"НА СТОП" КЪМ РАЯ

Владимир Шумелов

web

"Едно от големите ми притеснения, от притесненията на много пишещи хора, е малкото ми пътувания. Разбира се, можеш да пишеш добре и като стоиш на едно място, но тогава бързо изчерпваш инструмента въображение. Изчерпваш се бързо."

С това изречение през 2013 г. започнах един критически текст за романа "По пътя за Бабадаг" на един от големите съвременни полски белетристи Анджей Сташук, който е гостувал в България през същата 2013-а заедно с един друг "литературен бунтар" - Кшищоф Варга. Защо споменавам това? Не толкова да правя паралели между две различни по съдържание и жанр книги, макар че погледнато от друг ъгъл, те се налагат. И двете книги са травелогии с всички условности на това понятие. Сташук обикаля из Източна Европа: придвижва се с автомобил, с влак, на стоп, с ферибот и пр., "без разписание, без описание, без план, оставен на случая, опитвам се нещо да установя на своя глава и все трябва да започвам всичко отначало...". Фенерски обикаля из България, както би могло да се очаква от заглавието, "на стоп", но всъщност пеша, с влак, с мотоциклет или колело, на стоп (вече повече от 20 години), сам или с приятели, с децата си. Ако трябва да бъдем честни, сборникът му е далеч от автентичните травелогии, защото пътешествието като такова (с присъщите му пътеписни елементи) отсъства от множеството разкази. Или присъства, но индиректно, метафорично, като провокация или опит за размисъл: като въпроси или опити за отговори от рода: "Какво правим ние всички тук с вас и как се опитваме да живеем?".

Разказите са весели и тъжни, приказно-абсурдни или факшън, където е трудно да отделиш автентичното преживяване от въображението, но във всички случаи това са разкази, които идват от душата на автора и се стремят да предизвикат читателската емпатия. Честни. И за това не е нужно да обикаляме далеч. Ето едно пътуване/тур в рамките на градското пространство: във "Февруарски разказ" авторът води социалния аутсайдер Жони из различните служби, агенции и под., които биха могли да го приютят във февруарския студ. Резултатът, досещате се, е нулев ("Радвам се, че ни потърсихте.", "Ето тук мога да ви дам наши подаръци, останали от новогодишните празници." и под.). Финалът? Симулация на бягство на крадци от полицаите, за да има къде нещастникът и неговият спасител да преспят на топло и с храна една нощ. Неведоми са пътищата божии. Понякога пътуването може да е и избор: между манипулацията, илюзията и обратното, бунтът, несъгласието, опозицията ("Черният заек"); между фалша и истината, еснафското и човешката изолация ("Като самия себе си"); пътуването може да има филологически оттенък ("трактатът" "Сегашно деятелно причастие"). Пътуването е и повод да те споходи Музата, но докато се опитваш да хванеш птичката на вдъхновението, защото писането е "живот" (защото "не се казва на живот и смърт, когато става дума за писане"), тя е отлетяла ("Муза"). Пътуването/ходенето е твърде важно, защото "движението е живот…", и в този смисъл абсурдният въпрос "Как да научим гъбата да ходи" (едноименният разказ-трактат) не звучи така абсурдно. Абсурдното, като понятие, изразяващо нещо невъзможно, неестествено, недопустимо, чрез което търсим истината в света, но той често остава безмълвен и неразбран, вероятно ще усетите в много от разказите. То има със сигурност и своите литературни влияния (да напомним, че Фенерски е един превъзходен преводач от словашки - превел е книги на Павол Ранков, Марек Вадас и др., а това не може да не окаже влияние), но и отношение към промяната на художествените вкусове във времето. Пътуването може да има и виртуално изражение в съчетание с абсурдното (вж. "Първи стъпки във фейсбоклук") и фантастичното (вж. "Роботът София и Теслата на Мъск"), и, разбира се, залитането тук може да бъде на границата на лекото, фейлетонното писане и сериозните художествени внушения, но има нещо, което спасява автора в това отношение. Да го определим така, както съм го забелязал и в други книги на Фенерски, за които съм писал: "Повествованието смества еднакво добре пикареската, битовия алегоризъм, фантастиката, поучителния разказ, ониричното и реалното. Понякога ти се струва, че е искрено наивен, друг път - че те лъже, играе, разказвайки живота/сънищата си, но продължаваш да му вярваш, защото, ако не го познаваш, трудно прокарваш демаркационната линия фикция-факция - пък и има ли смисъл?" Изградени най-често върху автобиографичното, тези разкази показват, че авторът владее умението да излиза от частния факт, единичния детайл и да им придаде общозначимо послание, да ги превърне в литература. В тях се усеща обичта към Другия, към живота въобще, предадени искрено и чрез оня чувствен автентизъм (на места граничещ с наивизъм, подозирам, дозиран и търсен от автора), без които никоя истинска проза не може.

Сам авторът определя главната тема в този сборник - метафора на пътуването, в заглавието на финалния разказ "Любов". Разбира се, любов, и звучи обобщаващо, по християнски. Но тези разкази звучат и като "мейдей" (онзи международен сигнал за бедствие) към спасители и спасени; а трагедиите бихме предотвратили като преодолеем "езиковите бариери" с помощта на "ония вълшебни думи", чрез които "светът ще стане по-добър". И все пак пътуването е път към себе си, опит да се открием/саморазкрием и да извлечем поуките си, да разберем кои сме и защо сме на този свят. Това става и чрез пътуването през кръвта, рода ("Луната като палачинка") или автобиографично ("Мотивационно писмо", "Наследство").

Ще завърша отново с поляка Анджей Сташук, с когото започнах. Неговият път към Бабадаг, привидно травелогия за онази непозната Източна Европа, е роман за Меланхолията (разбира се, тя е и пътепис, но дотолкова, колкото "По пътя" на Джак Керуак е пътепис), а първоначалният подтик е някаква дреболия, която авторът пази и събира през годините на своите пътешествия - билет, снимка..., застинали късчета живот, които можем да доизмисляме и оформяме в истории. Истинското, дълбочинно основание за пътешествията на Сташук, е свързано с темата за смъртта и безсмъртието, с основателния и основен въпрос защо живеем, и в крайна сметка със страха, "този страх" от самотата и страха, че душата ни ще се разтвори в пространството и безкрая на хоризонта просто ей така, без следа. Тогава тръгваме и бягаме, превръщаме се в искейписти, търсим илюзията за безсмъртие зад бяло-червените бариери на граничните пунктове, "хитър вариант на тай-чи, тоест медитация в движение". Или както казваше един български пътешественик (но истински) - старозагорецът Петър Бакърджиев, в книгите си: "Пътешествието е умален модел на Живота".

Подобни, мисля, са и основанията на Николай Фенерски да обикаля из цяла България. Твърде мобилен, не само в географски смисъл, но и в цялостно житейски, той се опитва да ни представи анатомията на страната си, възгледите си за света така, както само той умее - в движение, умозрително, но честно, възхитително, весело и откровено. Текстовете му, както тези на Сташук, не са просто наниз от картини, случки и размисли, а "претекст" - повод да изтръгнеш нещата от пейзажа, историята, реалността и да ги подредиш върху собствената си карта, да изградиш собствена "фантастична география". Нещо като пътуване "на стоп" към рая. Или към неговата илюзия.

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.11.2018, № 11 (228)