|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗА КНИГАТА НА БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ "ЯНА ЯЗОВА: СЛЕД ВЪЗКРЕСЕНИЕТО"Владимир Шумелов
Във всички случаи обаче книгата се е получила. Още повече това е първата книга на хартия на Б. Гърдев, след повече от 20-годишно активно публикуване на критика и публицистика на страниците на регионалния и столичния периодичен печат и в специализираните издания по проблемите на историята, литературата, театъра, телевизията и киното, както и издадените досега в електронен вариант няколко книги. "Яна Язова: след възкресението" е посветена на 100-годишнината от рождението на поетесата и писателката и е плод на деветгодишните усилия на изследователя в тази посока. Началото е с министудията "След възкресението" (LiterNet, 14.10.2003, № 10), но всъщност години по-рано, когато Гърдев се сблъсква с одисеята и творчеството на Язова - стихове, драми, приказки, повести, романи, писма и сентенции. Изследователят се опира основно на няколко стълба в изследванията за Я. Язова (библиографията е цитирана след всяка глава или по-голям отделен текстови сегмент) - Петър Величков - "Яна Язова: проклятието на дарбата" (2007), Йордан Василев - "Женски силуети" (2000), Иван Спасов - "И слънцето върви. Български поетеси" (1987), Петко Тихолов - "Среща с три поколения" (1973), "Мойра" - епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов" (съст. Цв. Трифонова и П. Величков, 1996), Шинка Дичева-Христозова - "Пролетта на Мо" (2010), Инна Пелева - "Български писателки - формули на неуспеха" (LiterNet, 08.02.2009, № 2, Албена Вачева - "Днес знаем, няма път, но нека тръгнем пак! Яна Язова (1912-1974)" (LiterNet, 17.05.2010, № 5), Мая Горчева - "Убежищата в писането на Яна Язова: изнурителното детство на литературните митове" (Литературен клуб, 04.01.2011), Милена Кирова - "Жените и канонът: мярката, която не е една" (LiterNet, 29.07.2009, № 7). Разбира се, това не всичко - авторът се е постарал достатъчно добросъвестно да издири (почти) всичко, излизало от/за Я. Язова в периодичния печат през годините - по времето, когато е била жива, и след нейната смърт - до последната й книга за деца "Как Мами учи децата си" (2009). В някаква степен не можем да се оплачем от липсата на критически интерес към писателката след нейното възкресение (1987 г., когато за пръв път е издадена нейна книга след 9.09.1944 г. - романът "Левски"), но преоткриването й започва истински едва след политическите промени през 1989 г. Книгата на Б. Гърдев е завършващ и обобщаващ етап от това преоткриване; вероятно предстоят нови, вече текстологични, аналитични книги върху нейното творчество, съпоставителни изследвания с използване на модерни инструментариуми и т.н. Сега обаче е нужно да кажем още няколко важни неща за това монографично по форма изследване, което най-общо можем да определим като "разследване" на едно респектиращо творческо дело и един трагичен жизнен път. Няма да се спирам на обстойните позования (факти) от досегашните разкрития в интересния жизнен път на писателката Яна Язова, защото това е свършил добросъвестно авторът. Стъпвайки върху досега известното, той изказва и свои хипотези, защитава тези, но странно звучат например думите му от с. 72 за романа "Ана Дюлгерова" (1936): "Еманципиращият порив на алтер егото на Язова - Ана Дюлгерова, респектира и днес, а впечатляващото дисектиране на чувствителната й натура и душевност, приемаща дори смъртта, ме подтиква да лансирам дръзката теза, че с "Ана Дюлгерова" Яна Язова слага началото на екзистенциализма в българската литарература (болд мой - В.Ш.)". Вероятно става въпрос за терминологични разминавания, доколкото проблемът е изследван в дълбочина - вж. книгата на Н. Димитров "Отчуждения (Екзистенциалната проблематика в българската литература - I част" (2004), в която се казва: "Перифразирайки Муние, който казва, че в буквалния смисъл всяка една философия е екзистенциалистка, с още по-голяма увереност можем да кажем, че всеки литературен текст е екзистенциалистки дотолкова, доколкото се занимава с проблемите на човека. Екзистенциализмът обаче прави разлика между живеене и съществуване (с. 4; болд мой - В.Ш.)". Все пак в тази книга са разгледани някои произведения на социално-психологическата българска литература от 20-те и 30-те години на XX в. и автор като Я. Язова отсъства (поради огромния обем от творби и автори), а Н. Димитров уточнява, че "не въвеждам понятието екзистенциалистка литература по отношение на българския литературен процес [...] Но държа на понятието екзистенциализъм в литературата (да не забравяме, че екзистенциализмът не започва с Камю и Сартр, а със Сократ и св. Августин)" (с. 10). Това е само пример от изследването на подхвърлена недоказана констатация. Няколко думи за езика: лексиката тук отвежда към един стар, позабравен критически език от типа: "сакраменталното й завещание", "толкова смел и безкомпромисен", "се налага с бурен устрем", "той е дръзка, творчески подплатена реплика", "най-проникновена и точна", "смело и категорично заявявам", "подробно и точно акцентува" и пр., повторения на клиширани изрази, все неща, опиращи до стилистиката. Донякъде това е трафаретният критически език от тоталитарните времена, но интересното е, че в книгата той звучи на място, автентично и поновому (може би една от причините за този ефект е иронията, намигането, или кой знае...). Като загърбим критическия патос, обаче съм доволен от несъгласията на изследователя с ред слабости в прозата на Язова, изказани аргументирано и ясно (вж. разсъжденията му по трилогията "Балкани" например). Б. Гърдев обаче не се е оставил атрактивността на темата "Язова" да надделее над неговите обективни усилия на литературовед да разнищи докрай тази "тъмна" история. Чели сме достатъчно за различни битки и инсинуации около живота и творчеството на Я. Язова и в частност спряганите различни имена и истории, преплетени като свински черва около нея - П. Величков, Люба Кулезич, Н. Хайтов, Цв. Трифонова, Тодор Боров, Филип Панайотов, Тодор Живков, Георги Томалевски, Георги Тахов... Понякога историческият факт надделява над обективния аналитичен поглед, дескрипцията засенчва анализа; въпреки това изследователят като че ли не е прупуснал нищо от одисеята на тази изключителна българска писателка. Маркирани са заслугите й за модернизирането и европеизирането на българската изящна словесност през 30-те и 40-те години на миналия век, заслугите й в поезията, драмата и прозата и особено в усвояване и развитие на епическата историческа традиция в романистиката ни след деветосептемврийския преврат. С каква топлота и обич например завършва това разследване: сама без деца, в последните години на живота си тя работи по ръкописа на "Как Мами учи децата си" - ръководство по възпитание, но и изповеден текст на Язова, която като типична дъновистка "се превъплъщава в образа на Мами и на 14-те й деца, вярвайки в хармонията на поколенческите взаимоотношения" (с. 130). Мисля, че Гърдев се е влюбил в своя "обект" - и като я гледам, и я чета, мисля че и аз бих се влюбил, а и всеки, който разбира от жени и отлична литература. Преоткриванията на различни имена от по-ниския и по-висок регистър на българската литература ще продължат, и несъмнено книгата на Б. Гърдев за Яна Язова поставя началото на едно дълго изследователско дело. Явно времето на възкресенията и прехласванията отмина, предстои сериозната литературоведска работа.
Борислав Гърдев. Яна Язова: след възкресението. В. Търново: Фабер, 2011.
© Владимир Шумелов |