ЯНИСЛАВ ЯНКОВ: "АЗ ПИША СОБСТВЕНАТА СИ ДРАМА"

Владимир Шумелов

web

С Янислав Янков се познаваме от двайсетина години - нито много, нито малко на фона на неговите 70. Понякога съм се замислял кое ни е сближавало. Вероятно типичното за творците бохемство, вечните неудачи и битки за оцеляване в живота. Сигурно. Най-сигурното обаче е, че ни сближаваше единствено литературата. Независимо че сме от различни поколения, че пишем в различни жанрове основно. Кое все пак привлича творците, освен тяхното основно занимание - в случая писането? И сега, след двайсет години със сигурност мога да отговоря - таланта.

За патетичните почитатели на Янислав Янков, Радко Радков и Николай Колев те са гении. Двама от тях вече не са между нас, гледат ни невинно някъде отгоре, слушат ни приказките и се усмихват. На какво ли? Казват, че времето е единственият арбитър за таланта. Сигурно е така, макар че днес и времето сякаш се е обърнало против талантливите и кадърните. През дистанцията му виждам все по-малко отчетливите черти на талантливите и гениални хора от миналото, те се размиват и потъват в забравата. Ние самите не се връщаме към славното си минало, за да почерпим сили за бъдещето.

Янислав се познаваше с мнозина славни мъже и жени от тоталитарното ни минало. Далчев, с когото се среща в София, му казва: "Талантливите хора се обичат, некадърниците - не!" Далчев е и един от духовните учители на Янислав Янков в занаята писане на поезия. Ето и някои други: Андрей Германов, Ласло Наги, Имант Зиедонис... В последната книга, която сега той подготвя за печат, с работно заглавие "Спомени на корабокрушенец", ще прочетем за неговите знаменателни срещи с творци от времето на Народната република, отдавна влезли в златния фонд на българската култура и литература: Мирон Иванов, Дончо Цончев, Йордан Вълчев, Васил Попов, Йордан Хаджиев - и представете си в центъра на цялата тази компания, Дора Габе и Янислав Янков; още Георги Караславов, Андрей Германов, Иван Николов, Димитър Талев, Ламар, Христо Фотев...

И това не е случайно. Янислав Янков е завършил първия випуск на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" в компанията на други талантливи поети и писатели - някои от които днешни "класици", наречени за по-удобно от критиката "Търновска вълна". И макар че пише от 9-10-годишна възраст, първите му сериозни успехи са от времето на голямото "наливане на основите" на т.нар. реален социализъм. Силният му период е обаче в Габрово (защото по презумпция Търново открай време гледа да не дава подслон на талантливите си чеда), където работи като редактор на алманах "Зорница" (в скоби ще кажа само, че за разлика от великотърновския алманах "Янтра", който се появява чак през 1980 г. и просъществува до 1990 г., габровският алманах "Зорница" започва да излиза през далечната 1972 г. като продължител на сп. "Мизия" и на практика в него системно се появяват имената от талантливото тогава поколение поети и писатели, повечето свързани с Търновската Алма матер - Янислав Янков, Борис Христов, Марин Георгиев, Паруш Парушев, Таньо Клисуров, Маргарита Петкова, Петя Александрова, Николай Искъров, Николай Павлов, Димитър Кенанов, Ива Николова, Димитър Горсов, Йордан Велчев, Мария Шандуркова, Николай Колев, Генчо Витанов, Минчо Куприянов, Цвятко Дечев, Иван Есенски, Кънчо Атанасов, Иван Вълев и мн.др.). От алманах "Зорница" Янков е изхвърлен през 1986 г. от "литературния критик" Георги Пенчев, който по това време е съветник на Йордан Йотов. Безпросветността на пишманинтелигентите идеолози за дълги години лишава даровития автор от по-решителна намеса в националния литературен живот. Да не говорим, че това са и биологично най-активните години в човешкия живот.

Междувременно поетът работи къде ли не. Известно време е драматург на Кърджалийския театър; негови едноактни пиеси са поставяни на сцената, а други - не. Пише и проза - къси разкази, в които прозира поетът (и обратното). Работи и като журналист в столичния и местния печат.

В годините на принудително мълчание Янислав Янков нарушава спокойствието на едни и доставя истинска радост на своите почитатели чред авторски рецитали в десетки градове на България. Един истински съвременен трубадур, за когото няма табута, "бели полета". И през всичките тези години го спасява бохемата, в частност неговите големи и истински приятели - художниците и музикантите. И макар да оприличава стихотворенията си най-вече на симфонични творби, струва си да помислим: с какво привлича хората на четката и палитрата (а и музикантите), къде са общите им допирни точки? Янислав Янков е обединителна фигура на младите поети в старопрестолния град от края на 70-те години на XX век, в личността му има нещо от бохемите Александър Вутимски, Пеньо Пенев, Иван Пейчев, Христо Фотев (казва: "Алкохолът е ритуал за бохема, това е кръвта на артиста."). Не са много поетите, които събират "мушиците-еднодневки" със силата на словото и обаянието на личността си.

Не са много и книгите на поета, който всъщност цял живот пише една книга. Още първата му стихосбирка "Всичко, както всеки ден" (1973) печели първата Голяма награда за дебютна книга на литературния конкурс "Южна пролет" в Хасково през 1973 г. и наградата на в. "Пулс" "Владимир Башев" през с.г. Последваха "Горчива кръв" (1979), "Птица без очи" (1992, 1996), "Аз съм Ной" (1999, 2003), "Виновен свят" (2002, 2007), "Влизане в Рим" (2008, Годишната награда на СБП за поезия за с.г.). За своето поетическо творчество Янислав Янков е лауреат на Голямата награда "Пеньо Пенев" (1984), Първа награда за поезия за морето във Варна (1993) и др. През 1995 г. получава международната награда "Бяла роза" от изд. "Светове" (Брюксел, Белгия) за цикъл стихове, отпечатани в колекционерска "Антология на световната поезия". Освен в поезията, твори в късите белетристични жанрове, в драмата, пише текстове за песни. Поезията му е превеждана на немски, английски, френски, полски, румънски, руски, грузински, осетински и др. езици.

Последната му книга "Антология. Поезия" се появи преди месец в авторитетното пловдивско издателство "Жанет 45" и тя отбелязва по един достоен начин 70-годишнината на този голям български поет. Тази книга всъщност е и тест на стиховете му пред съда на времето. Издържат ли те тази висша проверка? Въпросът е реторичен и съм горд, че през годините съм бил редактор както на тази книга, така и на редица други преди нея. Технически не беше толкова трудно тя да се подготви, защото материалът беше изобилен и качествен. В процеса на съставителството бяхме обединили стихотворенията в цикли, озаглавени примерно така: "Природа, пейзаж, градът, родът, родината", после идваха "Екзистенциални мотиви", "Любов" (интимна лирика), "Приятелите, творците, творчеството", "Социални (граждански) мотиви" и финалното, притчата "Последният". Оказа се, че тази традиционна структура не работи, освен че е скучна, че тя не може да обоснове достатъчно добре появата на такива стихотворения, като притчовите от "Аз съм Ной". "Аз съм Ной", казва поетът, развали комфорта на моите читатели. Искам да забравя за известно време тази авантюра и да завърша една отдавна започната още в годините на младостта ми. Какво ме очаква - знам, но и предчувствието за "нищо не знам" не е изчезнало." Тази стихосбирка, освен че е ъглова в творческото развитие на Янислав Янков, по мое и не само мое мнение е най-оригинална и завършена. Силните притчови стихове в нея можеха прекрасно да илюстрират прехода от една тема в друга, от едни поетически състояния в други. Ето защо с известни промени в композицията на вече подредените стихотворения като разделителни маркери за преход послужиха притчите "Притча за лудия", "Тромпетите", "И птиците ходят в Египет", "Един ден", "В черната кутия", "Последният", "Може би", "Ние още носим", "Моят народ", "Аз съм Ной" и вече наистина финалното "Господ". Като поглеждам - почти всичко от "Аз съм Ной", без пет бройки. Тази нова структура още веднъж доказва, че няма чиста интимна лирика, няма чисто социална поезия, няма само екзистенциални мотиви или стихове за природата и родината, приятелите и творчеството. "Цял живот пиша една симфония, и без да се лъжа, вече съм в началото на последната й част", казва Янислав Янков. Стихотворенията от първата му книга се появяват във втората, от втората се наслояват в следващата. Той е един от тези, които винаги се връщат към изконното. В него живеят трагикът и авантюристът. Около ядрото се натрупват бавно и мъчително нови пластове. Палитрата се превръща в черно небе, прорязано от светкавици. Зад иносказателността на старозаветните "притчи" блестят сълзите на днешните "унижени и оскърбени".Появяват се нови символи и знаци на един "виновен свят", от който трябва да гоним варварите, за да остане вечният, несравнимият Рим. Онзи Рим, в който той ще влезе неминуемо един ден - "без царски нимби и без грим"... Това не са стихове на канонично вярващ, те са израз на един поетически агностицизъм, който отрича, дори богоборства, но в името на страдащия човек и неговото достойнство. В този смисъл Янислав Янков не е революционер, а бунтар.

"Аз пиша собствена си драма. И затова се отнасям със стиховете си жестоко", казва поетът. Стиховете на този поет са жестоки, книгите му са жестоки, откъдето и да ги погледнеш: езиково, тематично, идеологически. Много от тези стихове са социална поезия, политическа поезия, въпреки че има и такива, които са ремикси на доста стари класически парчета от времето на соца с носталгично-елегичен и интимен характер. Парадоксално, но тази традиционно "изповедна", "автентична", "искрена" и облъхната от силното "чувство" на лирическия "аз" поезия премина гордо покрай -измите на 90-те, стоеше гордо на краката си и надживя времето си, а хората продължават да я четат и цитират. Янислав познаваше големите, сам бе един от тях и им въздаде почит: на Иван Динков, Борис Христов, Христо Банковски и другите - мъртви и все още живи.

Янислав Янков прилича на пророк, дори си мисля, че е. Защото е добър поет, "Ной", "луд" и "имаше дом като църква" в този "виновен свят". През годините Янислав Янков остана верен на себе си. На поезията. На читателите.

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2012, № 3 (148)