Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЦВЕТАН МАРАНГОЗОВ: ЗАВЕЩАНИЕ БЕЗ НАСЛЕДНИЦИ

Владимир Шумелов

web

Винаги съм харесвал критическия език на Йордан Ефтимов, както и този на Владимир Сабоурин (и на още колцина български литературни изследователи): и при двамата този език е добре темпериран, твърде прецизен в научно отношение, боравещ с високите понятия и терминология от философията и модерната литературна теория и критика (както и с жаргона им), умеещ да концептуализира обекти, образи и идеи от различен порядък; и ако използваме думите на Сирма Данова за една негова по-нова книга "Двойното дъно на класиката: От Ботев и Вазов до Йовков и Далчев" (Пловдив: Хермес, 2010): "Концептуалната и реторическа сила [на книгата] на Йордан Ефтимов се състои в контрадискурсивната нагласа на писането" (Литературен клуб, 21.06.2010). Това доказва и компилацията му, посветена на Цветан Марангозов, със заглавие "Опроверганата добродетел" (малоформатно издание, като "След сюблима" на Сабоурин, отвеждащо към формàта на немски и френски научни поредици върху структурализма и постструктурализма например). Книгата с текстове върху живота и творчеството на Цв. Марангозов авторът определя непретенциозно като "опити", и тя покрива донякъде жанра научно есе, но така композирани, "опитите" могат да бъдат наречени (с известно усилие) и монография. Така или иначе, тези седем текста (от рецензия до разширена статия или студия) изграждат доста пълнокръвен образ на поета, белетриста есеиста, публициста, театралния и телевизионния драматург и кинорежисьора, дисидента Цветан Марангозов - син на големия български поет Николай Марангозов. Въпреки условността на понятието "дисидент", той е такъв: през 1951 г. е осъден за бягство през границата, от 1960 до 1991 г. е политически емигрант в Германия (Мюнхен). За справка: виж текста "Доносът като литературен жанр. Писателят Цветан Марангозов разтваря част от досието си" (в. "Литературен форум", бр. 7 (430), 10.-16.10.2000 г.). Впрочем, ровейки из мръсните текстове на публикувани досиета и подобни, срещнах нещо любопитно: Георги Марков, заедно с Петър Семерджиев и Христо Огнянов, планира издаването на емигрантското списание "Нов Златорог", заради което Марков месец преди убийството си предприема пътуване до Мюнхен за среща с Цветан Марангозов по този повод (двамата са поддържали "регулярни връзки" по данни на тогавашната агентура). Такива факти можем да открием много, но те стоят встрани от анализите на Йордан Ефтимов. Във "Вместо предговор" той пише: "Контра на утопиите, тези текстове и филми [на Цв. Марангозов] не могат без съзнанието за неизбежността на утопиите. Вероятно това е една от основните причини да пиша непрекъснато за тях" (с. 5). Утопиите, като изтъкани от парадокси, неизбежно съдържат в себе си апориите, а апоретичното мислене е основно за Марангозов. Ефтимов се интересува не (само) от социологизацията в прочита, не от политическите интерпретации на творбите на писателя Марангозов, и доколкото присъстват, те са повече бекграунд в тези текстове. Интересува се повече от стила, от моралната страна на неговото литературно дело, от етоса, а не от патоса, от предефинирането на досегашни критически постулати и ново ситуиране на това дело в съответствие с новата културна кодификация.

Но да започнем подред. Първият текст, "Тема за предателя и героя", излиза още през 1996 г. във в. "Литературен вестник" (бр. 4). Това е рецензия за книгата с две политически пиеси на Цв. Марангозов "Гъбата или Обратното на обратното. Усмивката на страха" (София: ИК "Хр. Ботев", 1995). Поставена в добър политически и културен контекст, авторът дефинира основните теми в нея: "темата за завърналия се невъзвращенец", "темата за предателя и героя", "темата за възможното собствено предателство"; определя езика на тези пиеси, съотносимостта им с езика и усилията на К. Павлов например. Добро интро на критическия текст, ситуиращо книгата в родната съвременна ситуация. Вторият текст "Морал и практика" отново е рецензия - в рубриката "Приписки" на в. "Литературен вестник" (бр. 20, 26.05.1999) за книгата на Цветан Марангозов "Интимна дистанция" (София: ИА "Аб", 1999). Това са десет интервюта на писателя с български журналисти между 1991 и 1998 г. Удобен жанр за встъпление към мисленето на един толкова парадоксален творец - жанр директен и непосредствен като форма. Тук авторът набелязва основните характеристики на това мислене в отношението му (покрай разни лични въпроси) към българските интелектуалци и позицията им в този момент (началото на Прехода), включително и въпроса за българското дисидентство. Й. Ефтимов включва книгата в културния контекст на ставащото, говори дори за знаковата страна на оформлението на книжното тяло, нещо, което ще видим и при други негови анализи, за паратекстовете към изданието, за да обобщи образа на писателя и мислителя - той е вече познатият ни алегорик, ироник (по Рорти), скептик, "той вярва по някакъв начин (главно апофатично - заради самото естество на иронията) в свободния индивид" (с. 22).

Несъмнено най-сериозният (и най-обемният) текст в книгата е третият - "Безразличният" и работата над стила" (публ. във в. "Литературен форум", бр. 14, 28.11.2000; бр. 15, 5.12.2000; бр. 16., 12.12.2000). Критически центриран в романа на Цв. Марангозов "Безразличният", този текстологичен анализ на Й. Ефтимов ползва една теоретична рамка, зададена от Р. Барт (вж. "S/Z" от сборника му на български език "Въображението на знака", София: Народна култура, 1991). До третата част на "Безразличният" и работата над стила" авторът разглежда въпросите защо "прочитът през мрежата на дисидентското замъглява" (с. 26), както и този, защо точно заглавието на романа е "Безразличният" (с. 27-31). В третата част на текста Й. Ефтимов цитира един от критиците и последователите на Р. Барт - Робърт Скоулз, който обяснява 5-те кода (или системи), използвани от Барт при анализа на Балзаковия разказ "Саразин", а именно: 1) проеритичен код или код на действията; 2) херменевтичен код или код на загадките; 3) културните кодове; 4) конотативните кодове; 5) символичното поле. През решетката на тази система протича анализът на романа, по същество структуралистки, и интересното е, че той работи добре. В анализа ще открием (пост)модерния скепсис на автор, който следва протуберансите на мисълта (и идеите) на Цв. Марангозов. Й. Ефтимов поставя тези, които впоследствие оборва, или не (или поне не се съгласява докрай с тях): "Безразличният" е билдунгсроман"; "Безразличният" е роман на идеите"; дали пък "Безразличният" не кореспондира с т.нар. "нов роман"?; или пък с непубликуваната, но написана в началото на 40-те години повест на Вутимски "Очите, които плачат"? Или е дисидентски, в смисъл че "това е роман на разочарованието"? (с. 40). Авторът не пропуска да приложи и "решетката" на трите издания на "Безразличният", с което проблематизира "различните отношения при издаването, т.е. "рецептивния хоризонт на романа" (с. 73). Сравненията между различните издания са на база оформление, текстови различия, промяна на културните кодове. Ето финалното изречение на този много добър анализ: "Без да е експериментален, "Безразличният” е необичаен роман. В този смисъл е едно изключение за епохата, рядко растение в пустата на 50-те години в българската литература" (с. 84).

Следващият - по съдържанието, в което загадъчно са пропуснати страниците - текст е "Опроверганата добродетел". На с. 85 обаче текстът е назован "Безкрайните парадокси на диалектическия ум". Като отчетем този факт на разминаване в заглавията, а едното от тях е и заглавие на книгата, другото е наред - заглавията от "Съдържание" следват тези, изброени в "Библиография" в края на книгата. В този текст Й. Ефтимов визира книгата "Дневник без календар" (София: ИА "Аб", 2002). И нейната рецепция авторът поставя в контекста на останалите до този момент издания на писателя в България (и тя остава "незабелязана"; "И книгата остана непрочетена, защото авторът й дори не се постара да я разпространи.", с. 86). Отбелязана е стилистиката на поета, родствената връзка на тази книга с поезията на К. Павлов, акцент е поставен върху философския парадоксализъм на тази последна стихосбирка.

В критическия текст "Вивисекциите на младия Марангозов" (публикуван във в. "Литературен вестник", бр. 30, 27.09.2006) предмет на анализ е книгата на Цв. Марангозов "Музеят (Драматургия 1961-1964)" (София: ИА "Аб", 2005), която съдържа пет радиопиеси и сценарий за ТВ филм, писани веднага след емиграцията на автора в Западна (тогава) Германия. Текстовете в сборника "Музеят" "са написани от Марангозов преди четири десетилетия на немски и са преведени от самия него в наши дни" (с. 95). Тази книга разкрива "колко бързо Марангозов разширява терена на своята критическа вивисекция от социалистическото общество на лъжата към нерешителността и слабоволието, към неудържането на живота в истината на човека изобщо" (с. 94). Отново широка критическа бленда, която включва освен културен контекст на текстовете му за сцена, така и съизмеримост с други артефакти, имена и традиции (Ибсен). "Книга, която не е само свидетелство, но и предизвикателство със задна дата към българския театър" (с. 101).

Връзката от предишния текст и следващия "Как 1947-а бе пренесена в 1956-а: "Бунтът на покорните" на Цветан Марангозов" (публ. в сб. "1956", София: НБУ, 2007) е именно пиесата "Бунтът на непокорните" (публ. в сб. "Музеят"). Първоначално писана като радиопиеса, през 1963 г. тя е филмирана (във формата, който доскоро тук наричахме радиотеатър) и излъчена по канал ZDF. Подробно анализът тук следва нишката "Сюжетът" - "Дисидентски жестове" - "Анализатор на двуличието" - "Сцената с картината" - "Кодът", като отново е посочена връзката му с Ибсеновата традиция, с екцистенциализма, разкрит е неговият тотален реализъм, който лесно може да бъде сбъркан с цинизма. Потърсена е логично и историчността с полагането на този (и на други негови пиеси - "Трилогия на лъжата") шедьовър на "иронията" в контекста на Унгарските събития от 1956 г. И - да не забравяме - тези текстове са писани от автор на 28-31 години, млад интелектуалец, избягал току-що от Източния блок, "очевидец на невероятното" (с. 108).

Финалният текст на книгата е "Завещание без наследници" (публ. във в. "Литературен вестник", бр. 12, 2.04.2008) - рецензия за книгата на Цв. Марангозов "Градината на епилога. Обратен наклон" (София: ИА "Аб", 2008), състояща се от една поема и едно есе. Поемата е достатъчно автобиографична, изпълнена с характерната за Марангозов апоретичност и често експлоатиран оксиморон; тя е "равносметка, в която разчистването на сметките е отложено, за да възтържествува примирието с природата", докато есето "Обратен наклон" "е мъчението от несвършването на едно време, от което ни дели половин век" (с. 131). И това не е всичко, разбира се. Отново силен социален и културен контекст, стремеж за проникване в етиката и философията на времето и автора. За тази книга на Цветан Марангозов Й. Ефтимов пише, че е "радикалното завещание без наследници" (с. 134).

Дано това не е така. Иначе писането върху Цветан Марангозов предстои.

 


Йордан Ефтимов. Опроверганата добродетел. Опити върху Цветан Марангозов. София: Изд. ателие "Аб", 2008.

 

 

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2012, № 1 (146)