Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗВИНИ МЕ ЗА ЛИРИЧЕСКОТО ОТКЛОНЕНИЕ

Владимир Шумелов

web

Разбира се, когато си хлътнал до уши по някого, не ти върви с писането. Зацикляш. Дори при някакъв еднопластов, епидермален екшън се отклоняваш в посока сантимент, излишно философстване и лигави лирически отстъпления. Казвам това не защото няма да се помъча да елиминирам това зацикляне, а защото трябва да се откажа от всякакви пара- и металитературни прояви и да се концентрирам изключително върху "чистотата" (фикционалната, да я наречем, но всеки знае всъщност колко тя може да бъде само фикционална). Освен това човек като мен трябва да се върне към "традицията", от "модерните" техники да остави само това, което му върши работа, да премахне всички претенции и да се стреми към някаква метафизична простота (ега ти словосъчетанието; имах предвид простотата и лаконичността - текстова и визуална - на Сент-Екзюпери, примерно, определени "хватки" на Хемингуей, Джойс, Бекет, най-общо)... Гледай какви ги върша, докато ти пиша - направил съм кафе и си сипвам захарта в пепелника вместо в чашата.

От друга страна - колко странен е животът. Продължава. Допреди няколко години мислех, че е свършил. С времето все по-трудно се измъкваш от капаните му; оставяш се на инерцията му, губиш тръпка. Това не е отчаяние, а чувство за празнота или тъмнина. Ставаш немарлив към себе си. Когато се влюбиш, ставаш невинен и наивен (хората му казват "оглупяване"). Гледаш с широко отворени очи филми от рода на "Единствената истинска любов" и вярваш на всичко там, обръщаш се към живата и недвижима природа около себе си с "милички", "скъпи"... (руснаците пò ги бива тук), превръщаш се в любвеобвилен, инфантилен тип, който обича целия свят. За другите не знам. В случая моята свръхчувствителност и интровертност със сигурност пречат на едно фикционално и по-отстранено, хладно писане. Не се жалвам. Явно съм се оставил да бъда "опитомен".

Извини ме за лирическото отклонение, но така, пишейки, се чувствам по-близо до теб и това притъпява болката ми. А тя е особено силна в тези безкрайни часове на самота тук. Щях да забравя: онзи ден разбрах, че няма да получим пари за книжните проекти. Майната им. Ще ги замразя за известно време. (Пол Остър, който иначе е късметлия и е на шейсет години вече, казва: "Преди време всички отричаха писането ми. Това беше лошо. Седемнайсет издатели отхвърлиха "Град от стъкло".). Чакам и обаждане по електронната поща от издателката на предната ми книга за сегашния ръкопис. Но ме е страх още да ги търся, за да не чуя "не". Мразя да чувам "не", защото освен да се пише, трябва и да се публикува. Говоря за книги, медиите, периодиката вече не ме интересуват (поне не толкова, колкото по-рано). Мразя и парите, не защото диктуват живота ни, а защото влияят на писането (и издаването). Само глупаци могат да мислят, че недоимъкът и трудностите давали най-големи шансове за успех на творците. По-вярно е онова, което казва Ърскин Колдуел, "че желанието да станеш писател се гради на първо място от оня дух на настъпателност, който те принуждава с борба да превъзмогваш препятствията по пътя към успеха".

Правил съм разкази с различна форма (и традиционни, и не). Колдуел, който препрочитам в момента, ме подсеща, че и от писмо става добър разказ ("Писмо до Дженевив"). Нямам предвид, разбира се, тези писма до теб - доста едностранчиви и монологични са, а и няма история. Някъде в себе си тая надеждата, че "история" ще има. И тя ще носи любов, и ще бъде с хепиенд (колкото и дебилски да звучи).

През 89-та, когато мислех, че вече съм готов писател и ми трябваше само една крачка към готовите книги, купих Реймънд Карвър. Именно той ме подтикна да направя реалност всичките си фикции около писането. След него не можеш да тъпчеш на едно място - сядаш, пишеш, издаваш и обираш наградите. Не е нужно да ти казвам какво обичам у него, защото повечето от триковете и начина му на писане вече бях съзрял и при мен (привидната фабула, нагнетяване на напрежението - трилърното, акцентиране върху външни, на пръв поглед маловажни детайли, киномонтажната техника, неочакваните гледни точки - обикновено "отвътре", нарушаването на наративната логика, "минимализмът"...). По онова време не обърнах внимание, че писателят си беше отишъл от този свят година преди това. Но през 89-а и по натам не обръщахме внимание на много неща, животът покрай течеше твърде бързо и мислехме, че сме в центъра на Сътворението. В "Записки на разказвача" той казва: "Без номера. И туйто. Мразя игричките. При първия намек за номера и ефектничене в литературен текст, все едно дали са евтини, или безкрайно сложни, аз си плюя на петите. Триковете са крайно отегчителни, а аз лесно се отегчавам, сигурно заради трудната си концентрация. Все едно дали писането е изключително духовито и завъртяно, или е откровено лъжи-мажи, тези неща ме приспиват. Писателите нямат нужда от номера и ефекти, дори не се налага и да се правят на особено умни. Ако ще да го вземат за глупак, един писател понякога трябва да бъде способен просто да зяпне в почуда пред нещо - залез или стара обувка, - в абсолютно и естествено удивление". И докато разказвачът Карвър на онзи етап ме "учеше", зяпнах в удивление през 2008-а, когато излезе на български неговата поезия в томчето "Късмет". Наистина добър поет, а и приятелката му Тес Галахър от последните единадесет години от живота му е поетеса. Ако бъдем редукционисти, поезията му е наративна, изпълнена с "празни пространства", "затишие" и "стоицизъм", но какво ли значи това само по себе си?

И все пак Реймънд Карвър е класик на късия разказ. Томчето, което през 1989-а ме възхити и преобърна представите ми, се наричаше "Катедрала" ("Народна култура”). Днес онова, което някои знаеха като "What We Talk About When We Talk About Love" ("За какво говорим, когато говорим за любовта"), излиза в поредицата на "Жанет 45" "Кратки разкази завинаги" (водеща Нева Мичева) под заглавието "Новаци" (прев. Надежда Радулова). Казват, че първоизточникът "Новаци” е "орязана" от редактора му Гордън Лиш почти наполовина, но ние се кефим на стила "Карвър" такъв, какъвто го знаем от българската "Катедрала". Е, в това ново българско издание Карвър не е редактиран - мисля, за добро.

Представите на писателя за писането непрекъснато се менят, защото чете. А "ирландския Чехов" Уилям Тревър от същите години? А Тревър, който ни изби рибата през 85-а със сборника "Танци за влюбени" (преиздаден от "Сиела" през 2012 г.), постоянният кандидат за награди, немалко от които печели. И Джон Ъпдайк, и кой ли не...

И все пак зацикляш, но не защото четеш, а защото си влюбен.

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.07.2015, № 7 (188)