"ТОЙ ВЪРВИ НАПРЕД, ПРИШПОРВАН ОТ ВЪОБРАЖЕНИЕТО СИ, БЕЗ НАДЕЖДА, ЧЕ ИЗГНАНИЧЕСТВОТО ИМА КРАЙ..."

Владимир Шумелов

web

Докато пишех за единствената критическа отделна книга на Иван Сухиванов, на бял свят се появи и петата му (поредна) книга - този път сборник с поезия под заглавието "Ексил". Това е един от стойностните автори, работещи в Бургас, който освен поетични и белетристични книги, издава и настоящия критически сборник с текстове, отнасящи се както до регионални автори, така и до имена от националния писателски регистър, но и в двата случая става дума за качествени български писатели и поети.

Сборникът му "Ходове на въображението" спечели наградата "Петко Росен" на Община Бургас за 2009 г. в раздела нехудожествена проза ("Пегас" за художествена проза бе връчен на Николай Фенерски за сборника с разкази "Апокалипсисът е дело лично"). В доклада си за прозата проф. Св. Игов отбелязва, че тази критическа книга е "едно от събитията на бургаския литературен живот през последните години", като причината за една, да я наречем, по-патетична оценка е професионалната критика, която в сборника не се изчерпва само до представяне на литературата на Бургас (близо половината от критиката е за автори от морския град), но засяга и доста не-бургаски автори - "от Цветан Марангозов, Георги Господинов и Пламен Антов до Марин Бодаков, Мира Душкова и Десислава Неделчева, както и класици като Йордан Йовков, Гео Милев и Константин Константинов)", т.е. Игов набляга върху "надрегионалния" характер и значение на книгата. Като се спира на една своя статия отпреди трийсетина години - "Провинция и култура", той говори за децентрализацията, за наднационалната значимост на редица известни български автори от провинцията - предимно поети и белетристи, докато в случая става дума за сполучлива изява на критик "със солидно изградени критически критерии и апаратура, изразителен индивидуален критически език, отличаващ се с лапидарност и интерпретаторска прецизност".

Тук говорим и за още нещо важно: слабата критическа обгледаемост на книжната българска продукция след 90-а година - и в столицата, и извън нея (особено). Докато през този период в София излязоха редица книги, анализиращи ставащото в литературата (и културата) - на Ивайло Знеполски, Бойко Пенчев, Розалия Ликова, Вихрен Чернокожев, Митко Новков, Светлозар Игов, Михаил Неделчев, Елка Константинова, Алберт Бенбасат, Александър Кьосев, Владимир Трендафилов, Владимир Сабоурин, Борис Минков, Кирил Попов, Марко Семов, Иван Славов, Румен Спасов и др., то в различни провинциални центрове - и то известни от миналото с качествени литератори и академична общност - това се правеше, но хроникирането, отдаването на оперативни критически рефлексии не се котираше високо от академичните кръгове; все пак бих споменал усилията на няколко души от такива провинциални центрове: като изключим моя милост от В. Търново (но също и доста други), бих споменал проф. Владимир Янев от Пловдив, Деньо Денев от Сливен, Здравко Кисьов и Огнян Стамболиев (Русе), Стоил Стоилов и Тодор Шунанов (Ст. Загора), Иван Сухиванов (Бургас, но не само той) и мн.др. Истината е, че повечето от книгите на посочените (и други подобни) не-столични автори са в някои случаи еклектични, неподчинени на някаква обща идея, те по-скоро замитат разпиляното литературно зърно на куп, но все пак големите анализи, обобщението и изводите предстоят - те остават в ръцете на големите ни историци на литературата, (напр. проф. Св. Игов, проф. М. Неделчев). Не трябва да подминаваме и усилията (колективни) на различни национални и регионални периодични издания в тази посока - прегледи на годишната литературна продукция, журиране на конкурси, награди, провеждане на научни форуми, издаване на сборници и пр.

Но да се върнем при компилацията "Ходове на въображението", която може да има различни прочити. Ето два от тях, възможни: на Пламен Антов (в "Литературен вестник", бр. 25, 8-14.07.2009 г.) и неговата "реплика" - "Критикът като писател (или в търсене на "изгубения рай на литературата и/или литературността")" на Елица Дубарова (LiterNet, 07.11.2009, № 11 /120). Ако Пл. Антов пледира, че "метафизичното и литературността са ненавистни на рецензента Иван Сухиванов", то текстът на Е. Дубарова е някаква форма на реплика на това твърдение. Аз също заставам зад мнението на Дубарова с уговорката, че "метафизичното" и "литературността" са нещо различно при Сухиванов, за да му бъдат ненавистни едновременно; пишейки "метафизично", "писателският" му почерк често се покрива с "критическия", емоцията и въображението надделяват над "инструментариума" на критика (в тази посока особено внимание трябва да отделим на интрото "Ходове на въображението"). Безкомпромисността на заявената авторова позиция е отличителен белег на писането на Иван Сухиванов, в резултат на която той е в постоянен конфликт със своите опоненти, а често текстовете му са и добър повод за някакъв вид "литературни скандали" - такива, като сблъсъци с твърдоглави атакисти или комунисти. И други. Което поставя въпроса за непоносимостта, непримиримостта у този автор, идващи от желанието му за търсене на истина, на обективност - нещо твърде неприсъщо у "щедрите" на критически похвали провинциални пера (но това не е само синдром на провинцията), - защитени естетически и идеологически в тази книга. Самият аз често съм бил "щедър" към "талантите" в различни свои текстове и съзнавам, че това е било компромис. За пишещия обаче от най-важно значение е честността и смелостта да пишеш така, както мислиш. За тази цел понякога се съветвам с "Литературни есета" на Георги Марков ("Днес мога да кажа, че прелиствайки отново и отново тези "Фрагменти" [на Ат. Далчев, разбира се, бел.м., В.Ш.], тази странна форма на поезия в проза, виждам, че главното в нея е истината. А нали истината е красота!"). Това намигване към Г. Марков ме подсеща да кажа, че формално книгата на Ив. Сухиванов е един концепт от внимателно подбрани фрагментарни металитературни текстове, създавани и издавани в течение на десетина години, които не са подредени в раздели и не спазват хронологията на своето издаване (а това говори и за цялостност). "За мен е важно авторът да бъде отразен истинно, а не красиво. Литературата е самосъзнание, критиците помагат стойностите да се понаместват" - казва авторът пред в. "Черноморски фар" на премиерата на книгата в Бургас през 2009 г.

Така сглобена (100% от текстовете в сборника са обърнати към най-новата българска литература и отчасти към нейната "класика"), "Ходове на въображението" няма претенциите да йерархизира, да преподрежда, субординира текстове или автори. И не това е целта й. По-важното е, че тя се стреми и постига три важни за българското писане неща - искреност, обективност и смелост, чрез един елиптичен и постмодерен критически език, който едва ли ще допадне всекиму. Говоря не за езика, често витаещ близо до публицистиката. Става дума за някои крайности в литературните оценки, които кой знае защо ме радват и мисля, че не са далече от истината ("Фани по опасните пътища на светлината" от Райна Маркова е първият истински български постмодерен роман.", с. 45; но защо ли да се чудя - Кирил Попов в книгата си "Стилуети", 2006, беше писал за мен: "Ако под стил на български постмодернист трябва да се подпиша, без да се замислям, това е стилът на Владимир Шумелов.", с. 273).

Както и да е. А представяте ли си какво са писали авторите на школския вестник "Злобен глас" в Бургас преди трийсетина години? Съучениците-издатели от бургаския механотехникум били Денчо Михов (днешният издател на "Либра Скорп") и Иван Георгиев Иванов (днешния поет, писател и критик Иван Сухиванов).

"Злобен глас" - готино!

Това беше отдавна. Оттогава Иван пътешества из литературните пространства. Вярва, че пътешественикът-писател "върви напред, пришпорван от въображението си, без надежда, че изгнаничеството има край..."

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.08.2012, № 8 (153)