БЕЗДОМЕН, БЕЗГРИЖЕН, БЕЗЖИЗНЕН

Владимир Шумелов

web

На Р. Чандлър и Р. Уотърс

Тялото се преобръща три пъти в каданс и влиза отвесно във водата. Звукът е кратък и тъп, дори плясък не се чува.

След два дни вълните го изхвърлят на плажа край Фриско. Гол, син, хоризонтален и надут. Ритнеш ли го - кракът ти потъва. В устата му - миди и пясък. На мястото на едното око - дупка.

Първа го вижда гаджето на Джон Атанасов, което в тоя ранен час пъшка върху него, а пясъкът под тялото му хрипти. Пъшкането преминава в стенание, Грета обелва очи и се просва до Джон, който изригва като вулкан върху корема си.

Вълните поклащат тялото на няколко метра от двамата, докато Грета играе номерата "оргазъм" и "О, мили..."

- Гадняр, виж го как гледа - сочи Грета трупа.

Джон поглежда, изтрива набързо смазката и скача.

- Трябва да се омитаме.

- Чакай, не е редовно. Виж го... - Трупът е на гол мъж, но не в ерекция. Грета не откъсва очи от него.

- Скапан плаж - казва Джон.

- Баба ти е скапана. Прибирай си топкитке и да изчезваме.

Джон, млад имигрант от България, е стреснат:

- Ами трупът?

- Ами твоят? - Грета го дърпа за ръката, а той нахлузва джинсите в движение.

Три дни по-късно Джон мие съдове в кухнята на мотела "Барбароса" по артерията за Ел Ей. Мотелът е собственост на немски американец, но името му не прави кой знае какво впечатление на пътуващите по Западното крайбрежие. Джон е най-малкото нацист, пацифист или педераст, може би малко социалист, но не по убеждение. С Хайнц се разбират, защото бачка като луд. Грета е дъщеря на Адолф - брат на Хайнц, така че кръгът се затваря. Ще се женят, естествено. Преди това Джон ще стане протестант. Грета обаче е с тъмни коси, зад които проблясва нещо еврейско, и Джон е разколебан. Не е антисемит, а за ционизма дума не може да обели. Знае, че за да получи гражданство, трябва да се натурализира, па макар и с поамериканчени немски евреи с корен от Полша. Впрочем в "Барбароса" не задават много въпроси. Както по цялото Крайбрежие.

* * *

Ченгето му изстрелва "правата", от които разбира единствено, че трябва да мълчи. После го отвеждат "на разпознаване".

- Това е трупът. Виждам го за втори път и не го познавам. - И им разказва за неделните разходки с Грета по пустия плаж. Ченгетата са едри и тъпи - като повечето ченгета по света. Не обичат да казват "Сбогом" и мислят с лицевите си мускули.

От редуцираните реплики Джон разбира, че преди него са преслушали Грета. Тя не е толкова тъпа, колкото изглежда, въпреки че може да поддържа пет октави без прекъсване в продължение на час.

- Не трябва да напускаш района на Ел Ей до второ нареждане.

- Йес, сър - Джон се мъчи да отговаря без интонация. Не му пука, но е нервен.

* * *

Когато се прибира, Хайнц мълчи като тирбушон. Разменя няколко приказки на немски с двама приятели и затваря.

- Не им се връзвай - казва Хайнц. - Тукашните ченгета обичат да им се връзват.

- Няма - обещава Джон и отива да изчука Грета. Грета е жизнерадостна като мумията на Тутанкамон. Мърда и свършва с "О, мили...", но Джон е наясно. И натясно. Помежду им е трупът.

* * *

Просто е намерил труп. Преди това е духнал от червена България през Канада и иска да остане тук. Той си знае, колко му е струвало. Това, че няма да мие вечно чинии в скапан мотел, му е по-ясно от огромните звезди по вечерното калифорнийско небе. Яд го е, че се държи като ретрогерой на Чандлър, и това май е вторият американец, който е чел (като изключим Хамет). Шибани драскачи... Иска му се да бъде сам и да слуша "Пинк Флойд" ("С’кузи дове ил бар/ Се пара колло пю айне тое-бар/ Сил ву пле у е льо бар/ Джон, къде е шибаният бар?")...

* * *

Призовките продължават, защото им е подръка. Джон е дисциплиниран като комсомолец и ходи. От това страда обслужването на мотела. Неизвестно защо викат само него, а забравят Грета. Хайнц го гледа накриво. Засега. Отразява му се и на секса. Джон е скапан, речникът му е малко по-богат от тоя на шимпанзе, за да им обясни.

Не е бихевиорист, Грета и Хайнц не са чували тоя -изъм, но са точно такива.

В събота напуска полицейския участък с метален вкус в устата. Изплюва кръвта върху тротоара и поглежда луната - едра като реклама на "Пан Ам", изгряла във внезапно спусналия се калифорнийски мрак. След това влиза в първия бар. Казва се "Бют" и прилича на огромна конюшня с отъпкано и осветено място за езда. Докато си поръчва "Бъдуайзър", прехвърля дъвката от едната буза към другата и мярка с нарочно пренебрежение тълпата. Шумно е като на стадион "Янки". Поръчва си пица. В това време на масата му сяда ченге - огромно и важно. И то пие бира.

- К’во си ме зяпнал? - озъбва се ченгето. - Не се ли вижда?

- Да - отвръща Джон, но не иронично, докато кръволокът държи бутилката. А и черният аргумент, калибър 38, който стърчи изпод сакото му, го прави още по-нервен и внимателен. Още повече че е събота, а Джон е напуснал участъка преди половин час. Пие си "Бъдуайзера" и слуша. Сякаш "Джъмбо" излита от летище "Кенеди"... Боже, "Кенеди"... Но това е преди Христа. А днес чука американка, за която ще се жени, и чака тъпия резултат от следствието ("Хей, ти! Недей помага чрез Стената/ да пъхнат зад решетки светлината./ Недей да се предаваш без борба.")

Някои пият бира с джинджифил; в тоя ранен вечерен час са кротки като даначета в кланица. Банда пубери лочат сарсапарила; не им пука от нищо и за нищо, въпреки че любимата им музика отсъства. Други обръщат съмнителен "чай" и се гледат влюбено. Ченгето пие бира без мезе и гледа сериозно. Джон наблюдава нещо над рамото му. Мръсница...

Грета оставя червилото си върху бузата на грингото-ченге и показва език на Джон. Ченгето се разсмива олигофренски и я плясва отзад. Въпреки двата "Бъдуайзера", мисълта на Джон е бърза като раздразнен кротал: не му се ще второто му любимо четиво да бъде Наказателния кодекс, нито иска да го учи наизуст. Мрази хърбавите, шошоните, трезвениците, бедняците, умниците, данъчните, непокрити чекове, захар в кафето, твърди кресла и тесни бюра, пристанищни кръчми и тъпи слаботелесни горили, измрели свидетели, татуирани танцьорки и филипинци в събота вечер, изрусени хихикащи брюнетки в разбъркани хотелски кревати, жизнени непукисти, леви крошета-тесли, ритници в бъбреците, уханието на крастави жаби след запой, зли кучета и приятни сицилианци... Обича всичко друго: големи патлаци, папи, дебели като досиета портфейли, неозъбени мълчаливи и дългоноги блондинки и мивки за драйфане по ъглите на хотелски стаи...

* * *

Прибират го в ареста. Пак му четат "правата" и му дават служебен адвокат. Адвокатът - залязваща 35-годишна феминистка, го посещава и му казва, че няма страшно и ще излезе, ако плати 200 долара и подпише декларация. Иначе може да го изритат от Щатите. Чувства се порториканец. Знае, че могат, но не толкова баламски. Поне да беше претрепал ченге, за да си го запише в дневника.

На сутринта цъфва Грета и си го прибира. Хайнц го гледа на кръв.

- Това ти е за последно, а другата неделя - в църквата.

Сега Джон не мрази толкова ченгетата.

* * *

В събота привечер лежи на брега на океана. Мисли за родителите си и мисълта му е ясна, опитва се да подреди доминото на спомените, но не се получава. Шарада. Спрял е форда на 100 м от брега. Зяпа носталгично изчезващото зад хоризонта слънце. Дошъл е да остане, и толкова. Това, което е видял, не му дава спокойствие. Дойде, побачка, Guten Aben, дори утре ще се натурализира. Иска да мисли за онова петънце на Балканите, но вълните изтриват мислите му като фигури по пясъка. Единственото, което съзира ясно, е краят. Там, където слънцето залязва. И своя програмиран финал. Бяга на запад при залез слънце, за да види по-добре Венера, но напразно. Върви още един филм...

... Отгоре ръми, мрачно. Спускаме се покрай пряспа сняг към Бъбрека. Изумлението и възторгът ни е отстъпил място на умората, но ние вече свикваме и вдишваме с удоволствие разредения въздух. Водачът не може да ни задържи. Снимаме се на фона на Бъбрека. Спираме при Второто езеро, разделено на две почти независими половини. Красиво е, но мрачното небе попива във водата и не ти позволява да определиш дълбочината й. Огромен кръгъл камък бележи мястото на Дъновистката чешма. Водата е студена, твърда и чиста като кристал, "най-студената в България", според водача ни. Опитваме се да побутнем скалата с полукръгла форма, за която твърдят, че само Учителя можел да помръдне. Над чучура има надпис: "Братя и сестри, приятели и странници, учители и ученици, слуги и господари, вий служители на живота, отворете сърцата си за Доброто и бъдете като този извор!"... Спускаме се до хижата и там пием чай. Прислугва един стар дъновист с черна брада, който мълчи, въпреки че се опитваме да го заговорим. Той върши черната работа през сезона, а после прави щуротии: пред новогодишната нощ се "изгубил" - опитал се да издържи на виелиците и студа под една скала; едва го спасили, не се обаждал, въпреки че чувал виковете на спасителната команда... До хвойните около Първото езеро ни огря слънцето. Пощуряхме, аз се съблякох и нагазих във водата. Беше ледена, но се виждаше каменистото дъно на десетина метра надолу, където се мяркаха сенките на пъстърви. Заплувах...

Тогава се разнася музика и Джон тананика: "Мъжът облечен в черно, яхнал бял кон,/ безполезен живот по безкраен наклон./ Зачервени очи и сълзите текат,/ докато избледнява в залеза мъжът"...

* * *

... така изчезна имигрантът Джон Атанасов. Когато отидох в Ел Ей, първата ми работа беше да завъртя една шайба. Завъртях. Въртях като откачен, защото бях съвсем сам. Никога телефонен секретар не ми беше казвал "Ъхъ..."

- О’кей - отговорих му и се отправих към залеза.

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.10.2011, № 10 (143)

Други публикации:
Ах, Мария и приятели (София), бр. 2 (VII), 1995.
Литературен глас (Ст. Загора), бр. 8, 25.04.-08.05.1996.
Владимир Шумелов. Между Бекет и Аз. В. Търново: ПАН-ВТ, 1998; В. Търново: Фабер, 2003.
Владимир Шумелов. И така нататък. В. Търново: Фабер, 2007.