ЧОВЕК МОЖЕ ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕН, НО НЕ И ПОБЕДЕН

Владимир Шумелов

web

Книгата "Признанията на един победен" излиза от печат с финансовата подкрепа на Румънския културен институт в Букурещ, а неин преводач от румънски е Огнян Стамболиев. В послеслова си към книгата на Елени Казандзакис "Трагедията на Панаит Истрати" ("Авангард принт", Русе, 2014) той пише: "Французин по перо, румънец по душа, Панаит Истрати е свързан не само с тези две сродни литератури, но и с цялото човечество. В края на двайсетте години на миналия век, когато за четяща Европа го открива Ромен Роман, първият голям признат от света критик, датчанинът Георг Брандес, пише в берлинския вестник "Социалдемократ": "Признавам, от всички съвременни белетристи Панаит Истрати ми беше най-скъп".

Панаит Истрати (1884-1935) е особен писател. Твърде ляв (но за 20-те години на миналия век това е обичайно, особено за Франция), той се превръща в една от първите жертви на комунизма от страна на европейските интелектуалци, "наивно повярвали, че идеите на "великия Ленин ще преобразят целия свят". Това е темата на настоящата книга, но и на "огледалното" издание на Елени Самиос Казандзакис, за което стана дума по-горе, в отличен превод и с предговорни думи от О. Стамболиев. Освен "жертва", в една своя статия по повод 80-годишнината от рождението му, Ерика Лазарова го нарича и "разочарованият идеалист", а за Стамболиев той е "един дисидент преди всички".

"Жертва", "дисидент", "разочарован идеалист", все пак П. Истрати е един интелектуалец от европейска величина, писател, и прави чест на България, че му е обърнала немалко издателско внимание между двете световни войни (когато е доста превеждан), в един период след 1944 г. е сред инкриминираните автори, а след 89-а по различни (обясними) причини интересът към него нараства. Когато писах един фрагмент за Ноам Чомски (влязъл в книгата ми "Pink Floyd. Елипси"), обърнах внимание на неговата уникалност не толкова като учен (лингвистиката и когнитивните науки), а като активист и дисидент. "Но какво е да си дисидент? Може би да направиш челна стойка на клепач? Да си толкова вдаден в борбата, че да не щадиш нищо, да умреш в името на една идея?" Да, Кравченко, Сахаров, Солженицин, Синявски, Амалрик, Владимир Буковски, Валенса, Мандела, Аун Сан Су Чи, Варлам Т. Шаламов, Ал. Зиновиев... (умишлено не говоря за българското дисидентство, относно което все още съществува "дискусионен казус", а и между дисиденти и недоволници разлика има; впрочем, докато пишех тези редове, от този свят си отиде един от малкото истински наши дисиденти Петър Манолов), са дисиденти, и то години след Истрати. Но дали Истрати не е просто конвертит? Недоволник? Мисля, нито едното, нито другото.

Защото критиката на Истрати за режима в Москва се появява във време, когато писатели и интелектуалци от ранга на Дж. Б. Шоу, Х. Уелс, Р. Ролан, А. Барбюс, Андре Жид, Л. Фойхвангер, Емил Людвиг и много други се възхищават и приветстват "демокрацията" в първата в света социалистическа държава (разбира се, повечето от тях през 30-те години, което е все пак важно). Но тази критика е пропита от провиденческа интуиция и вдъхновение, защото именно той е един от първите, които достигнаха до истината по пътя на отричането на собствените си заблуждения и искрена вяра в комунизма чрез опита - да провери на място и докаже обективното състояние на нещата в СССР. Ето защо той предприема едно пътуване до СССР през 1927 г., поканен за честването на 10-годишнината от болшевишкия преврат в Москва. Там се запознава с другия поклонник на болшевишката идея - гръцкия писател Никос Казандзакис. След кратко прекъсване, когато с Казандзакис се връщат в Атина да пропагандират комунизма, видян в СССР (доста неуспешно, защото са изгонени от гръцките власти), те отново пътуват из Русия вече като частни лица, заедно със съпругите си, и през 1929 г. Истрати се завръща в Париж. Там издава впечатленията си от 16-месечното пътешествие из руската земя под заглавието "Към другия пламък" (изд. "Ридер", колекция "Свидетелства"; всъщност цялото заглавие е "Към другия пламък, или голата Русия. Признанията на един победен"). Настоящото издание на български включва: "Панаит Истрати - един дисидент преди всички" (предговор от Огнян Стамболиев), "Предателят Панаит Истрати - агентът на румънските тайни служби" (статия във в. "Комсомольская правда", бр. 245 от 23.10.1929 г., Москва), "Панаит Истрати (Автобиография)", "Панаит Истрати и комунизмът" (от Виктор Серж, един от съавторите на книгата), "Признанията на един революционер еретик", "Признанието на един победен" (основният текст, писан от Истрати и състоящ се от две части), "Хронология на пътешествието на Панаит Истрати в СССР", "Въведение в съветския живот" (документална глава от втория съавтор Борис Суварин, но издадена под името на П. Истрати) и "Животът на Панаит Истрати". Контекстът на изданието позволява да видим от различни гледни точки и позиции както живота в прехвалената страна на Съветите, така и моралния облик на автора и неговите апологети и противници. До излизането на книгата Истрати е вече утвърден автор, "Горки на Балканите" (Р. Ролан,) "галеник на прокомунистическата левица", "другар, достоен за доверие", "разказвач от Ориента" с оригинален талант, но след появата й се превръща в "ренегат" (А. Барбюс), "еретик", "предател", "фашист", "антисемит", "агент на румънските тайни служби", писател с "дребнобуржоазно мислене", отхвърлен дори от наставника си Ролан, от целия болшевишки печат. Чак 40 години по-късно, когато се появява "Ахипелаг ГУЛАГ" на Солженицин, той е реабилитиран във Франция, и то с помощта на Йожен Йонеско и Жозеф Касел.

Тази малка по обем книга не претендира за ярки художествени качества, но ясно, кратко, точно и безкомпромисно описва истината за болшевизма, който желае "световна (и перманентна) революция". За тези шестнайсет месеца Панаит Истрати пропътува СССР от край до край, от Рига до Владивосток, до Крим и Кавказ, Москва и Ленинград. И видяното не го очарова, а първоначалната романтика отстъпва на гняв от резултатите на пролетарската революция (престъпленията на режима, потисничеството, корупцията, бюрокрацията, "новата класа" - номенклатурата, терора) и състрадание към бедните трудови хора. Вълнуващи са страниците на тази травелогия, разказващи за различни страни и народи в комунистическата империя, които Истрати ("кефалонеца") посещава заедно със своя приятел Казандзакис ("критянина"); по-късно П. Истрати ще влезе и като герой в романа на Н. Казандзакис "Алексис Зорбас" (1946, по-късно филмиран като "Зорба гъркът"). На тези страници ще се срещнем и с предводителите на болшевизма в онези години, но и с хора като Горки (когото опознава отблизо като лицемер), с Кристиан (Кръстьо) Раковски. (Раковски е особено близък за автора човек - дипломат и политик, роден в Котел през 1873 г., той е от т.нар. вътрешна опозиция в болшевишката партия - троцкист, който влиза в конфликт със Сталин, изключен е от партията и е заточен в Централна Азия през 1928 г. През 1934 г. се връща в Москва, където е възстановен в партията за кратко, но през 1937 г. е отново подсъдим заедно с Бухарин, Риков и Ягода и осъден на 20 години трудов лагер. След началото на т.нар. Великата отечествена война Раковски е разстрелян по т.нар. сталински списъци на 11.09.1941 г.)

Завърнал се в Москва в края на 1928 г. и пълен с впечатления, изцяло променили отношението му към нова Русия, Истрати започва да търси справедливост - пише писма до различни инстанции, като алармира за скандални случаи и инциденти. Познати го предупреждават да спре. Тогава той се среща с шефа на ГПУ в Москва Агранов - дясна ръка на Сталин. Ето как отговаря Агранов на въпроса на Истрати какво да прави, да се върне ли на Запад? "Другарю Истрати, ако искаш да бъдеш с нас и да следваш нашата линия, ние ще те подкрепяме, както досега, но ако си позволиш да ни атакуваш, просто ще те унищожим!"

Разбира се, това не може да изплаши честния писател и той посвещава цялата втора част на книгата си на делото "Русаков". Става въпрос за един "битов" инцидент в Ленинград, при който в жилището на стария работник комунист Русаков, емигрант от Франция, се настанява младата и агресивна комсомолка Ройтман, еврейка от Бесарабия, която иска да изгони многочленното му семейство на улицата и да го обрече на гладна смърт; нещо повече статията в пресата подклажда общественото мнение т.нар съд да постъпи както по делото за "шляхтата на Калганов" - екзекуция на непмана. Сам и заедно с приятеля си Виктор Серж (другият съавтор в книгата и член на семейството на Русаков, негов тъст) Истрати обикаля из редакции, заводи, администрации, снове между Ленинград и Москва (стига чак до министър-председателя Калинин), за да защити честта и живота на членовете на семейството, но и призовава всички честни хора да издигнат глас в борбата за социална справедливост. Резултатът: един скалъпен процес-фарс и справедливост по "съветски" - принудителен труд!

Все пак, както пише Виктор Серж (Виктор Лвович Кибалчич, 1890-1947), "през 1927-1928 г. съветският режим не беше такъв, какъвто стана през 30-те години. Визитата на Истрати се случи преди ужасите на колективизизацията на селското стопанство и неописуемите жестокости, съпровождащи изпълнението на сталинските петилетки". С други думи, голямото комунистическо унищожение предстои, а Истрати "все още вярва, че нещата ще се оправят". Може би и затова е толкова смел (вж. например писмата му до ГПУ, но и много други факти). Драмата му "е в това, че се появява твърде рано" (О. Стамболиев).

"Писателят-скитник", "разбунтуваният човек" (по А. Камю) Панаит Истрати се появи действително твърде рано. В кратката си проза (говоря за неговата публицистика и книги от типа на "Признанията...") той е пестелив на орнаментика, (почти) документален, близък по изказ на Шаламов, но силата му е в писателската непримиримост, честност, смелост и морал.

Мисля обаче, че до голяма степен неговата "наивност" и "лекота" на наратива са преодолени с текста "Въведение в съветския живот" на Борис Суварин (в книгата приписан на Истрати). И тук е необходима лека скоба за този втори (съ)автор на книгата: Борис Суварин (Борис Константинович Лифшиц, 1895, Киев - 1984, Париж) е от еврейско семейство, което в началото на XX век се мести в Париж. Там Борис учи, занимава се с комунистическа дейност, приемайки псевдонима "Суварин". Деец на Коминтерна, троцкист (след 1927 г. се раздалечава от Троцки; напр. смята, че съществуващата система в СССР е "държавен капитализъм", докато за Троцки тя е "деформирана работническа държава"). През 1935 г. издава биографичната книга "Сталин" и основава Институт по социална история (на комунизма, СССР и работническото движение); впоследствие се отдръпва от комунизма и заема реформистка позиция. Освен приятелството и сътрудничеството си с П. Истрати, той оставя спомени за Бабел, пише си със Солженицин.

В този документален текст ще намерим един любопитен откъс от книгата на Франсоа дьо Фенелон (1651-1715) "Пътуване до Острова на удоволствията", ч. I, с който авторът прави паралел между "прекрасния живот в Съветска Русия" и утопията на французина - съвременник и критик на Луи XV (но както се казва: Фенелон, въображението ти е бедно!). В главата са актуализирани свидетелства от развитието на първата пролетарска държава в етапа след смъртта на Ленин. За разлика от П. Истрати, който, за да узнае истината за СССР, заминава на място да я провери, Б. Суварин избира втората методика - от разстояние да се запознае с документите - "автентичните, а не предназначените за пропаганда и реклама на режима". Тук ще намерим покъртителни документални свидетелства за тази "истина": за манипулацията на общественото мнение, за жилищните условия и условията на труд, за здравеопазването, за деморализацията вследствие ужасяващите материални условия, за заплащането на труда, за мястото на жената в новото общество, за образованието, за един типично руски проблем - алкохолизма, за правата на човека според съветската конституция, за антисемитизма, за т.нар избори, за репресивния апарат на властта, за да завърши: "Цялата Съветска Русия се превърнала в един огромен затвор. [...] Тази държава някога ще рухне...".

Разбира се, много честни и лявоориентирани хора посещаваха Съветска Русия през 20-те и 30-те години. Между тях бе и унгарско-британския писател и интелектуалец от еврейски произход Артур Кьостлер (1905-1983), който както Истрати пътува много из света и задължително минава през страната на Съветите, където прекарва около година. Сталинисткият терор той описва в антитоталитарния роман "Заслепяваща тъмнина" (или "Мрак по пладне" ориг. загл. "Sonnenfinsternis", 1940), който му носи световна известност. Други от посещаващите по това време СССР, както литературният наставник на Истрати, Р. Ролан, А. Барбюс и др., заслепени (и/или платени от сталинисткия апарат), заемаха позиция на възхвала, конформизъм и неразбиране на истинското положение на нещата в най-голямата държава на планетата. Един Набоков обаче от позицията на емигрант и независим писател-интелектуалец пише за болшевиките от дистанция и без омраза, и за това има своите етически и естетически оправдания. Различни са позициите на руските емигранти, както и тези на "вътрешните" емигранти в Русия. В едно повечето от тях са единни: отричането на една система, която в своята същност е тоталитарна, антидемократична и антихуманна.

И все пак Панаит Истрати бе един от първите критици на комунистическата система "отвън". Разбира се, за онези години ще трябва да оценим неговата добросъвестност и честност, но и трудностите от идеологически и местен характер, които трябва да преодолее. Примери: когато отиват с Казандзакис и съпругите си в зоната на Полярния кръг, до Соловецките острови (концлагера за политически затворници), те разглеждат всички комунистически "достижения" и природни забележителности там, но не са допуснати до концлагера. Когато посещават Самара, Истрати ще направи забележката, че в Музея не е представена експозиция на Големия глад и Гражданската война. Излишно е да казваме защо - поради ГПУ или бюрокрация, или и двете. Или поради особеностите на "руския характер": през 1998 г. американската журналистка Ан Епълбаум пътува до Соловецките острови, където местните гледат с едни очи на чужденците, дошли да разгледат природата и етнографските забележителности, а с други - интересуващите се от лагерите на ГУЛАГ. "Защо се интересувате само от грозните неща в нашата история, защо ще пишете за ГУЛАГ? Защо не пишете за постиженията ни?" (вж. книгата й "ГУЛАГ - лагерите на смъртта", награда "Пулицър" за 2004 г., ИК "ЛИК", 2005). Мисля, че това е книга за Паметта, и това е най-важното за хората от Русия и вече бившия комунистически блок, които имат проблеми с тази Памет.

И книгата на П. Истрати е влог в световната съкровищница на Паметта за комунизма. "Признанията на един победен" я е нарекъл той и уточнява: "Като победени могат да се определят всички, които към края на живота си са в разногласие с най-добрите от себеподобните си. Аз съм един от тези "победени". Защото е писател, а писателят не търси "теорията" като опора и подкрепа в борбата си за справедливост и истина, а залага в своя бунт на чувството и сантимента; защото, както при Хемингуей, неговата сила бе да наблюдава, а не да анализира. И защото за него важи по-късното "добле дичо" на Папа: "Човек може да бъде унищожен, но не и победен".

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2017, № 2 (207)