ЗА КНИГАТА НА БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ "ЯНА ЯЗОВА: СЛЕД ВЪЗКРЕСЕНИЕТО"

Владимир Шумелов

web

Темата "Яна Язова" е достатъчно атрактивна сама по себе си, и особено прекарана през една рецептивна решетка, която е по-близо до социологизацията и политическия анализ, а като методология - до литературната история и архивистиката. Такъв подход е избрал и Борислав Гърдев в изследването си за поетесата и писателката Яна Язова (1912-1974) - подход прост и ясен, достъпен за по-голям кръг читатели. Онова, което наричаме текстологичен разрез в дълбочина, тук почти отсъства, а структурата на книгата е повече от традиционна: житейски път, интимен живот, творчество, авторефлексивност. Разбира се, не упреквам автора за избрания методологичен подход към темата "Яна Язова", защото Б. Гърдев е силен именно в литературната история, в категоризацията, (пре)подреждането и (пре)формулирането на явленията и фактите, както и в категоричността на изводите и оценките (не бих очаквал да приложи към своя "обект" методологичната рамка на Р. Барт от "S/Z" към "Безразличният" на Цв. Марангозов например, както прави Й. Ефтимов като специалист по теория на литературата). И едно повърхностно наблюдение върху структурата на текста. При първи поглед изпъква на преден план насичането на текстовия масив на много отделни малки абзаци. Дори там, където късите абзаци биха формирали по-големи текстови масиви, те си остават къси абзаци. Вероятно целят напрегнатост на дискурса, някаква категоричност, дори императивност, макар че за мен това е просто въпрос на стил - опит за избягване на досадата от наукообразността и скуката. Но от друга страна, те илюстрират и "бягството" от по-дълбок анализ, от плавност и свързаност на текста.

Във всички случаи обаче книгата се е получила. Още повече това е първата книга на хартия на Б. Гърдев, след повече от 20-годишно активно публикуване на критика и публицистика на страниците на регионалния и столичния периодичен печат и в специализираните издания по проблемите на историята, литературата, театъра, телевизията и киното, както и издадените досега в електронен вариант няколко книги. "Яна Язова: след възкресението" е посветена на 100-годишнината от рождението на поетесата и писателката и е плод на деветгодишните усилия на изследователя в тази посока. Началото е с министудията "След възкресението" (LiterNet, 14.10.2003, № 10), но всъщност години по-рано, когато Гърдев се сблъсква с одисеята и творчеството на Язова - стихове, драми, приказки, повести, романи, писма и сентенции. Изследователят се опира основно на няколко стълба в изследванията за Я. Язова (библиографията е цитирана след всяка глава или по-голям отделен текстови сегмент) - Петър Величков - "Яна Язова: проклятието на дарбата" (2007), Йордан Василев - "Женски силуети" (2000), Иван Спасов - "И слънцето върви. Български поетеси" (1987), Петко Тихолов - "Среща с три поколения" (1973), "Мойра" - епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов" (съст. Цв. Трифонова и П. Величков, 1996), Шинка Дичева-Христозова - "Пролетта на Мо" (2010), Инна Пелева - "Български писателки - формули на неуспеха" (LiterNet, 08.02.2009, № 2, Албена Вачева - "Днес знаем, няма път, но нека тръгнем пак! Яна Язова (1912-1974)" (LiterNet, 17.05.2010, № 5), Мая Горчева - "Убежищата в писането на Яна Язова: изнурителното детство на литературните митове" (Литературен клуб, 04.01.2011), Милена Кирова - "Жените и канонът: мярката, която не е една" (LiterNet, 29.07.2009, № 7). Разбира се, това не всичко - авторът се е постарал достатъчно добросъвестно да издири (почти) всичко, излизало от/за Я. Язова в периодичния печат през годините - по времето, когато е била жива, и след нейната смърт - до последната й книга за деца "Как Мами учи децата си" (2009). В някаква степен не можем да се оплачем от липсата на критически интерес към писателката след нейното възкресение (1987 г., когато за пръв път е издадена нейна книга след 9.09.1944 г. - романът "Левски"), но преоткриването й започва истински едва след политическите промени през 1989 г. Книгата на Б. Гърдев е завършващ и обобщаващ етап от това преоткриване; вероятно предстоят нови, вече текстологични, аналитични книги върху нейното творчество, съпоставителни изследвания с използване на модерни инструментариуми и т.н.

Сега обаче е нужно да кажем още няколко важни неща за това монографично по форма изследване, което най-общо можем да определим като "разследване" на едно респектиращо творческо дело и един трагичен жизнен път. Няма да се спирам на обстойните позования (факти) от досегашните разкрития в интересния жизнен път на писателката Яна Язова, защото това е свършил добросъвестно авторът. Стъпвайки върху досега известното, той изказва и свои хипотези, защитава тези, но странно звучат например думите му от с. 72 за романа "Ана Дюлгерова" (1936): "Еманципиращият порив на алтер егото на Язова - Ана Дюлгерова, респектира и днес, а впечатляващото дисектиране на чувствителната й натура и душевност, приемаща дори смъртта, ме подтиква да лансирам дръзката теза, че с "Ана Дюлгерова" Яна Язова слага началото на екзистенциализма в българската литарература (болд мой - В.Ш.)". Вероятно става въпрос за терминологични разминавания, доколкото проблемът е изследван в дълбочина - вж. книгата на Н. Димитров "Отчуждения (Екзистенциалната проблематика в българската литература - I част" (2004), в която се казва: "Перифразирайки Муние, който казва, че в буквалния смисъл всяка една философия е екзистенциалистка, с още по-голяма увереност можем да кажем, че всеки литературен текст е екзистенциалистки дотолкова, доколкото се занимава с проблемите на човека. Екзистенциализмът обаче прави разлика между живеене и съществуване (с. 4; болд мой - В.Ш.)". Все пак в тази книга са разгледани някои произведения на социално-психологическата българска литература от 20-те и 30-те години на XX в. и автор като Я. Язова отсъства (поради огромния обем от творби и автори), а Н. Димитров уточнява, че "не въвеждам понятието екзистенциалистка литература по отношение на българския литературен процес [...] Но държа на понятието екзистенциализъм в литературата (да не забравяме, че екзистенциализмът не започва с Камю и Сартр, а със Сократ и св. Августин)" (с. 10). Това е само пример от изследването на подхвърлена недоказана констатация. Няколко думи за езика: лексиката тук отвежда към един стар, позабравен критически език от типа: "сакраменталното й завещание", "толкова смел и безкомпромисен", "се налага с бурен устрем", "той е дръзка, творчески подплатена реплика", "най-проникновена и точна", "смело и категорично заявявам", "подробно и точно акцентува" и пр., повторения на клиширани изрази, все неща, опиращи до стилистиката. Донякъде това е трафаретният критически език от тоталитарните времена, но интересното е, че в книгата той звучи на място, автентично и поновому (може би една от причините за този ефект е иронията, намигането, или кой знае...). Като загърбим критическия патос, обаче съм доволен от несъгласията на изследователя с ред слабости в прозата на Язова, изказани аргументирано и ясно (вж. разсъжденията му по трилогията "Балкани" например). Б. Гърдев обаче не се е оставил атрактивността на темата "Язова" да надделее над неговите обективни усилия на литературовед да разнищи докрай тази "тъмна" история. Чели сме достатъчно за различни битки и инсинуации около живота и творчеството на Я. Язова и в частност спряганите различни имена и истории, преплетени като свински черва около нея - П. Величков, Люба Кулезич, Н. Хайтов, Цв. Трифонова, Тодор Боров, Филип Панайотов, Тодор Живков, Георги Томалевски, Георги Тахов... Понякога историческият факт надделява над обективния аналитичен поглед, дескрипцията засенчва анализа; въпреки това изследователят като че ли не е прупуснал нищо от одисеята на тази изключителна българска писателка. Маркирани са заслугите й за модернизирането и европеизирането на българската изящна словесност през 30-те и 40-те години на миналия век, заслугите й в поезията, драмата и прозата и особено в усвояване и развитие на епическата историческа традиция в романистиката ни след деветосептемврийския преврат. С каква топлота и обич например завършва това разследване: сама без деца, в последните години на живота си тя работи по ръкописа на "Как Мами учи децата си" - ръководство по възпитание, но и изповеден текст на Язова, която като типична дъновистка "се превъплъщава в образа на Мами и на 14-те й деца, вярвайки в хармонията на поколенческите взаимоотношения" (с. 130). Мисля, че Гърдев се е влюбил в своя "обект" - и като я гледам, и я чета, мисля че и аз бих се влюбил, а и всеки, който разбира от жени и отлична литература.

Преоткриванията на различни имена от по-ниския и по-висок регистър на българската литература ще продължат, и несъмнено книгата на Б. Гърдев за Яна Язова поставя началото на едно дълго изследователско дело. Явно времето на възкресенията и прехласванията отмина, предстои сериозната литературоведска работа.

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.08.2012, № 8 (153)