|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
РОМАН ЗА ПРЕЧУПВАНЕТОВладимир Шумелов Иначе всички се ровим в спомените си, правим от тях литература; те са важни. Но "това, което литературата на нашето време трябва да разказва и проучва най-вече, са базисните страхове на човечеството: страхът да не остане изолиран, страхът да не се окаже, че не струваш нищо, и чувството за малоценност, което съпровожда такива страхове; колективните унижения и ранимости, оскърбленията, болките от понесени несправедливости, болезнената чувствителност и въображаемите обиди, както и националистическото перчене и надуване, което се родее с тях..." - пише Орхан Памук в "Други цветове" (Еднорог, 2011). И допълва: "Тези неща докосват мрака в мен". Това, разбира се, не е всичко: трябва да преодолеем усещането си за провинциалност, поставящо чувството ни за автентизъм под въпрос, големите дилеми на човечеството... Да видим как е в "1994" на Николай Фенерски. Един личен разказ за казармата, фиксиран в една година (алюзията с "1984" на Оруел е повече вътрешна, функционална на друго ниво, не както да речем с "Параграф 22" на Хелър и под., свързани тематично с армията, на сюжетно); и един наратор - главният герой, който се идентифицира с автора още в самото начало: "Това не е роман, главният герой съм си само аз [...] Преразказвам себе си." (както Ф. Бегбеде казва в "Любовта трае три години": "Стига игрички: решил съм сам да си бъда главен герой", правейки салто и отблъсквайки се от своя постоянен герой и alter ego Марк Мароние). Но по-важното: този текст е "Преразказ за моето доброволно пречупване". Много неща пречупват човека. Добре е от време на време да има неща, които те пречупват. Писателят непременно трябва да бъде пречупван (не става дума за прословутото A man can be destroyed but not defeated. - "Човек може да бъде унищожен, но не и победен" на Хемингуей, което като едно добле дичо можеш да четеш отзад-напред и обратно и все да е вярно). Може би за загубата, за ползата от победата, за онова време между загубата и победата, за куража и отстъплението, за успеха и престъплението, за причините на успеха, за това кои са успяващите, родените за успеха и победата, и кои са пренебрегваните, неудачниците, за падението и гения... Знам, че и човекът/авторът Фенерски е пречупван (разкъртван, разкъсван). Сам го казва/разказва. "Бунтът и пречупването са задължителни атрибути."; и: "Щото ако не го направи ["в детските си години"], си остава закърнял, физически недоразвит". Но това е и разказ за рухването, депресиите, суицида, за абсурдите на света, когато имаш усещането, че някаква гилотина е надвиснала над главата ти, за смъртта на близките ти, за любовта и крушението от раздялата и всички неща, които объркват живота ни; разказ за вината и (само)разпятието (по Достоевски), сгромолясването и бягството, за намирането на себе си. Казармата. Боже, който не е бил "ВЪТРЕ", не знае за какво иде реч. А днес и доста от младите не знаят. Те и жените вероятно ще погледнат на сюжета с други очи: та какво, прилича ми отчасти на жалене и оплакване (лично)... Искам да отбележа, че темата отдавна не е била толкова актуална за литературата ни. В последно време върху нея са работили редица нови наши писатели (напр. от "Граница" на Емил Тонев от 1993 г., та до "Войник" на К. Терзийски от 2012 г., в които обаче се визира Добри-Джуровата казарма, където освен военни простотии имаше и идеологически такива). Романовата 1994-та на Фенерски, естествено, не се покрива с реалната година; тя тече като казармено ежедневие - онова "вътре", което ни капсулира от света и действителността и което създава нова, втора реалност на този свят; но е проектирана и като втора реалност, бекграунд, независимо дали става въпрос за света "вътре" или "навън", и е предадена графично след някои глави в курсив. Иначе за героя на този роман, разбираемо, "94 - тя беше много дълга година. Ако някой ви каже, че една година си е една година, не му вярвайте". Без да търсим паралел в заглавията (тук той е по-скоро игрови) между книги като "1984" на Оруел или "1989" на Д. Коруджиев, които определено са други книги - откъм разравяне на утопични пластове или търсене и реалистично пресъздаване на скритите механизми, движещи историята, ще кажем, че "1994" на Фенерски е реалистичен преразказ на индивидуална история и съдба, концентрирана в една важна за нейното пречупване година. Оказва се, че бекграундът на книгата, що се отнася до безличната иначе 1994-та, не е толкова безинтересен. Но преди това са основанията/причините, личните/личностните, поколенческите, обществените, които раждат този текст (вж. "Предварителни уговорки", "Пролог", "Речник", но и предварителната година 1992-а след главата "Но защо, защо?": "Пинк Флойд", "Металика (до 90-та), Кърт Кобейн, но и загиналите в казармата и после приятели, прекъсването на "приказката" Народна република, встъпителния речник на казармата, където "битието приема различен модус"; и една също толкова безлична 92-а, в която умира любимата баба, а Преходът избухва с пълна лъжлива и фалшива сила). Още малко домашен и световен бекграунд около 94-а: през тази година си отиват Айртон Сена и Кърт Кобейн ("и двамата се самоубиха"); през март 94-а при наратора в армията идват Васко и "останалите момчета от нашия град", редник Х е вече на 6 месеца служба, което значи старо куче и че е постъпил през есента на 93-а; малко след като излиза от казармата, Васко и още един от тези войници си отиват завинаги; има и два текста на "Нирвана" - "Литий" (сребрист метал, два пъти по-лек от водата, който между другите ползи се ползва и за лечение на биполярните разстройства), и "Където направих твоя сън последна нощ"; през 96-а редникът Х вече е приет в университета, в болницата умира от рак неговият боен другар Васко; 94-а е и футболната българска еуфория от САЩ - и това го има в курсив; през безкрайната 94-а в казармата какво друго да правиш, освен глупости - да минава времето, например да си направиш вино... 1994 г. обаче бе и година на падането на Беровото правителство и идването на Ренета Инджова, а след това парламентарните избори, които довлякоха на власт Жан Виденов; започва излъчването си "Нова телевизия"; в началото на годината Елцин и Клинтън подписват т.нар. Кремълски споразумения за употребата на ядрени ракети, но в края на същата година Елцин разполага войски в Чечня; BMW обявява, че е купил Rover от British Aerospace; "Пинк Флойд" издават своя албум "The Division Bell" (без Роджър Уотърс, отдавна откъснал се от групата); Нелсън Мандела е провъзгласен за първия чернокож президент на Южна Африка, а хокеят става официален зимен спорт на Канада; Нобелист за литература става японецът Кензабуро Ое, а за мир - Ясер Арафат, Шимон Перес и Ицхак Рабин. И други. И те очаквано не са в романа, което има своите обяснения. Романът не е кош за непрани дрехи. Казармата е и място, където младите мъже се убиват. Ей така, като в главата "Наряд". Една сцена, към която ще вкарам фон - въпреки че не се води официална статистика за смъртните случаи в армията, само за периода 1993-2001 г. в армейските български редици са се инвалидизирали 2612 момчета; 270 от тях са загубили над 90% от трудоспособността си. Но казармата е и място на друг вид прекършвания, от тия, които те правят по-силен, ставаш мъж. Например, когато отидеш да видиш гаджето си на морето, а то ти е изневерило. Отлични страници по тази тема в главата "Морето и невинните". Новобранецът минава през различните кръгове на ада: първият и най-труден е учебната рота (свещените около 40 дни, за които "всички освен родната ти майка те прежалват"), когато влизаш брутално в армейските порядки с всичките му извращения и променяш цивилния си бит и речник (новобранецът става "камила" и "камила бясна" - по наше време беше "бомбе"; всъщност забелязах известна консервативност в речниковата практика, която произхожда от консервативността на самата институция казарма/армия - на мястото си бяха почти всички стари лафове, които тук няма да преповтарям не от срам, а защото всички служили би трябвало да ги знаят). После "камилите" се превръщат в "стари кучета"; такива са земляците на автора със звучните прякори Седемнайстия, Биг Бен, Чезето, Медо, Телефониста, Мъката, Пеловеца, Малкия и още няколко други, захвърлени на триста и няколко километра далеч от родния дом. Авторът, като главен герой на (авто)повествованието, от своя страна понякога сменя гледната точка - редник Х (когато говори за себе си и околните от първо лице) и редник Зет Хикс (когато се превръща в третоличен обект на разказа), - технически похват, който често преобръща обичайните за двете гледни точки характеристики. Романът следва хронологията на казармения живот - ежедневие, бит, наряди, писма, книги, пиячки, извращения, убиване на времето, прекъсван на места от монологични и диалогични връщания във времето и лирически отклонения. Един програмиран във времето и пространството период, който в своята жестокост и безсмислие не само те пречупва постоянно и постепенно, но в един момент те довежда и до мисълта за самоубийство: вместо да надраскаш върху стената надпис като другите - "Уво 95", изчегъртваш думите "Скоро ще се гръмна". Суицидна мисъл, провокирана не просто от фрустрация и депресия, а от конкретни факти, с които казармата изобилства (да отчетем и редупликацията на темата в бекграунда на романа); в случая чашата прелива от изневярата на любимата Мила. Разбира се, редникът не се самоубива, всичко се случва в съзнанието му и остава като една голяма метафора за бягството и бунта, или нещо такова. Метафора, като онази КБ 20 - картофобелачка номер 20. Все пак романът трябва да завърши. "Деветдесет и четвърта трябваше най-накрая да приключи. Да й турим една точка след последното изречение и да върви на майната си." С това финализиране са свързани последните три глави "Майка жали чак до гроба", "15 години по-късно" и "Асиметрия", които, както подсказват заглавията им, са свързани с това после, с рекапитулацията от първото голямо пречупване на 20-годишните младежи. А равносметката за "онова място между Пловдив и Асеновград" е носталгията, чувството, когато посетиш някой топос от миналото и разбереш, че той се е смалил, променил неузнаваемо, а ти си се извисил. Времето лекува, но белезите от него остават. Те ни променят и правят различни, делят нас и света на различни части, произвеждат асиметрията в живота. Както казва един велик старшина от романа: "Шибаното битие определя шибаното съзнание". Едва ли и най-великият фатмак е чел някога Маркс, затова профанизира и дума не може да обели за социалната детерминираност на човешката психика. Романът на Фенерски разглежда тази психика в етап на пречупване, когато наяве излиза двойствената човешка природа, нейната диалектика. Роман за "измамните" 90-те години, за това как младите стават "бойци" и се учат да се "сражават", за любовта и смирението. И мисля, се е получил.
Николай Фенерски. 1994. Бургас: Дива 2007, 2015, 143 с.
© Владимир Шумелов |