ГРАМАТИКА НА НЕВИДИМОТО РЕАЛНО

Виктория Благоева

web

Студът разширяваше вените на непродуманото. Нещо повече - правеше всичко да онемее. Когато пишеше, се състезаваше с невидим. Първо го изчакваше той да гарантира анонимността си. Нали беше невидим! Негови права бяха да не подсмърча и да спазва етикецията с прехапан чужд език. Да, той не говореше на чужд език. Когато мислеше за него в трето лице единствено число, се плакнеше в банята и видимо съпричастничеше на невидимото трето лице в огледалото. Стори му се, че самобръсначката поряза звук, който долови с предпоследни усилия, измъкнати от несесера. Когато ставаше дума за принадлежности, винаги се питаше кому се пада третото лице в единствено число и имаше навика да си го измисля, за да не се чувства сам. Дори се снабди отнякъде с наглостта да се пита какво прави, докато отсъстваше желанието му за работа, подушена под душа. Обичаше да стои дълго в банята, в която беше инвестирал всичко от вътрешния си живот - емоции, вълнения, тревоги, радости и прочие. Изглежда, скуката тук беше третолична и единствена в числеността, обнадеждена с бегло хвърлен поглед в огледалото, сякаш “изглежда” беше езиково правило, потвърждаващо нещо, между другото конкретно, на простора за самонаблюдения, внимателно и изрядно изказани на диалект. Само той, отнет от скуката в трето лице..., знаеше, че огледалото в банята може да говори също на диалект и в 3 л. ед. ч. В такива моменти се отнемаше бавно от себе си, нагазил до гуша в диалектологията, и не забелязваше, че част от егоизма му виси с порцията на местоимение в парче огледало. Дори му доставяше удоволствие да се заглежда, претърсвайки възможностите на граматика да наследява себе си. И без друго никога не се е чувствал сам. Само леко отдръпнат от патентованите достойнства за трето лице. Беше решил да свърши дотук с анонимностите, когато се отдалечи от себе си и огледалото. Приготвен да тръгне, полицията го свари, нахлувайки в апартамента.

Явно търсеха нещо конкретно. Не му се искаше да влизат в банята. Но нима е възможно да се забрави то там. Това беше третият обиск за тази седмица. Ако не забрави в третосъщната тишина, която винаги излизаше сръчно адаптирана само в единствено число, нещо по-изобличаващо от самобръсначка, ще се отърве от одеколона на комисаря, който се възползва от съмнителното право на водещ авантюрата в гарсониерата му.

След като цял ден тършуваха из вещите, привечер намериха самобръсначката му. Едно ченге се превзе мъжки в огледалото и постави кобура си на място. Оставиха го сам, а вчерашното намерение да се самоубие в тоз час компрометира спешно самочувствието му с третолична упойка. Застави се да се надява на ръба на перваза на прозореца. Един гълъб измарширува отегчението му по свойствен маниер, но той видя друго под приземяващата се подплата на сгъстена нощ между краката на невидим езичник. Каза си, че ще остане още малко сам, а нещо невидимо се преструваше с шум от пристягане на епилептична готовност към решението, с което беше позволено да се направи обиск и у съседите. Дори нямаше значение, че съседите отдавна не живеят, защото бяха убити миналата пролет, когато нашествието... Зеленината в парка очевидно благоприятстваше разходки на съмнителни типове.

Господин Карастоянков отглеждаше ябълково дърво в двора на къщата. Бяха смъкнали вината от плещите му, въпреки че все още люта червенина го засрамваше пред обесването на вечерта. Още не знаеше какво ще прави с безсъниците си.

Седеше необезпокояван. Но всеки, който се разхождаше по улицата, можеше да го види през плета. “Той” или по-точно “той самият” беше собственоръчно изобретение на хубавата топла вечер, която се беше настанила съвсем ненадейно в очакване на телефонно обаждане от гнездото на дървото. Прекарваше времето си самоцелно като водещ. Всички, които в този момент се разхождаха по улицата, биха могли да повярват, че ръководи този начеващ тъмното час. Сякаш беше спрял уличното движение с охолството на самочувствието си да се намира на разположение в сърцето на кръстопътя (мястото беше на ъгъла на две пресечени улици). Оттук можеше да се съревновава с невидимия кой по-бързо ще изиграе лош номер на лалето.

Лалето беше нещо като микрофон в градината, а поляната зад къщата говореше езика на мечтата. Засега най-важното беше да има изказване. Нямаше значение дали той или невидимият ще бъдат на мястото за изпъчения смисъл привечер. И двамата трябваше да изглеждат заети, въпреки че никой от минаващите край плета не разбираше какво правят. Навярно той беше заразен от невидимия и никой не проумяваше какво може да се случи там, където пропорциите на тялото му оповестяваха съмнението като на окачалка във филм за реплики, набрани оттук-оттам съвсем антисептично, без спор, да доказват с повествуващо благоприличие приликата между двама - един третоличен, а друг измислен в единствено число, за да усъвършенства самотата на първия. Трябва да е било заради първия, когато са никнали съмненията и измамите по адрес на невидимото. Къде живее невидимото ли? Безспорно неговият собственик има предположение. И той очакваше да го потърсят. Вече не разбираше себе си. Не знаеше като за какъв човек да говори в първо егоистично лице и някаква симпатия привнасяше ценза за нещо, което на всяка цена трябваше да съществува. Не разбираше какво би могло да бъде по-важно от неговото трето лице в анфас, докато той загърбваше спомените си. Освен това имаше и нещо друго, изостанало по процедура на гарсониерното от етажа за стъклописи. Докато беше горе, на балкона, можеше да мисли в стъклопис. Толкова подреден беше смахнатият му живот. Но вече мина време, откакто беше горе, и никой не обърна внимание на самобръсначката му, а прозорецът съперничеше по достоверност на неговия малко скътан живот, вече без условности и под акомпанимента на огледало.

Трябваше да признае, че има добре улегнал нрав точно сега, когато беше изложен на погледите на минувачите. Беше разположен в удобната отсянка, която хвърляше замислеността му. Нима не може да няма спомени сега под одеялото на мекушавото небе! Колко време ще му разрешат да стои тук? Вечността е неизчерпаема дори с черпак за супа. Какъв ти спомен, когато имаше супа в кастрона на дневното си желание да бъде, няма значение дали горе, или долу; всичко е възможно, когато видимостта е добра. И е добре да си наясно със себе си в такива моменти с изначален и финален финес, с този инат за оформена в завършеността си на дарение собственост - малко живот преди свечеряване. Не беше сигурен как се изчислява неговото живуркане. Дори не се лъжеше, че не е невидим, защото другите го забелязваха през плета. Но беше интересно да си мислиш невидимото по граматични правила. Вече не се съмняваше в себе си и продължаваше да предизвиква погледи иззад храстите. Освен това можеше да погледне от другаде, там, откъдето е малко вероятно да пласира едно-две мнения. Ако ще иска мнение от хората, безспорно се нуждае и да се самонаблюдава. Но другите не са тези, които ще се упътват в неговия свят. Признаваше си, че има свят. Сякаш беше строил къща там. И навярно е поставил някой и друг пътен знак за хората, да се упътят по коридора. Но в действителност никой не проявяваше интерес, по-задълбочен от няколко крачки разстояние. Всичко изглеждаше безсмислено от гледната точка за видения. И той не съзнаваше, че под видение хората разбират не това, което са видели, а онова, което им се е сторило, че виждат. Искаше да бъде сигурен в себе си. Навярно затова обърна внимание на значението, което не се подразбираше от обсега на видението (току-що го получи по пощенска картичка, но изобщо не разбираше как се появи), а от патентования словник за един подръчен живот в гарсониера, в която пространството не достига, а времето изостава.

Тази вечер, още преди вечерята, беше изкупителната жертва на цената на захвърлените като отпадъци погледи зад оградата на смислеността. Наистина ли градината в ремарки трябваше да има екзистенциален акцент? Винаги си е мислел, че цигарите, които пуши, също имат акцент на последната сричка от дъха му, колкото да остане същността от фаса. Въобще всеки негов жест притежава акцент, когато въобще не се налагаше да има някой наблизо и да изговаря отстрани попълнен формуляр за размисъл. Само той и никой друг знае какво е написано там. Но той не го прочете, когато...

Няма да издава чужди тайни. Третоличното местоимение още го измъчваше с атаката върху самочувствието. Можеше да остане самонадеян у себе си. Притесняваше се само за формуляра, чийто екземпляр беше уникален. Нещо като душа в информационния контекст на авторитета под уличната лампа. Ето, запалиха и уличните лампи - тези популяризатори на улицата с ръстове за самочувствието му. Вече не беше сигурен дали седи на стол, защото положението на тялото му изтъкваше горделивост. Беше снесъл като кокошка самочувствието си и самостоятелно беше разрешил проблема с постановката на горделивостта. Освен това той имаше план, който възнамеряваше да начертае на площадката пред къщата. Да, със сигурност никога не е седял. Само е клечал в задухата на душевността. Вечерта също имаше душа, но някой беше извадил електрическата крушка на уличната лампа.

- Крадец! - си каза той, но никой не повярва на вероятността вечерта да е мека и удобна по фибрите на тялото, което усещаше като взето под наем.

Правеше сметка да го е изплатил до полунощ. Но защо всички се заглеждат в него и той трябва да се преструва на отседнал в тъмното, колкото да спазва благоприличие, когато не искаше да прави боклук за сметка на сантиментализма. Вечерите винаги дрънкат мелодраматично в портмонетата на минувачите. Но къде отиват те? Нямаше да ги последва. Беше изтърван небрежно от равносметката на здрача, а на балкона на икономиста се разкриваше прекрасната гледка на счетоводно звездно небе.

Хубаво беше, че взе душ, преди да импровизира по гънките на вечерта. Сега е по-сигурен в себе си. Но ако не беше взел душ? Душата глождеше в обувката му. Беше с нови чорапи и нови обувки. И сякаш въобще не стъпваше по тревата. Походката му докосваше девствена струна.

Беше Великден. Нощта на 12 срещу 13 април. По улицата на малкото градче беше оживено. Без да се страхува за репутацията си, потърси маршрут за своето настроение. Можеше да отиде в бирарията или да играе шах на пейка в парка. Където и да отидеше, беше непомирисван - в смисъл на останка от недоволството, с което паразитираше сред хората. Сякаш имаше въшки. Щеше да се върне сутринта вкъщи и да съблече позата на самотник. В тихата стая беше обучен и алтернативен последовател на лунната светлина. Тук винаги се е завръщал малко лунатик, без да размишлява много, но стъпките му бяха аналитични и чевръсто отъпкали тежката неприязън, която го бе лишила от общество.

Обществото беше маркер преди позицията на кавичка. И той си мислеше за своенравния рефрен на песен, която поскъпна в утрото, точно в секундарника.

Сутрин обикновено не слушаше радио. Справяше се и без помагала в живота. Да, походката! След нощта на 12 срещу 13 април сякаш беше с нова походка. Струваше му се, че живее в походен жанр. Тъкмо прозата е място за разходка. Днес нямаше да чете. Вече знаеше всичко за себе си. Журналистите го изписаха в пресата. Те организираха неговия живот и сега е приготвен да съзаклятничи в него. И после - недоверието в героичната “поквара” на материята. Съзнаваше, че в живота му има повече материя отколкото трябва. Трябваше ли да съвместява резултативността от вещите с разсеяното настроение в почивния апарат на седмицата?

Винаги се е чувствал неудобно в съботите и неделите. Навярно и Христос е бил неудобен себестойник през почивните дни. Той, който не е анулирал свежестта на делника в петък следобед. Но докъде стигна в прозата за разходката преди занаятчийския диалект на безделието. Беше му отредена съдба на безделник. Съвсем безкористно, на половин очевиден ден в белязаната залъгалка живот. Справяше се поетично по еталона за комфорт и месия. Защото винаги е уютно да спазаряваш дух на човек.

Беше предвидлив в сметката за собственото си отчуждение. Където и да отидеше, беше навсякъде ненавиждан. Хората го мразеха до краен предел. Всеки път, когато го видеха, притваряха антисептично очи. Беше непонятен и поради тази причина мразен. Проститутките от квартала се опитваха да пишат книги и той трябваше на всяка цена (цените определяха те) да бъде изобличен. Странно защо същите служителки се интересуваха от езикознание. Още по-странно беше защо темите на книгите трябваха да оповестят тяхната репутация пред обществото. Една от тях даваше уроци по маникюр, което оправдаваше лаченото й криволичене посред бял тестен ден със запазени права върху нескромно величие. Величието е това, в което се побираш цял и тъгуваш. И той винаги се връщаше към себе си в стаята.

Вече бе достигнал върховния миг на покълнало доверие сред отпадъци от битийността на неговото гладно несъвършенство. Но нямаше да приготвя закуска. Храната му беше омръзнала, също нравствеността, толерантността, доброто. Попита се какво му се иска в този момент. Губеше желание за нещо съществено. Разумът го притискаше спонтанно към леглото и очите му увяхваха върху възглавницата. Не беше предвидил и депримирания тон на хладилника, в който отглеждаше сърцевината си. Колко глупаво, че той разполага с такава! Но ако наистина има, трябва да я държи тъкмо в хладилника. Искаше да използва израза “задържана под арест”, но нещо му попречи да въздъхне и той намери гостоприемство за себе си в предварително уговорената за срещи в дневника уста. Никога няма да повярва в случването на езика, защото за него той е само декорация.

Толерантният тоалет на проститутка без номер в изкуството на уличността, където се задъхва говорещият народ... Между другото, знаеше, че проститутките добре си живеят. Но нямаше намерение да им ходи на посещение, да минава през разваления дъх на врати, зад които да намери някоя от онези организаторки на майчински свети намерения. Той отдавна се отказа от потомство. Освен това нямаше пари за уроци по маникюр.

Започна да обмисля убийството още преди обяд. Най-напред трябваше да се намери жертва. Не, той не търсеше враг. Убийството на една проститутка е скучно. Тя е толкова щастлива да се изявява, че му се прищя да отиде до тоалетната, но не беше ял и пил от няколко дена, и това именно деквалифицира процеса на усамотението. Търсеше достойна жертва за убийство. Освен това убийството трябваше да бъде извършено по особено жесток начин, не толкова мъчителен, колкото унизяващ самотата и достойнството в самотата. В този момент се почувствува унизен, че е мислел за морала на една майка преди печеното с лош езиковедски дъх. Усещаше сензацията предварително. Но не се лишаваше от предпазливостта да скромничи. Започна да съзнава, че вечеря въобще няма да има. Чиновническата лампа на масата се залъгваше на дневна перспектива и бъдещето му беше на балкона, от който се възползва интимно в нощта на 12 срещу 13 април. Дори нещо повече. Оттук му потръгна майсторски в предпечатната подготовка за някакво нещастие.

Но той не беше нещастен. Защо ли му е притрябвало да ограмотява несретата си? Всеки път, когато се завръщаше у дома, носеше багажа, с който се усамотяваше. Беше изритан от обществото и мисълта за този сгъваем ритник допринасяше допълнителна тежест към несесера с принадлежностите. Изведнъж си спомни за третоличната персона от гишето за методи и пресрочен данък върху стойността на огледалото. Беше икономичен в представата за себе си. Дори можеше да види света, спестен в единствено число, когато сядаше или се преместваше на масичката, за да пише. Писмата! Да не забрави адреса за писмата. Слагаше бели листове в пликове за писма и ги адресираше. Получателите получаваха правото да му отговарят. По този начин се репресираше с повече от едно третолично местоимение на път и по правилото на адреса. Да! Адресът! Адресът беше формула за съществуването на местоимения в падеж. Освен това винаги можеше да се намери местоименна форма на място за адрес. И някой (навярно пак той) поставяше абревиатурите на персоналии във формулата. Тук, на кръстопътя, който отреждаше обедната почивка на медитацията, той си намираше адреси или по-точно места за размисъл.

Още не знаеше къде живее жертвата, когато се сети за онзи сгъваем ритник, с който го изпратиха от колектива. Вярваше, че обществото е превзето от правозащитниците на морала. Никога нямаше да се примири обаче с ниските цени на уроците по нравоучение. Научи от сигурен източник, че някой изкупува инвалидни колички за феновете на уханните вечери под устойчиви мисли пред настолни лампи. Винаги си е представял, че ще живее край лампа с лаком нюх за изкуство - производство с качеството на превод на вечери, които не искаше да забравя. Вече му е омръзнало да спазва наставленията по уличното осветление, за което цял живот искаше да пише книга подир книга.

Жертвата откри по-рано, отколкото предполагаше. Намери адреса й във вестник с обяви за работа. Човекът не беше работодател. Напротив! Той търсеше работа и беше записал телефона си в петъчния брой на ежедневника. Смяташе бързо да го открие. Дори не се попита защо избра тъкмо него. Нещо го правеше щастлив. Дали защото току-що бе получил писмо на адреса на собствената си памет.

Беше се снабдил отнякъде със собственото решение нощта да има жертвоприносително силабическо ударение. Струва ли си да резюмира находчивостта в чест на домашната кариера? Разбира се, че човек, който не се е екипирал с обществена репутация, ще държи свежият лъх през прозореца да римува квартетната му стойка по пантофи до шкафа с книги. Взе една книга и я разлисти под грамофонната струя на вниманието да не задържа никоя страница актуална в реалността. Трябваше да си признае, че се нуждае от всичките си романи. Поезия не четеше. Беше сигурен, че книгите му разказват винаги едносъщно и насърчително в клопката на съдба със синоним в сградата за сънища. Винаги си е представял, че докато спи, се намира в чужд дом, от който го пъдят в най-неподходящия момент. Поради този вариант на жизнен стандарт вярваше, че е жертва на сънищата си.

И така, постепенно книгите и сънищата се превърнаха в неговия анонимен живот. Можеше да бъде за малко герой от роман или да пазарува чувства в някой сложен сън с изход през широко разногласна врата. Всеки път, когато се събудеше, чуваше врата да се затваря категорично, сякаш нямаше какво повече да му се каже. Толкова стандартни в устава на изобразителността си бяха неговите сънища. След нощта на 12 срещу 13 април тази, същата врата прие разделителна функция в неговия живот. Тя отграничи всичко, което му се привиждаше, че подражава на живот. Защото сънищата се гласят като дами в тоалетната - искаше да си каже, но книгата съществуваше в ръцете му съсредоточено и той забрави да остане на мястото за жертвоприностилена среща с адресиран герой по някакъв сложен командировъчен път в безбрежното. И защото в романите често се пътуваше, той оставаше у дома и отлагаше прочита на някоя и друга книга умишлено.

Тогава, в онзи момент за жертва, той записа адрес в тефтера си и излезе от къщи. Както винаги. Люлякът стоеше на пост. Миризмата го съпроводи по улицата. Мина покрай пейките в парка и съсредоточено долови стъпките на жертва. В интерес на героичната истина нямаше никой наблизо. Но той беше уверен в своята жертва. Бавно и сигурно се придвижи по-нататък. Защото не виждаше нищо съществено в жертвоприносителен смисъл, не знаеше къде точно е. Но беше сигурен в репутацията на желанието си. И наистина се нуждаеше от жертва.

Бяха минали няколко часа, през които тъмнината се оттегли в малката горичка, а стройни и стандартно високомерни лампи разсъмваха алеите с насадени цинии, фуксии и лалета. Мъжът, който не очакваше, приближи с дублираща походка сянката му. Появата му звучеше като маршируване. Седна на една от пейките и извади тефтерче, но без да записва нищо, прочете собствената си мисъл. В такива моменти се предприемаше съмнителния жанр на нощта. Нямаше значение, че нищо не се случи. Не посмя да се приближи. Дори не опита. А имаше шанс. Беше на една крачка разстояние. Трябваха му няколко сантиметра, за да съюзи илюзията с реалността на нощта. Но той се отказа в мига на изчерпателната логика да вижда сянката си. И нищо повече нямаше... преди редовната смяна на разсъмващото слънце.

Върна се у дома. Странно защо имаше тефтер в джоба. Дори не беше се опитал да ограби мисълта на една жертва.

Мисловността е жертвен акт на нозете. Ако искате да демонстрирате плътта на тялото, не ходете на разходка. Покоят е усещането за терминологичен процес. Всички вещи и предмети, дори принадлежностите ви са онези думи, които изтъкват и класифицират духовността в повея на класическия вятър. Винаги се е опитвал да извлече и отгледа духа на вятъра в своя дом. Дори се е кълнял в кълновете му в сутрешната чаша...

На една закачалка висеше експериментален панталон за девствена походка. Не беше сигурен дали е негов. Още дълго ще помни нощта на 12 срещу 13 април досам пълнежа на света по деривацията на лично чувство от подсъзнанието и мъглата, която обслужваше съня му.

През целия си живот е измислял хитрости, за да се добере до вечерта. Най-важните моменти от неговия живот са часовете за чаши. В подножията на чашите зракът е достопочтен. И после една минохвъргачка от гушата на бутилката. От чашите пиеше, а бутилката свидетелстваше реминисцентно. След това задълбаваше в мислите си - тези нарове по обзавеждането на самотата. Най-много от всичко държеше на празните мисли. Толкова са гостоприемни. Могат да те задържат на адреса на третоличното местоимение. Усети, че истината му, само негова, бавно клокочи около убийство и жертвеност. Ако му поискат документите, никога няма да се откаже от себе си. Дори напук на третоличното местоимение, което го дебнеше отвсякъде. И сякаш вече не е ерген на плота на самостоятелността. Алкохолът подсилваше неговия ергенски живот дотолкова, че той започваше да мечтае за третоличното лице на яйце, току-що извадено от хладилника и поставено по спешност в кухненската обител за самостоятелна вечеря.

Някой почука на вратата. Когато отвори, нямаше никой, а яйцето засвидетелства за сетен път вдъхновението на течението, което блъсна стъклото на прозореца в нищото. Посредничеството се състоя в миг разстояние от вратата. Да, дали непохватно той беше колекционер на вечери като тази. По тунелите им самоувереността му се завръщаше и той набелязваше поредната жертва на чаша. Разбира се, че би могъл да жертва някой предмет без значение за филателията на небето. Защото жертвите отиват тъкмо там, а за него е отреден ровът - маркировка на попътните амбиции, когато боклукът на морала популяризира жегата през лятото. Беше сигурен, че когато извърши престъплението, ще живее само през лятото, а другите сезони ще са навестени от перчема на мисълта му в диалог с нравствеността на вятъра или бурята. И ако мисълта му е абсурдна, нека синоптиците да подскажат авангарда на щастието с облачен менингит и друго мнение.

Дали изобщо желанието му да се снабди с жертва беше подготовка за важно решение, което шофираше на заден ход. Беше взел правилната - тази на неговата идентификация, навярно третоличната форма на блудство - процедура из неведение и поведение. Струваше си първо да се докаже. Беше трудно, защото самоувереността му се крепеше единствено на спомени. Улегналото пълнолуние от хода на живота го правеше изключително ревнив към платоничната система за спомнянето, в която участваше без членски внос и сред остатъците от електрически ток. Нима потребителството на електроенергия го доказва на смени до неделя и обратно по калдъръма на повторението до поредната вноска за почивната стая с дръпнати пердета. В офертата за щастие трябваше да има клеймо, удостоверяващо важен инцидент. Обичаше писмата с клейма и възможността да ги отваря, без да ги чете, хармонизираше деятелността на шумолящата хартия в крачка с будността и виденията му. Можеше да наблюдава без прекъсване, без дори да помръдне това действие. Беше твърде възможно светът да е навит на пружина около него и той да играе под опеката на тази машина. Сигурно поради туй обичаше мотористи. Силата на моторите им сгъстяваше у него страдателността и интригантството. Сега, повече от всичко се нуждаеше от интрига. Но нима “реотаните” на жертвотърсачеството се подгряват в светския живот. Още малко смелост и той ще държи жертвата за ревера. Имаше бележка в тефтера, която указваше приложението - капан за възгордяването такова, каквото вирее единствено в книга, написана с героизъм. Беше сигурен, че ако прочете книгите, които имаше, ще научи много неща за себе си и другите, на които засега не доверяваше жертвогостуващата си мисъл. Започваше да си мисли, че е сляп, задето не може да види жертвата си. Ако не я намери, свършено е с него.

Притесняваше се за нещо конкретно и занемарено като диря след пладнуване със захарно петле на клечка. Бдителността от върха на една клечка му се услаждаше, когато се захвана да монтира изобретението си. Беше измислил каталог за настроения, който имаше дневников характер. Всекидневно в него жертваше всичко от себе си. Искаше един ден да живее без усещания за топло и студено, вкусно или горчиво. Дори беше направил план за желанията си. Нещо като механизъм за анотиране на разума. Изобретението щеше да му помогне да открие своята жертва.

Беше приготвил списък с усещанията си. Ако го изхвърли, ще се отърве от една част от себе си. Пъденето на сетивата отместваше логичния център на неговия живот. Никога не е обичал да се усложнява, а чувствителността служеше като допълнение към самостоятелността. Студът например можеше да го улови в мрежата на скреж, която занитва умопостижимостта на човека. Когато си подхванат като мелодия, зимата свири по композиция на скреж, в който е заложена заседателността на куплет от хладилника на някоя стара песен. Да, истината за студа винаги е била на стаж в неговата обител. Нещо като хладилник, който спазарява емоции за бъдещето, когато правеше сметка да живее без усещания и емоции. В този миг на умозаключение кумир може да бъде дори замразен картоф от фризера. Извади хартия за писма и започна усърдно да записва нещо важно.

3 септември 2004 г.

Сънят витае и се готви да нахлуе у мен през прозявките за реабилитиране и регламентиране на третоличното местоимение. Мразя миговете, в които животът се отдръпва и разголва яма, професионална, безразлична по дъното си, с опърлен център в сърцето на стаята ми - картина. Виждам също ядките в купичката и после животът ми засиля. Успях да изям всичките бадеми, докато една круша важничеше и дразнеше наблюдателността ми в джоб на дреха. Ако успея да се освободя от нея! Мога да избера сам конферансие за съня си. Там, сред нещата, винаги съм склонен да простя неаргументираната кандидатура на разума. Вече съм съвсем сигурен, че умът ми не никне сред подробности. Затова трябва да се освободя от всичко, което възпрепятства работата ми върху новата книга. Забравих да спомена, че ще разказва за третолично местоимение. Неговите навици на живот са обкичени с нещата от живота. Затова трябва най-напред да изолирам крушата и бадемите. Той, другият, не бива да вкусва от тях.

4 септември е един гладен ден, който видях да чака пред витрината на магазина за хранителни стоки. Нямах представа още колко дълго ще остане на същото място. Денят е винаги сборник от самовнушения, които изпробват сантименталността на навиците. Не знам колко дълго ще издържа без храна. Изглежда, понеделникът е избягал от дневника ми и чака пред магазина. Колко още ще стои пред свинския бут, с който би могъл да се дотътри обратно в дневника ми през есента. Но нали живеех през зимата. Със сигурност за един дневник няма значение сезонното намаление на човешкия живот. Винаги е време за жертви, убийства и нека свинският бут клечи там. И ако и аз клекна домашно отглеждан пред дневника си.

5 септември 2004 г.

Гладът не тревожи вече самочувствието ми. Когато спрях да усещам глад, усетих, че съм се освободил от себе си. С достойнство съхранявам няколко ореха за черни дни в хладния респект като за епистоларен роман. Трябва да ги имам спестени тези чернилки някъде. Дневник яде живота ми. Но ако аз усетя вкуса му още веднъж, ще знам, че съм живял навътре, в джунглата на стомаха, регистриращ глад за публична седмичност...

Дневникът му без достойнство можеше да бъде систематичен и подходящ за сетивата. Всеки ден образцово той губеше с последователност на уточнена сантименталност нещо ценно. С отстраняването на възприятията му се отхлупи празна тетрадка, чувствителна като тенджера под налягане за нещастия. Нямаше намерение да се оплаква от никого. Но беше разбрал отдавна, че ако изгуби зрението си, никога няма да може да размишлява и остави дневника да пресрочи няколко дневни дози живот. Дните, в които трябваше да загуби зрението си, бяха наистина спестени като черни дни за бели пари. И той беше богат. В такъв особено съзнателен момент самочувствието му подемаше с кран неговото желание да не живее напразно. Тактът, който беше се наложил дори и след мургавите премии отчаяние, глад, глухота, биеше пулса в слепоочията му и очите му играеха живо сред концерт от подробности, спогодяващи малък подарък за заседанието на погледа му.

И наистина! След нощта на 12 срещу 13 април той можеше само да наблюдава, без да чува, помирисва или докосва. Светът се беше превърнал в цветен епизод от сериал, в който той не участваше. Вече никой не го забелязваше. Струваше си да си обърне внимание като на уморен човек, излязъл в отпуска от живота. Беше останало само едно последно сетиво, което никой не толерираше в плана за строеж на човечността, но на което той лично държеше твърде много. Макар да не беше изискано с апломба на художествената литература да се изпразва дневниковия му живот, той държеше смисъла на живота да се допуска в рамката на отворения прозорец. И притвори прозореца, за да не влиза този... важен или уважаван прякор-репортер в значението на лингвистичен анализ на лайфа. Навън беше хубав ден, един от онези, изгубените... Но без да разбере как, прозорецът открехна още малко смисъл и живот. И тогава лека въздушна струя си поигра с разлистен тефтер за размисли.

Сега, когато беше изгубил всичките си сетива освен зрението, беше любопитно да узнае дали все още би могъл да мисли. Ако би могъл, във всяко положение на мисълта си ще се нуждае от жертва.

Понякога третоличното местоимение го освобождава от мисълта за убийство. Местоимението беше негов личен помощник или атрибут. Стоеше като пазач, значка, плакат и рекламираше. Помагаше му в най-трудните моменти. Когато беше отчаян от себе си, го улесняваше, защото го заместваше чрез задължението все още да съществува, докато вижда. Съзнаваше, че възможността да гледа е отговорност, с която се поемат поводите на живота или се бута количка с девствена походка към бебешки изгрев. Но в дните за дневников живот третоличното местоимение боледуваше заради поверителната екзистенция на патерици, изглежда, също отправена от нощта на 12 срещу 13 април към бебешкия памперсов изгрев, за да може той да си представи граматичната форма с протрити ръбове и краища, цялата разядена и свита в костилката на третолична душа.

Беше уверен, че духовността му се съхранява някъде предпазливо. Не беше сигурен къде по-точно да намира подслон, но във всеки от многото възможни случаи за едно оцеляло сетиво предпазливостта е с фантастични пипала, с които нещата се прибират изискано, където трябва - тази добра позитивна форма на живот или по-точно възможност за живот в сухоземни или водни обстоятелства.

Някога бе имал канарче в клетка, също и аквариум с рибки. Често го навестяваше мисълта, че третоличното местоимение високопарно е наследило длъжността заради професионалността му на домашен любимец. В такъв момент стаята му изглеждаше в лично съставителство със съквартирант, навярно също третоличен и единствен сам по себе си. Някакъв свеж целофан я приготовляваше по негово желание.

В досегашната му практика обичайното беше грънчарско изкуство. Птичи гласове моделираха меката глина и повеят се справяше с формите на пролетно дърво. Беше взел заем от живота: шумовете можеха един ден да бъдат негови, ако изплувалият момент от сегашността го задоволеше с антракта между виденията и тяхното приложно обоняние. Разказваше си винаги една и съща приказка, за да залъгва суверенитета на ухото си - този параден вход, през който отзвучаваше настойчивостта му като алчен отворен прозорец.

Можеше да майстори видимото. Дори успяваше да материализира алчността от всякакъв материал в безплътността на зрението. Приказката му безспорно беше направена от шумове, които спестяваха глада му по време на стачката пред отворения прозорец.

Долавяйки несъвършенствата в плиткостта на езика, той наджапваше в царството на глухия цар, при който веднъж пристигнал гост. Гостът обещал да му върне слуха, ако получи като зестра половината царство. Царят не дочул добре, но обещал чевръстата ръка на дъщеря си. Минали няколко мига и той започнал да чува кудкудякане на кокошка. Отишъл при кокошката и откраднал едно яйце от собствеността си. Дал го на госта като възнаграждение и го отпратил по пътя му. Гостът не дочул добре, че той няма дъщеря. Но взел яйцето и по пътя го изял. Тогава и той започнал да чува кудкудякане на кокошка. Вече се бил приближил до дома си, в който се била озовала кокошката на царя. Не знаел какво да я прави. Още повече, че тя все кудкудякала и огласявала откраднатата си собственост. Кокошката имала и други яйца.

И тогава гостът решил да не се прибира вкъщи. Така, озовал се веднъж в плен на царя, останал гост завинаги, забравяйки родния си дом. А когато наследил половината царство, глухият цар изгубил една втора от шумовете, които притежавал. Загадката е на кого принадлежала кокошката, защото нейното кудкудякане се чувало и от двете половини на царството. И освен това яйцата били в зародишите на всички шумове. Оттук нататък е лесно да се завърнеш от приказното царство на един глух цар.

Извади едно яйце от хладилника и го счупи необмислено. Не чу нищо. От нощта на 12 срещу 13 април, когато изяде всички великденски яйца, не чуваше нито звук. Това не означаваше, че вентилаторът му говори на китайски или че супата къкри в кастрола на котлона на испански. Дори да беше езиковед, пак нямаше да разбира от шумове. Нощта на 12 срещу 13 април беше фатална. В нея се удави всичко препоръчано до ухото му. Сякаш беше ходил до кофата за смет, за да изхвърли бутилките си. Ако си разкаже пак приказката за глухия цар, няма да чуе със сигурност нищо. Нима той е глухият цар. Извади тефтера с бележки, за да свидетелства срещу себе си.

Оставаше жалката възможност и необходимост да се довери на обонянието си. Но той вече не усещаше миризми. Един малък пакт на доверие декларираше бдителността на носа му - бояк пазач върху терена за личностното му лице. Винаги е подсмърчал достойно. “Памет” - тази дума го терзаеше неумолимо с нахалството си да присъства в някакво минало време и само настрани да бъде минало. Малката фурна в кухнята винаги е изгаряла атакуваща граматика - топло минало време, добре заредено със спомени от същата марка на думата в лешниковото й някогашно състояние. Имаше достатъчно лешници, за да изважда от тях спомените. И когато ги изпочупи, смяташе вече цялото си минало завинаги изгубено, сякаш глагол от свършен вид се бе разтъгувал да се склони в някакво бъдеще. Но тогава той не е трябвало да пътува, нито да посреща. Миналото очаквано бъдеще може винаги да бъде атакувано от едно връхлитащо бъдеще, самоуверено, че принадлежи на идното поколение. Освен това спомените обикновено са жилищни и без аромат. Тъкмо те са му притрябвали след неутралната отпуска на миризмите. Трябва ли да признае, че в нощта на 12 срещу 13 април изгуби мириса на живота си - корабокрушенец върху плавните вълни на пиратското око на морето.

Какво остана още от сетивата? Навярно третоличното местоимение ще му припомни. Третоличен и библейски единственочислен е бил Исус, разпънат на кръст. Вече бе свикнал да търпи обиди по свой адрес.

Вече нямат значение гладът, глухотата, липсата на обоняние. Спомените са му достатъчни. Освен това са вкусни, шумни и миризливи. Не е лишен от нищо и всичко е в значението на безкрайно ложе, върху което спокойно и сигурно можеше да постави третоличното местоимение. Дори не е сам. Но нима е измислил третоличното местоимение за развлечение. Би подарил цялото си имущество на него. Но не от загриженост или почит. Имаше му доверие. Би могъл да разчита на неговите спомени, на вкуса, слуха и обонянието му.

Очевидно той искаше да назове някого без много церемонии. Дори го кандърдисваше да приеме личностните персонификации на някой друг. Не липсваше професионализъм за предположенията на този... друг. Често се беше питал каква кръв тече във вените на едно местоимение. Много пъти се беше опитвал да го изобрази. Представата му пощеше картона за рисуване. Дали да не извика служителите на Инсект ЕООД. Той, другият, му струваше безкрайни депутации в домашна среда от хлебарки, мравки, плъхове. Как да отгледаш себе си под заплахата на наематели на собствените ти представи? Без да иска, записа отново мисълта си и темата за жертва и убийство пак изскочи на дневен ред. И ако наистина намери жертва, какво ли ще бъде участието на третоличното местоимение в нощта. Несъмнено то трябваше да ползва най-много правата на някоя износена пижама, за да бъде под ръка на господаря си или само на нощта. Вече изпитваше страх, защото нощта бе акционер в сделката - живот. Най-страшното е да не виждаш вече. Може да си позволиш да загубиш слуха и обонянието, но зрението е конферансие, неговото представително, глаголическо достойнство, потвърждавано от микрофони по време или в безвремието на всички церемонии. В ъглите на не всяко, не цялото, не всички и не свой и някой представляваше в света. В ъглите на отшелничеството конферансието на сцената е денонощие. Често го ненавиждаше, когато неистово рекламираше жизнена, пъстроцветна и търговска сметка. Изглежда, той самият беше сключил сделка с някого, надяваше се да не е третоличното местоимение, и сега без желание пазаруваше на дневна светлина, която правеше всичко да изглежда прозрачно и ефикасно посредствено.

Но ако той самият е третоличното местоимение. Тогава какво е правил в нощта на 12 срещу 13 април? Дали е планирал убийство и е търсел подходяща, персонална жертва?

Чувстваше се омаломощен. Животът навън все по-слабо му се явяваше пред прозореца. И тогава усети една недоразвита мъжка ръка да прихлупва погледа му.

Дори нямаше течение в малката стая с врата и прозорец.

Беше същият самонадеян убиец на прозореца, който не възкръсна в нощта на 12 срещу 13 април, когато след опит за самоубийство прозорецът се блъсна в суматохата. И той връхлетя върху третоличната душа на асфалта пред къщата. Тя го очакваше отдавна, което означаваше, че може би е дълго търсената от него жертва. Последният кредит, който взе от живота, беше на цената на няколко филма от видеотеката, без да забрави сметката за телевизора, разбира се. Телевизорът е работил! Следователно... В следващия епизод той е бил в способностите си да съществува. Някакъв чиновник му беше обещал да опрости погледа му, с който беше гледал филми.

Новите наематели на малката стая побързаха да сменят счупеното стъкло на прозореца. В стаята нямаше забравена вещ в трето лице, единствено число. Настаниха се без угризение, защото следствените органи не бяха намерили никакви улики от присъствие на някакво трето лице в единствено число или множествено число, които да бъдат обявени за съучастници.

Май 2004 г.

© Виктория Благоева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2011, № 3 (136)