икономика. Прикани ги да седнат, където намерят за добре, и стана да приготви чай. "Такъв не сте пили никъде" - обеща той, а яйцевидният кимна с глава: "Страшен е, ще видите!" и отново се свлече до краката на Людмила, която продължаваше да мечтае за лапите на хлебар. Някой пусна касетофона и в стаята закряка китарата на Марк Нопфлър.

- Да живее Персия! - писна Людмила и скочи да танцува.

- Има ли някой по това време в общежитието? - попита Иван персиеца.

- По това време никой, извинявайте, че няма чаши за всички, но ще я наредим - Махмуд раздаваше питието. - И внимавайте, не е за хора със слаби сърца!

- Какво е това "сърце"? - попита яйцеглавият.

- А моето е цяла Русия - Люси отпиваше от тъмната течност в чашата. - Пия за Персия, Русия и България! - и изпразни стакана до дъно.

Отпиха и останалите, след това тя побеля и се облегна назад. Дишаше тежко. Всички гледаха гърдите й - рога на бик за корида.

- Предупредих ви да внимавате - рече Махмуд и се захили доволно. - Чаят е ирански, специален. Доста... специален. Оказа се, че всички имат сърца, но неподготвени. Аз съм свикнал.

- Аз също - каза яйцеглавият. - Дори бих обърнал някой втвърдител отгоре.

Преди да тръгнат, разгледаха книгите на иранеца - на арабски и английски, без руските. "Нашите се четат отзад напред, отдясно наляво" - нареждаше Махмуд. - И повечето са специална литература.

 

* * *

Толката, прикрепеният към българската група преводач, ги поведе към парка.

- Съберете някоя рубла и ще ви донеса водка. - Спря първото такси и стовари на пейката две бутилки "Русская". - След полунощ тарифата се вдига - уточни той и пусна бутилките. Пиха, седнали върху облегалките на градинските пейки, и отидоха да гледат вдигането на мостовете.

Ленинград ги омагьоса. Съвсем скоро бяха отминали белите нощи, но те продължаваха да обикалят улиците след работа, пиеха водка и купуваха на момичетата сладолед, слизаха под мостовете по каменните стълби, седяха по двойки и наблюдаваха двете крила на Дворцовия, които се изправяха като крила на чайка в полунощ, а корабите надуваха сирени в далечината. Там, в тъмното, се целуваха, глухи за корабните сирени, разказваха краткия си дотогавашен живот и им се струваше, че времето е спряло. През деня, когато бяха свободни, обикаляха залите на Ермитажа; търсеха залата с италианска живопис, а попадаха на фламандското изкуство - Якуб Йорданс, Франс Снайдърс, Паул де Фос...

- Виж, огромните ловни картини на Снайдърс и натюрмортите му са много близо до четката на Рубенс...

След това търсеха Рубенс, за да сравнят неговите "Венера и Адонис", "Пир у Симон Фарисей" и "Вакханките" със Снайдърс. Оказваше се, че са рисувани по едно и също време, но... По същото време беше рисувал и Ван Дайк (впечатляваха ги размерите на "Отдих по пътя към Египет") и... Накрая попадаха при италианците - Веронезе, Тинторето... Лутаха се без екскурзовод до последния етаж при Пикасо и отново, докато оставаха без крака; едва тогава се връщаха в общежитието.

Друг път наблюдаваха града от птичи поглед, заседнали в купола на Исакиевския събор, и в свещената тишина на катедралата отново се целуваха безмълвно. А сетне бродеха из Гостинний двор и купуваха дреболии, защото пазеха парите си за по-добри времена. После Невският ги поглъщаше...

В края на месеца неочаквано за цялата група Иван се ожени за Людмила. Тържеството направиха в общежитието, а след това продължиха в Шведския. Документите не успяха да уредят до официалното разписване. Люси беше еврейка и следваше медицина. Всички бяха влюбени в нея, включително и Яйцето, но руснаците не можеха да ги разберат.

След няколко дни се прибраха в България през Москва. Без Людмила. Още по-късно компанията им се пръсна, дипломираха се и забравиха, че бяха следвали заедно. Останаха спомените и бъдещите амбиции. С времето и амбициите се стопиха...

 

* * *

Един лъч се бе промъкнал зад щората, пречупваше се във водната повърхност на аквариума и чертаеше графити по стената, напомняйки, че ги чака нещо посредствено. Театърът отново откриваше сезона си.

- Лю, докога ще те чакам?

- Тоя път не, няма да дойда! Сбогом, оставям те сам...

- Какво искаш да кажеш? Не ме ли обичаш вече? Глупачето ми... - От вратата се показва Яйцето и се опитва да я хване за ръката. Сега той е съвсем същият, само малко белязан от времето.

- Омръзна ми! - Людмила почти няма акцент. Разхубавила се е още повече, но нямат деца. - Само пиеш и нищо не правиш...

- Добре, няма да ходим никъде. Седни да поприказваме.

- Сядам, но след това си тръгвам. Приказвай.

- Защо ме тормозиш? Знаеш, че не съм виновен за работата. Какво искаш, да се хвана даскал за мижавите им пари?! С твоето руско образование веднага те лапнаха в болницата. А и, както знаеш, не е само заради него.

- Без намеци. Намерих си чудесна работа. Сама, съвсем сама!

- Е, да... Извинявай, пак съм злобен, а не трябва...

- Пропилях си времето с теб.

- Можеше да останеш с Иван...

- Моля ти се, ще си тръгна веднага!

- Не трябва да живеем инцидентно. Трябва да се обичаме и да работим заедно, защото...

- О-о-о...! - Люси не крие досадата си, преминаваща в отвращение. - Баста, женерал пердю такова! Скапаняци...

Яйцето скочи с риск да се пръсне и закрещя, като махаше с ръце:

- Махай се, ако ще се махаш... - Пред очите му мъгла, мозъкът - изключил. - "Успокоих се, спокоен..."

Някъде далеч се затръшва врата и последното, което засяда в съзнанието на Яйцето, са очите й, заливащи го със зелена светлина...

 

* * *

Мозайката на спомените: ...детството, прякорите, побоищата, даскалите и дебелата показалка през кокалчетата на пръстите; "Отличен" по правопис и краснопис; злобата - "разяждаща ръжда", и боя вкъщи (опитвали ли сте се да излезете през затворен прозорец?); милата ми майка се опитва да ми втълпи, че, виждаш ли, другите са по-големи тъпанари от тебе, защо трябва да им се даваш?; и аз бързо го възприех, не, не по този начин, няма да се опитам да го оборя; не знам дали е влагала повече от съжалението, което изпитва всяка майка към оскърбените си деца, или е своеобразна ревност към мъжкото отроче, още повече първото, но аз съм паметлив; великият пубертет - никога неизживян, момичетата и отбора по гимнастика, пищната учителка по математика с царската фамилия Кралева, която измъчва въображението до онанизъм, но постоянно огорчава с неизменното "Добър" в края на срока; стремежът да си пръв, може не най-добрият, но да си отгоре; жълтите тютюневи складове и високата планина, надвиснала над градеца, детският садизъм, плахите опити на рока, салът по реката, първата разходка с Лила в гората ("Страх ли те е?"); преминаваме тунела и влакът ни засича до изхода ("Не!..."), прегърнали сме се здраво в една от отбивките; след това отиваме да събираме бадеми и краката ни треперят; преместването - сам, за пръв път в живота; после бях късал с това или онова място и едновременно с мъката и носталгията изпитвах трескаво нетърпение от новото; училището е ад, но нужен ("Ще бъда от първите..."); и отново прякорите - с всяко ново място (Вола, О’Хара, Кучето...); и бригадите: целувам момичето, докато му посинеят устните, някой светва и сме на светлинни години един от друг; не смеем да си кажем дори "Обичам те", думите не значат нищо, почти; след две години тя ще е омъжена, ще чака дете, а после ще пере аканото, няма да спи по цели нощи и в съзнанието й няма да има и следа от "него"; свята любов от целувки и докосвания (езикът остава без сила...); ефектът на пресищането ("Тая к’во ми се прави на партиен секретар?"); мразят я, въпреки че им доставя удоволствие да гледат голите й крака, които блъскат в изпотените странични стъкла на "Лада"-та на класния (същата: "Не очаквах това от теб - пушиш?!"); мълчиш, защото това е политика - после ще кандидатстваш; завършвам с "Отличен" и съм убеден във възможностите си; по цял ден седя в апартамента, сам на ново място, и рисувам на пода ("Все пак литературата е нещо по-сериозно..."), след това се занимавам със сестрите съседки, по-точно с едната, която се оставя да я мачкам като мекица, цяла олигавена и безропотна; преди това класът се пръска като балон; ще се сещаме един за друг веднъж на пет години, а после...; казармата - великата крадла на време; връзката със света са писмата, но с течение на времето всичко загубва очертания ("Привет! Абе, човек, защо се правиш на 2 и ½? Трябваше да изпратиш романчето да го препечатаме. Защо мълчиш като Мак Гестоу пред старшината? Че пиши бе, човек, не се срамувай. Сигурно си се скапал вече от служба. Тука има един шоп, който все пее: Службу ми дай, я че га превратим у паре... Няма страшно, остана още малко..." и: "Мисля, че не зная какво да ти пиша. Още... Сигурно по време на дъжд в казармата е най-скучно или още по-правилно - най-тъжно. Ще имаш ли отпуск около Нова година? Чао. Стана ми весело. "Танцът със саби" на Гаяне ми вдъхва вяра за живот. Пиши повече за тая казарма. Магдалена. Събота"); и годините на следване, един дългоочакван празник, чийто тамада бях; жените ме ухажваха безспир, а после вродената ми чувствителност ме тласкаше към необмислени постъпки, алкохол и желание за плътски измами; с всичко прекаляваш, за да угодиш незадоволеността си от живота, тази, която съпътства докрай...

 

* * *

Обичаха да спорят за най-неочаквани неща, да говорят изтънчено, да бъдат вулгарни, а когато е необходимо - и нежни; по-късно всичко това им омръзна и когато наблюдаваха отстрани по-младите си колеги, им ставаше смешно; момичетата им се бракуваха, защото според тях било късно да чакат това "нека изчакаме, да се оправим, да успеем...". Тези, чиито амбиции не бяха болезнени, се женеха отведнъж - по бригади, след купони, оформяха невъзможни двойки, които само месец след това изглеждаха неузнаваеми: самото съвършенство на семейството - нежни, любвеобвилни, лигави еснафи, забравили първото изречение на "Ана Каренина". Понякога това продължаше дълго...

Ожени се и Яйцето - единственото разумно нещо, което успя да свърши. Но понеже брънките от оковите не се скъсаха, не почувства облекчение и продължи постарому.

 

* * *

Фабриката прилича на английско предприятие от епохата на първоначалното натрупване. Мрачно, почерняло от сажди, а в цеха за обработка на суровия каучук мирише на сяра, каптакс и смесители. Яйцето прекосява цеха и е раздвоен: хората го обичат, а той нехае, свикнал е вече. "Мислят, че напускам, защото съм си намерил служба... Всъщност хората не са толкова тъпи."

- Ще трябва да почакаш месец, докато ти изтече предупреждението - и началникът го разбира, но такъв е редът. - Можеш да изчакаш тук, ако след това не ти се уреди работата веднага...

- Не знам... Май ще си тръгна след месец.

В цеха настроението му се връща, макар че не се чувства на мястото си. Киро говори за бизнеса си, Русан за сина си, който следвал, Рада Млекарката клюкарства безобидно, пенсиите мълчат. ("Страшно е само като ги гледаш. Но после свикваш - с часовете, дните, седмиците, месеците и годините, които заличават миналото. Вече си забравил, че си дошъл "за малко", годината отминава, започва втора, трета... И когато най-сетне си тръгваш, ти става чоглаво и малко тъжно. Искаш да си герой, но не се чувстваш такъв. Ограбен си. Там хора не се задържат и всички го знаят, но никой не преприема нищо - и началството в това число, то си взема щата и оправя премиалните с допълнителна работа, без кодекси и тем подобни.

Залата е опушена и черна от саждите - внос от Франция и Съюза; отсреща е черният вал, който бълва чернилката във вратата ни. Нищо, свиква се... От черната дупка се показва валджията в окъсани черни дрехи, посипан с талк, върху който се наслояват саждите (след час в банята и туба "Веро" те се смъкват), и пита за часа - отговаряме му, а той се шмугва отново в дупката, където трещят двата валяка, хвърля между тях суровият каучук с янтарен цвят и изчаква да се превърне в кафеникава смес, равномерно насипва саждите с лопата, след което добавя сярата и останалите пълнители, предварително дозирани в "химикалната". Работи се без обезопасителни средства и Полицая - бивш, е изчислил до минута кога ще издърпа готовия "харман", за да излезе на чист въздух; рядко ще се случи заедно със сместа валовете да завъртят и ръкавицата, с която Полицая работи, а още по-рядко - някой от израстъците в брезентовата опаковка... При нас трещят пресите и е по-чисто, но затова пък времето е кът, а бройките, които трябва да отпресоваме, са толкова, че ти прилошава. Цялата шашма, наречена каучукова фабрика, се води "лека промишленост" заради крайния продукт, и заплащането е ниско. Ето защо не се задържат хора. Идват за малко и си отиват... Когато пристъпих прага, бях пред криза и си казах: "Майната му, оставам..." Едва по-късно си помислих, че страшното е само, ако отстрани ги гледаш. Свиква се: мръсотията е голяма и се побъркваме, но се успокояваме: от "химията" е, или: "Прости сме я, ако не бяхме прости, тука ми щяхме да сме...". Имаме и добри времена - почерпваме се на работното място, храним се също там, а хората от ХЕИ се правят на загрижени и ни глобяват. Когато се напият, старите си поплакват; аз не съм толкова вътре. Все още...").

 

* * *

След работа Яйцето не се прибира. От известно време трудно се справя с живота. Уморен е. "Може би от еднообразието..." Пие умерено. От предишната жизненост не е останало много. Подготвен е за успеха, но дребните камъчета на житейските несгоди го съсипват. Объркан е. Мисли, че всичко е временно. Единствено сигурен е сред книгите, думите-божества, които обича повече от себе си. Отдавна, всъщност преди да се дипломира, е убеден, че образованието е нищо (казармата - Дочовски: "Добре, че ни приеха, иначе - производството, а там ще те спукат от бач... Та такива ми ти работи - нещо започна да става сложно, но на народа хич не му пука. Живее си интензивно, ходи си на гьола, опъва си "Кемъл"-а, пие си пиенето в "Кристал", носи си новия "Леви’с" и е позеленял. Откъде бе-е-е! А войската зяпа с лакоми очи зад оградата и реве, та се цепи: Айде уволнение-е-е!... Горките, мислят, че като се уволнят, министри ще ги направят... Ще полежат, ще попият малко и накрая ще попаднат между струга и фрезата, та има да се чудят откъде им е дошло...")...

... Студено. 12 ноември. "Димят". Масите са голи, дъските, боядисани предната година със "слонова кост", сега жълтеят с петна от мухите и дима, над рафта - ограничен брой бутилки, от които най-скъп е ромът, уиски няма поради ниската категория на дупката. Помещението прилича на облагородена конюшня. Ник се надига от пушилката и маха на Яйцето: "Тук", и продължава:

- Заседнах тук, защото от предприятието ни пратиха да посрещаме някакви важни чантаджии с костюми, галстуци и черни коли.

- Добре. Ако искаш да пием бира, а после ще отмъкнем червен кубински и вермут. Вкъщи имам лимони, лед и тоник.

Пиха, а от съседната маса се протегна ръка и потупа Ник по рамото:

- Извинявайте, може ли малко от вашто мезе?

- Заповядай! - изсипа му Ник от кайсиевите ядки и фъстъците.

- Мерси, опитайте и маслините - съседната маса пиеше гроздова като редовна клиентела.

Маслините бяха едри и зелени, но не бяха мезе за Ник и Яйцето.

- Погледни зад гърба си - Яйцето кимна към оживлението на масата до тезгяха. - Там ще има състезание.

След като стовари бутилката с ром на масата, човекът се надигна и тежко изгледа наоколо, но погледът му изоставаше. Приятелите му мълчаха. Преди да си тръгне, запали.

- Не пали, ще ти прилошее - обади се загрижено един от компанията, но юнакът не чу. Тръгна да излиза, без да успее да се облече. По средата на конюшнята погледна объркано назад и се препъна. Падна като талпа. Тогава тези, които бяха наблизо, се струпаха и ентусиазирано взеха да спорят дали да викнат линейка, или е по-добре вкъщи.

- Сеирджии сме ние - посочи с глава натам човекът с маслините. - Казвам се Танас, приятно ми е.

Бяха минали не повече от три минути от началото на надпиването. Други кандидати нямаше. След малко отвън зави сирената на линейка.

- Хайде, бягай за още по една и купи рома - настроението на Яйцето се подобряваше право пропорционално на изпитата бира...

Продължиха в апартамента. Пиха до късно, правиха магии с напитките, докато езиците им изтръпнаха и отказаха да ги слушат...

Ник се е свил като дете на кравай и спи. Яйцето остана буден почти цяла нощ или поне така му се стори; лежеше, вперил очи в светлия таван и мислеше за стареца Сантяго, когото на младини наричали Шампиона. Искаше и той да сънува лъвове, но не успяваше. Заспа на разсъмване с поредния кошмар.

 

* * *

Сутринта Ник беше излязъл, а Яйцето закъсня за работа. Сети се, че след смяната ще има събрание на бригадата и му стана неприятно. Но само толкова, защото още със ставането главата му бучеше от махмурлука и някакъв сън с Люси - беше я сънувал гола, с някаква риба - не беше сигурен на добре ли е, или на зле. Това продължи и в автобуса, където Яйцето се беше свил в пашкула от мисли. Трябваше да се клати половин час до предпоследната спирка, прозорците бяха замръзнали и той чегърташе кръгчета по стъклото, които веднага замръзваха. После парното заработи, по спирките се накачиха хора за първата смяна. От дъха им прозорците се изпотиха и капчици вода браздяха стъклата надолу; някой нервно изтриваше част от стъклото пред себе си и наблюдаваха прелитащия пейзаж отвън, скучен и познат до детайли.

Младият човек до вратата си мислеше, че ако може да се обърне или притвори очи, ще мечтае: за екзотичните топли кътчета на Юга, с палми, синя лагуна, бяла веранда, жени - много и различни... Не, по-добре само една...

("Последвалият удар не бе първото нещо, което ме накара да разтворя широко очи. По-добре да можех да продължа анонимността си в другия свят, поне щях да си спестя подробностите от ненадейния, но неизбежен кошмар. В такива моменти не разбираш откъде е дошъл ударът, просто силата те блъска в кръста, политаш напред и в шума от счупени стъкла и късащи се ламарини, се мъчиш да запечаташ всичко визуално, но междувременно е тъмно и край очите ти, не хоризонтално вече, а променяйки положението си, летят размазаните светлини от улицата...

Интересно защо в момента мислех, че ударът сигурно трябва да ме е тласнал към жената, която преди това ме наблюдаваше, но оставаше в сянка. Под лицето ми, обърнато към пода, запълзя нещо топло и лепкаво. Все пак къде съм я виждал...?")

 

* * *

Сънували ли сте цветни сънища. Рядко... Може би затова се помнят. Точно такъв сън приспа Яйцето по време на тричасовата операция... ("Обикновено не помня, но този се е запечатал в съзнанието ми, макар да не съм го сънувал повторно. Преди това беше някакъв хаос, в който се преплитаха хора и постъпки, които наяве никога не са били близо и не са имали нищо общо...

Организирах някакъв театър; имаше публика, която, струва ми се, беше без никакво отношение към това на сцената, но въпреки това стоеше и гледаше. Сега като си помисля, играехме абсурден епизод, нещо кратко, напомнящо Бекет. Първо излязоха двама, не помня декорите, а и дали имаше такива (макар че цветните петна говореха за почерка на Миро), и, както с теб, заговорихме за неща, далечни от сивото ежедневие. Беше като в някаква лудница, с места, подсилени от психеделична музика. Не виждахме никого, защото за нас играта бе реална, когато до двамата се изправи жена към трийсетте, а може би е била там отдавна. Тя не ни обърна внимание, изглежда бе твърде далеч от това, което ставаше. Неусетно бяхме млъкнали като две изящни произведения на цивилизацията, попаднали в ръцете на дивак. Тя ни огледа след страшно проточилото се мълчание и подаде огън на загасналата ми цигара. Другият също запуши... Мислите ни в този момент бяха другаде, затова и разговорът не потръгна (вече нямаше текст, публика и герои); оттук нататък започва раждането на онези недостойни човешки качества, които водят към омразата. А омразата е лична. Както болката...")...

Болката... А преди и след нея... Подред. Излизаше от общата болнична стая, пушеше с другите тайно в преддверието на черно стълбище, което водеше надолу (бяха на петия етаж); от прозореца наблюдаваха "бързата помощ" вдясно, а вляво - моргата, където внасяха някой или спираше зелената лекотоварна кола, за да качи ковчега, още със срамно нерендосани дъски и блестящи главички на пироните. Потискат ме гадините, казваше някой и пъхаше фас в устата; фасовете летяха през отворения прозорец като комети в нощта, когато единственото развлечение - телевизията във фоайето - ги отблъскваше. Имаше и такива, като подтиснатият, които гледаха през вечер да са по-близо до дежурната, естествено, когато на смяна беше оная едра колиба с овчо изражение. Персонално Яйцето нямаше нищо против нея, защото момичето си гледаше работата; приятно му бе дори сутрин да усеща върху ръката си пухкавата й длан с думите "Температурата... Как сме?" - и продължаваше към съседните легла. Непоносимо бе, че всеки божи ден се въртеше познатият до втръсване филм: термометър, тоалет, закуска, визитация, прегледи, обяд... - изчислена до минути побъркваща подреденост, подобна на оная, която старшата сестра искаше да вижда в шкафчетата и стаята.

Всички чакаха. А в бялата стерилност на болницата всяко очакване е предпоследно. Най-противно е сутрешното очакване на визитацията: ентусиазираната корида от бели престилки нахлуваше шумно - главният, лекуващата, сестричките и стажантите. "Оплаквания?", опипвания, взиране в папките, съвети и в края на краищата диагнозата вървеше към подобрение "и в скоро време ще трябва да се разделим". Понякога, за всеобщо учудване, изписваха някого.

В първите дни след операцията Яйцето се надяваше все пак да го навестят, но когато това не стана, затвори се в черупката си и зачака изписването. Чувстваше самотата като болка, по-силна от травмата на ръката му, и тя често го отвеждаше към най-потайните "вътрешни" територии: желаеш да ги споделиш и това разголване, поради изключителността на момента, не изглеждаше срамно или самоунижаващо. Слушаше изповедите на съседите си, до побъркване познати и скучни, но сам не отваряше дума за себе си. Рискуваше да се превърне в "темерут", макар че искаше да вика, да приказва на висок глас, както като малък крещеше, когато отиваше сам в някой тъмен кът на къщата или до тоалетната - тогава незнайно защо викаше, приказваше каквото и да е, и държеше да чува и друг нечий глас, просто да го чува. Вече живееше заради сънищата, от които не желаеше да излезе. А те въплътяваха хаоса. Помнеше изключително апокалиптичните им финали и се чувстваше психически притеснен.

По-странното беше, че нито веднъж Яйцето не си спомни за Лю.

 

* * *

След няколко дни във вестниците се появиха съобщения за подновената вулканична дейност на Етна, локални земетресения в Южна Гърция и..., но беше още рано.

Все пак някои дойдоха на свиждане: Ник, Русан от бригадата... Лекуващата извика Ник и приказваха дълго.

На Яйцето не му се пие. Нервите му са по-тънки от жички за бушон и бързо прегарят. Не издържа. Рамото го боли. Хлипа скришом в тоалетната, а след това дълго плиска вода върху лицето си.

На другата сутрин го прехвърлят в количката, така, както спокойно влачи крака към столовата, и потеглят към източното крило. Пътуват сто години и спират през матовобяла врата, над която свети надпис "Операционна". С касапска тактичност му обясняват, че, виждаш ли, нещо работи вътре, сигурно гангрена, и ако не... Езикът на Яйцето се е сковал, преди да му надянат маската, и той кима, вижда само движещи се устни и размазани силуети. Няма сила, нито смисъл да псува скапаната медицина. Само му се плаче, затова е крехък. Добиче.

И отново цветните сънища... ("Рисувайки цветя, вдигнах глава. Когато мисля непродуктивно, рисувам... обикновено цветя. Пред очите ми цветята са изкуствени, още по-лошо - щамповани върху блестящ плат, и по законите на хармонията издържани в нюансите на един - зеленият. Те се движеха нагоре и надолу, встрани и навсякъде, като объркваха погледа. Цветята танцуваха, смееха се и се сливаха - петна, които се движат и преливат едно в друго, и дифузията ти пречи да решиш кои са твои... Обхванали са балконите, улиците, парковете и алеите в болницата. Като букети по пътя се нижат плакати, реклами и лозунги, абстракции на прегърнати хора и чудновати машини на светлото бъдеще - вече в розово... Цветята са жени, които се носят целеустремено сред вълни от музика... Но това е тя! ТЯ... Същата походка, същата бяла рокля, разпиляна около нея като булчински букет... Людмила! "Лю!" Жената спира, обръща се в каданс и ме зашлевява... Цветята мутират в човешки образи - като в картина на Моне; образите са пастелно-зелени и размити, сякаш зад опушено стъкло; движат се в тишина. Все пак по едно време дочувам: "Кислород... глюкоза... кръв... тампон..." - отсечени като дисторжън, те идват някъде отгоре и отдалеч; след тях не чувам нищо и пропадам, кадрите се задвижват бясно и всичко се облива в ослепително бяло...")

 

* * *

- И това ми било упойка, да им таковам медицината - вика Ник. - Ама говори по-ясно, нищо не се чува.

- Спипаха ме като трихогастер в аквариум и ми теглиха ножа...

- Айде...

- Но сега съм о’кей. Ще наминеш ли насам? Какво стана с печатането?

- И то е о'кей. След стотина години ще черпиш, ако...

- Изпрати ли го?

- О, йе!

- Дано е без грешки.

- Премахнах ги с коригираща течност. После си спретнах коктейлче с нея, но беше бяло като... и му липсваше нещо.

- Сложи ли му гин?

- Йе. В съотношение 1 към 99, но беше бледо. Сигурно от лимона.

- Не знам, питай Хем.

- Боже, благослови животните, децата, же... Майките им, бе!

Нещо каза "щрак" и връзката прекъсна.

 

* * *

Шашмата със скапаната му ръка продължи още три седмици. Яйцето се беше научил да пише с лявата ръка. Купуваше тетрадки от будката за вестници и списания до входа на болницата. И докато дясната му ръка висеше на марля, закачена за врата, се научи и на много други работи. Не беше сигурен само дали не е левак и долу. Нямаше къде да опита, освен късно нощем в леглото, когато всички хъркаха. Сестрите отдавна не му обръщаха внимание, животът продължаваше да тече на двеста метра някъде встрани от болничната ограда. Не беше ексхибиционист, но не му помагаше. Сприятели се с жената от будката за книжни материали, а тя отзивчиво му заделяше това-онова. После си пусна брада. Рядка, интелигентска. От мързел. Безсилието ражда суета. Изпосталя като хипи със закъснение от петнайсетина години. Заглеждаха го със съмнение. Не беше опитвал още вентрилоквизъм и не беше проверявал къде крият морфина. Светая светих - неговите сънища, почнаха да губят пророческата си същност, превръщаха се в огледални образи на незадоволената му сексуалност и себичност. Яйцето ставаше опасен. Пишеше хипотетични писма на Лю с настървението на рецидивист и с един и същ рефрен - Екзюпери. Беше тъжно и смешно. В други моменти го грабваше фетишизмът, без да има нещо конкретно под ръка.

В края на зимата му махнаха конците и кандит-ексхибиционист-фетишист-екзистенциалист-наркоманът прежълтя и припадна - съвсем за малко. Напръскаха го като след запой и си довършиха работата. Бяха си писнали взаимно.

А още след една седмица го изписаха.

 

* * *

Първата вечер на свободата отпразнуваха с Ник. Мина вяло и Яйцето си допи с коняк. Конякът обаче го довърши, краката му изстинаха и почувства необясним страх. Ръката му се лющеше като змийска кожа. Все още трепереше и действаше с помощта на лявата.

На другия ден отиде до фабриката да си прибере документите. Затвори страницата доста шумно - за половин час се изпокара с всички и реши, че кракът му няма да стъпи повече в шибаната им фабрика, дори ако се наложи цял живот да си пие пиенето от гърне за нощна употреба. Добре все пак, че Ник не беше с него - скандалът щеше да излезе извън фабриката, а ония конски мухи - журналистите - това и чакаха.

Така настъпи Новата Ера на Безсмислието. Беше му тъпо, но то бе бял кахър в сравнение с онова, което му предстоеше...

Първо се реди на входа на КЕВ-а в университета да къса билетчетата, а след това се занимаваше с музикалните уредби вътре. Второ, писа се модел на художниците, които бяха свикнали с всичко, но при вида на двете пресни розови змии от раменната става надолу по бицепса една не изтърваха моливите. И трето, взе да спи, където замръкне. Не му пукаше от СПИН-ове и подобни гадории. Понякога замръкваше в панса на университета. Там бе весело. Но по-гот бе в бардаците...

В онова синьо, което наричат небе, море, топазеносиньо, с изумруденозелени отблясъци, събрали в себе си цялото щастие на планетата, се раждаше, когато пристъпи прага на бардака.

Отвътре се чуваше музика, а после потъна в задименото помещение, като кимаше безкрайно наляво и надясно. Седна почти обезсърчен и веднага отцепи: "Стига бе, дайте нещо по-интересно". Към носа му се прицели бутилка и ръка с нежен рус мъх повдигна брадата му, за да тръгне течността, студена и отморяваща, към търбуха. Първият коктейл изпи като чаша бира. Беше жаден и не мислеше вече за морето и небето.

Яйцето се изправи с новата течност и заговори на потъналите в дим и мрак хора - дълго и фалшиво, - и по това, че забравиха да пият, разбра: моментът е негов... "Седя си - разказваше Яйцето - на "Изгорялото" и поемам от студената, но некачествена наливна бира. До мен - Гената, все още жив и непрекъснато намиращ повод да го черпя. Отсреща - "Родина" - все още на мястото си, в апогей, събрала цялата измет на града. От вратата й се подава Пацо Джеймс и се оглежда подозрително като на жп прелез. Съглежда ни отсреща, заковава се мирно и политат заповеди като от комбат. След миг се просва на тротоара и започва неистова стрелба с новата си картечница, като заповядва на всички да залегнат. После се изправя и преминава в атака с няколко гранати, които прехвърля през улицата. Отсреща му отвръщат вяло на единична стрелба. Завоят е блокиран от куп коли, които горят, наоколо е застлано с трупове на мирни граждани. Между труповете с камера в ръка пълзи Ориана Фалачи в минижуп, но краката й не отвличат Пацовия устрем. С мощно "Ура-а" той пресича улицата на забранено точно под носа на една "хармоника", запъхтян се просва до нас и изрича със сетни сили: "А сега почерпи!" - Яйцето млъква за момент и се мъчи да проникне зад димната завеса. Нещо го смущава, но бързо забравя.

После говориха още и още, приказките се канализираха по групи, по двойки и заскуча. "Защо цветята увяхват толкова бързо?" - "Всички цветя си отиват. - Отговори гласът до него. - Гадно ми става като се погледнем отстрани." (Тътен на музиката.) - "Знаеш ли какво слушаш?" - "Не..." - "Един невероятен, контрастен албум - "Физикъл графити". - "И прекалено еклектичен." - "Тебе кой те...? (Фолклорен мотив.) Айде нищо, като се омъжиш, да си нямаш любовник." - "Мерси. Нали си казахме без злоба, а?" - "Прощавай, не помня..." - смехът на Яйцето е изкуствен. Едва тогава си дава труд да завърти глава. Всички пушеха дълги като кюнци цигари с "трева" и спореха. Всеки искаше да изкара себе си фактор и затъваше в блатото: вдясно се чуваше начесто "индиферентен", а от ляво се "кълняха", че е "адекватен". Лошото бе, че и Яйцето губеше контрол. Напиваше се. Потърси...

Съвсем до него си пиеше своето Людмила. Придвижи се до нея като кашик. Беше трогателно. Когато достигна ръката й, пое я и дълго я целува...

 

* * *

Разказът, който Ник беше изпратил по време на втората операция, излезе след три месеца. След още три излезе и целият сборник.

Беше ноември и макар че есента бе закъсняла, валеше суграшица и миришеше на зима. С Лю, въпреки усилията на двамата, нещата не потръгнаха и разводът беше в ход. Яйцето очакваше хонорара, за да плати разноските по делото. Последните две години бе живял екстремно, като отблясъци от мълнии прорязваха съзнанието му спомени, които вече само го натъжаваха. Мислите му приличаха на ескизите на Рубенс от Ермитажа; беше ги записвал в някогашното си тефтерче и звучаха като квинтесенция на нещо отдавна отминало: "Движението в ескиза е по-силно, без цвят, незавършено - "Христос с трънен венец", "Глава на старик", "Снемане от кръста", "Лов на лъвове"... Имат някакво родство с графитите от парижкото метро, Бронкс, улиците на Сантяго де Чили, сюрреализма на Дали, Миро, фюжъна, Запа, Бекет..."

След Десети ноември Яйцето изчезна. Ник попита в редакцията, но му казаха, че си е взел хонорара и друго не знаят. Свърна към последната му бърлога и на масата намери лист със старателно изписан на машина текст: "Някъде отвъд океана от безсмислени думи, в които плуваше, отекна една, която го смая, прониза го и го изправи пред безкрая; оттук натам беше сигурен, че пътят му е отворен, безверието отстъпи място на успокоението и музика, лека и неземна, изпълни съществото му, показа бъдещето в омаята на една лятна нощ, странна, натежала от страсти, лепкава и готова да го погълне... Беше на страната на Керуак. "Една позакъсняла почит", както бяха чели за него някъде, а те четяха всичко. Всъщност интересуваше ги не толкова Пътя като Движение, което отвежда нанякъде, а Пътя като Шляене до "някое интересно място"...

Потеглихме след продължителна подготовка рано сутринта в пет. Потеглихме с мисълта, че не знаем къде сме тръгнали. Това ни караше да се усмихваме, очароваше ни мисълта за Пътя въобще, докато, вече движейки се, един не се усъмни: "А не ни ли ограничава Пътя в рамки - като онези жълтогривести зверове, които изминават разстоянието от клетките до манежа и обратно... Те са с наведени глави... Нали търсехме хаоса, свободата?" - "Та тя е навсякъде" - отвърнахме му."

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2014, № 6 (175)

Други публикации:
Владимир Шумелов. Двойно. В. Търново: ПАН-ВТ, 1994, 1999 (под загл. Графити).
Владимир Шумелов. И така нататък. В. Търново: Фабер, 2007.