ЗВЯР

web

Където глината е твърда кост и слънцето
              остава все далеко,
колиба върху тежка пръст -
              и столът дървен на човека.

Отсреща езеро, брадясал бряг като лицето
              на мъжа занемарен,
листата само - мокри кръпки на зимата
              в раздрания гоблен.

Опъва въздухът трептяща жица, до дъно
              реже облака на две,
животно ровне ледните стърнища и ноздрата му
              в скреж замре.

А той, човекът, дирята загубил, пое пред изгрев -
              звяр по тъмно,
заби из пустото поле, живота си
              като яка обърнал.

Дъхът му пуши, миглите затварят решетка
              върху празните очи,
остава стъпка - драска под небето, но драснатото
              вятърът изтри.

Забравил вече откъде дойде, забравил самотата
              как го блъсна,
опъва в шийника деня си и в празното
              ръмжи до късно.

И в среза, дето месецът се чуди да вдига сърпа
              или да умре,
колибата си той надушва и хвърля там
              отекли колене.

А няма биле. Няма ангел с погалването си
              да го пречисти -
все мокро, диво, хоризонт и дим
              от догорели мисли.

И сяда, и мълчи, и гледа към тежконощната
              небесна яма.
Люлее тялото му столът - на таз земя е,
              но го няма.

© Васил Славов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2011, № 8 (141)

Други публикации:
Васил Славов. Американа. София: Труд, 2010.