Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОМАН ЗА ПРЕЧУПВАНЕТО

Владимир Шумелов

web

Николай Фенерски - 1984Това е първият истински (по тази причина и дебютен) роман на Николай Фенерски, ако изключим втория му сборник с разкази "Не казвай на майка си" ("Ерго", 2012), квалифициран като "роман с разкази". Всъщност "1994" оцелостява една идея за епичното, заложена още в първия сборник "Апокалипсисът е дело лично" ("Жанет 45", 2009) - например "малкият роман", формиран от трите разказа "Апокалипсисът е дело лично" и някои други текстове; като цяло обаче той продължава да развива наративни техники и похвати от двата сборника, които често опират до постмодерния инструментариум - фрагментарното, колажа, нонсенса, пародията (автопародията), иронията, пастиша, играта, палимпсеста, цитата (автоцитата) и пр., но писането му си остава в потока на т.нар. "нов автентизъм" (за който още през 2002 г. Пламен Дойнов писа, че може да доведе до "тавтологична криза"). Едва ли последното би могло да се случи при Фенерски, защото "1994" демонстрира още веднъж, но в една нова форма, ясен и кристално чист език, зад чиято "автентичност" прозира умението на автора да разказва за себе си, предизвиквайки емпатия - да чувстваме разказа като лично изживяна история, без да прокарваме демаркацията фикшън - факшън. Отново себе си, и все пак различен и интересен.

Иначе всички се ровим в спомените си, правим от тях литература; те са важни. Но "това, което литературата на нашето време трябва да разказва и проучва най-вече, са базисните страхове на човечеството: страхът да не остане изолиран, страхът да не се окаже, че не струваш нищо, и чувството за малоценност, което съпровожда такива страхове; колективните унижения и ранимости, оскърбленията, болките от понесени несправедливости, болезнената чувствителност и въображаемите обиди, както и националистическото перчене и надуване, което се родее с тях..." - пише Орхан Памук в "Други цветове" (Еднорог, 2011). И допълва: "Тези неща докосват мрака в мен".

Това, разбира се, не е всичко: трябва да преодолеем усещането си за провинциалност, поставящо чувството ни за автентизъм под въпрос, големите дилеми на човечеството...

Да видим как е в "1994" на Николай Фенерски. Един личен разказ за казармата, фиксиран в една година (алюзията с "1984" на Оруел е повече вътрешна, функционална на друго ниво, не както да речем с "Параграф 22" на Хелър и под., свързани тематично с армията, на сюжетно); и един наратор - главният герой, който се идентифицира с автора още в самото начало: "Това не е роман, главният герой съм си само аз [...] Преразказвам себе си." (както Ф. Бегбеде казва в "Любовта трае три години": "Стига игрички: решил съм сам да си бъда главен герой", правейки салто и отблъсквайки се от своя постоянен герой и alter ego Марк Мароние). Но по-важното: този текст е "Преразказ за моето доброволно пречупване".

Много неща пречупват човека. Добре е от време на време да има неща, които те пречупват. Писателят непременно трябва да бъде пречупван (не става дума за прословутото A man can be destroyed but not defeated. - "Човек може да бъде унищожен, но не и победен" на Хемингуей, което като едно добле дичо можеш да четеш отзад-напред и обратно и все да е вярно). Може би за загубата, за ползата от победата, за онова време между загубата и победата, за куража и отстъплението, за успеха и престъплението, за причините на успеха, за това кои са успяващите, родените за успеха и победата, и кои са пренебрегваните, неудачниците, за падението и гения...

Знам, че и човекът/авторът Фенерски е пречупван (разкъртван, разкъсван). Сам го казва/разказва. "Бунтът и пречупването са задължителни атрибути."; и: "Щото ако не го направи ["в детските си години"], си остава закърнял, физически недоразвит".

Но това е и разказ за рухването, депресиите, суицида, за абсурдите на света, когато имаш усещането, че някаква гилотина е надвиснала над главата ти, за смъртта на близките ти, за любовта и крушението от раздялата и всички неща, които объркват живота ни; разказ за вината и (само)разпятието (по Достоевски), сгромолясването и бягството, за намирането на себе си.

Казармата. Боже, който не е бил "ВЪТРЕ", не знае за какво иде реч. А днес и доста от младите не знаят. Те и жените вероятно ще погледнат на сюжета с други очи: та какво, прилича ми отчасти на жалене и оплакване (лично)... Искам да отбележа, че темата отдавна не е била толкова актуална за литературата ни. В последно време върху нея са работили редица нови наши писатели (напр. от "Граница" на Емил Тонев от 1993 г., та до "Войник" на К. Терзийски от 2012 г., в които обаче се визира Добри-Джуровата казарма, където освен военни простотии имаше и идеологически такива). Романовата 1994-та на Фенерски, естествено, не се покрива с реалната година; тя тече като казармено ежедневие - онова "вътре", което ни капсулира от света и действителността и което създава нова, втора реалност на този свят; но е проектирана и като втора реалност, бекграунд, независимо дали става въпрос за света "вътре" или "навън", и е предадена графично след някои глави в курсив. Иначе за героя на този роман, разбираемо, "94 - тя беше много дълга година. Ако някой ви каже, че една година си е една година, не му вярвайте".

Без да търсим паралел в заглавията (тук той е по-скоро игрови) между книги като "1984" на Оруел или "1989" на Д. Коруджиев, които определено са други книги - откъм разравяне на утопични пластове или търсене и реалистично пресъздаване на скритите механизми, движещи историята, ще кажем, че "1994" на Фенерски е реалистичен преразказ на индивидуална история и съдба, концентрирана в една важна за нейното пречупване година. Оказва се, че бекграундът на книгата, що се отнася до безличната иначе 1994-та, не е толкова безинтересен. Но преди това са основанията/причините, личните/личностните, поколенческите, обществените, които раждат този текст (вж. "Предварителни уговорки", "Пролог", "Речник", но и предварителната година 1992-а след главата "Но защо, защо?": "Пинк Флойд", "Металика (до 90-та), Кърт Кобейн, но и загиналите в казармата и после приятели, прекъсването на "приказката" Народна република, встъпителния речник на казармата, където "битието приема различен модус"; и една също толкова безлична 92-а, в която умира любимата баба, а Преходът избухва с пълна лъжлива и фалшива сила).

Още малко домашен и световен бекграунд около 94-а: през тази година си отиват Айртон Сена и Кърт Кобейн ("и двамата се самоубиха"); през март 94-а при наратора в армията идват Васко и "останалите момчета от нашия град", редник Х е вече на 6 месеца служба, което значи старо куче и че е постъпил през есента на 93-а; малко след като излиза от казармата, Васко и още един от тези войници си отиват завинаги; има и два текста на "Нирвана" - "Литий" (сребрист метал, два пъти по-лек от водата, който между другите ползи се ползва и за лечение на биполярните разстройства), и "Където направих твоя сън последна нощ"; през 96-а редникът Х вече е приет в университета, в болницата умира от рак неговият боен другар Васко; 94-а е и футболната българска еуфория от САЩ - и това го има в курсив; през безкрайната 94-а в казармата какво друго да правиш, освен глупости - да минава времето, например да си направиш вино... 1994 г. обаче бе и година на падането на Беровото правителство и идването на Ренета Инджова, а след това парламентарните избори, които довлякоха на власт Жан Виденов; започва излъчването си "Нова телевизия"; в началото на годината Елцин и Клинтън подписват т.нар. Кремълски споразумения за употребата на ядрени ракети, но в края на същата година Елцин разполага войски в Чечня; BMW обявява, че е купил Rover от British Aerospace; "Пинк Флойд" издават своя албум "The Division Bell" (без Роджър Уотърс, отдавна откъснал се от групата); Нелсън Мандела е провъзгласен за първия чернокож президент на Южна Африка, а хокеят става официален зимен спорт на Канада; Нобелист за литература става японецът Кензабуро Ое, а за мир - Ясер Арафат, Шимон Перес и Ицхак Рабин. И други. И те очаквано не са в романа, което има своите обяснения. Романът не е кош за непрани дрехи.

Казармата е и място, където младите мъже се убиват. Ей така, като в главата "Наряд". Една сцена, към която ще вкарам фон - въпреки че не се води официална статистика за смъртните случаи в армията, само за периода 1993-2001 г. в армейските български редици са се инвалидизирали 2612 момчета; 270 от тях са загубили над 90% от трудоспособността си.

Но казармата е и място на друг вид прекършвания, от тия, които те правят по-силен, ставаш мъж. Например, когато отидеш да видиш гаджето си на морето, а то ти е изневерило. Отлични страници по тази тема в главата "Морето и невинните". Новобранецът минава през различните кръгове на ада: първият и най-труден е учебната рота (свещените около 40 дни, за които "всички освен родната ти майка те прежалват"), когато влизаш брутално в армейските порядки с всичките му извращения и променяш цивилния си бит и речник (новобранецът става "камила" и "камила бясна" - по наше време беше "бомбе"; всъщност забелязах известна консервативност в речниковата практика, която произхожда от консервативността на самата институция казарма/армия - на мястото си бяха почти всички стари лафове, които тук няма да преповтарям не от срам, а защото всички служили би трябвало да ги знаят). После "камилите" се превръщат в "стари кучета"; такива са земляците на автора със звучните прякори Седемнайстия, Биг Бен, Чезето, Медо, Телефониста, Мъката, Пеловеца, Малкия и още няколко други, захвърлени на триста и няколко километра далеч от родния дом.

Авторът, като главен герой на (авто)повествованието, от своя страна понякога сменя гледната точка - редник Х (когато говори за себе си и околните от първо лице) и редник Зет Хикс (когато се превръща в третоличен обект на разказа), - технически похват, който често преобръща обичайните за двете гледни точки характеристики. Романът следва хронологията на казармения живот - ежедневие, бит, наряди, писма, книги, пиячки, извращения, убиване на времето, прекъсван на места от монологични и диалогични връщания във времето и лирически отклонения. Един програмиран във времето и пространството период, който в своята жестокост и безсмислие не само те пречупва постоянно и постепенно, но в един момент те довежда и до мисълта за самоубийство: вместо да надраскаш върху стената надпис като другите - "Уво 95", изчегъртваш думите "Скоро ще се гръмна". Суицидна мисъл, провокирана не просто от фрустрация и депресия, а от конкретни факти, с които казармата изобилства (да отчетем и редупликацията на темата в бекграунда на романа); в случая чашата прелива от изневярата на любимата Мила. Разбира се, редникът не се самоубива, всичко се случва в съзнанието му и остава като една голяма метафора за бягството и бунта, или нещо такова. Метафора, като онази КБ 20 - картофобелачка номер 20.

Все пак романът трябва да завърши. "Деветдесет и четвърта трябваше най-накрая да приключи. Да й турим една точка след последното изречение и да върви на майната си." С това финализиране са свързани последните три глави "Майка жали чак до гроба", "15 години по-късно" и "Асиметрия", които, както подсказват заглавията им, са свързани с това после, с рекапитулацията от първото голямо пречупване на 20-годишните младежи. А равносметката за "онова място между Пловдив и Асеновград" е носталгията, чувството, когато посетиш някой топос от миналото и разбереш, че той се е смалил, променил неузнаваемо, а ти си се извисил. Времето лекува, но белезите от него остават. Те ни променят и правят различни, делят нас и света на различни части, произвеждат асиметрията в живота. Както казва един велик старшина от романа: "Шибаното битие определя шибаното съзнание". Едва ли и най-великият фатмак е чел някога Маркс, затова профанизира и дума не може да обели за социалната детерминираност на човешката психика. Романът на Фенерски разглежда тази психика в етап на пречупване, когато наяве излиза двойствената човешка природа, нейната диалектика. Роман за "измамните" 90-те години, за това как младите стават "бойци" и се учат да се "сражават", за любовта и смирението. И мисля, се е получил.

 


Николай Фенерски. 1994. Бургас: Дива 2007, 2015, 143 с.

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.12.2015, № 12 (193)