ТОВА Е ТО

Васил Славов

web

Беше останал сам. Тежко сам. Обади ми се в града на смокините.

- Да се видим.

- Утре тръгвам - казах.

Толкоз. Седем години? Осем години? Повече? Не помня. Имах последната му книга, която бе посветил на баща си, имах портрета на бащата на баща му. Някъде в далекото бях загубил думите с него. Мисля, че бе време. Докато още имаше време...

Чакаше ме на автогарата. Висок, снежно бял.

- Бял си, баща ми, откъде такава белота в Сливен?

- От саксонските родове, дето идват тук след келтите и откъдето тръгва бабиния ти джинс - смее се. - Хубаво е, че дойде.

Хубаво е, че дойдох.

Искаше да ме заведе на мястото, където преди месец бе посрещал слънцето в най-дългото му стоене. Там щяхме да седнем, да се видим. Очите си да видим. Лениво, кайсиево, сливенско топло около нас. Кайсиеви са и думите му, докато следваме пътя към спирката си:

- Ей това, пребоядисаното къще, е старият крайпътен хан, останал още от времето на Добри Желязков, там, до туфите, през двайсетте години идваха сливенските фабриканти, да топнат морни глезени в минералните води - я намали малко, колега - обръща се към таксиджията, - виждаш ли барата отсреща, Тунджа върти език до нея и от небцето й бяха тръгнали брястовете с най-могъщите корони в цяла Южна България, ама ги затриха...

Знаеше историята на всяка фиданка, на всеки ъгъл в родния си град. Беше писал за всичко това, а сега, разбирах, скрит в някакви трънаци, довършваше двата тома от биографията на Петър Дънов, труд, който бе посветил на баща си.

Стигаме го това слънчево и високо. Пред нас се плискат зелените вълни на лозите, заслушват се в небето и притихват с чела в останалата на хвърлей планина, а встрани, силни и сини, са тези камъни, разкъсали снагата на хълмовете, избухнали в наситения си цвят, тропосани с ширитите на полувидими сенки, които като уморени змии очертават могъщите им контури.

Виждам очите на баща си - силни и сини като камъните отсреща. - "Как е семейството, детето, добре... ти, добре, здравето..." - и разбридаме после дребни неща, ситности и думите врабци долитат, кацват, кълват трошица спомен, мисъл и... фъррр... припряно отлитат, запиляват се; нямат значение думите, нали сме тук, сега, на нашата земя, и всичките тези мълчаливи години на невиждането са се превърнали в дим, и той след врабците, нависоко е поел и се е превърнал в едровлакнест облак, който търка пухена дрешка по ръба на Карандила. Но остава далеко, деликатен е, чака ни думата да си кажем.

Имаме капка вино. Сливенско вино. Мъжът пред мен е част от спиралата на пренесената кръв. Не бе мигнал, не бе трепнал пред заплахи и хвалебствия. А че някои са предавали, продавали - кой го е еня? Небесни бразди имаше да се преорават, Млечни пътища да се претакат, сенки високи, с които трябваше да се премерваш. И сред пицикатите на надграчването той бе плюнал с раздразнение - рекъл и отсекъл: "Син съм на баща си! Това е то!" Мисля, че днес оценявам оправданото високомерие, повдигането на погледа от постигнатото със старомодна, безкомпромисна всеотдайност. "Това е то"! Край! И въпреки императивността си "Това е то" е абсолютната лишеност от избор. Защото в спиралата на пренесената кръв не може да има избор. Индивидуалистичният напън, повърхностно благороден, е спартаковство, не спартанство - плебейски порив, а не осмислен щитов код, с който защитаваш не себе си, а този до теб, не себе си, а тези пред и зад теб. И какво ли е свободният избор, ако не единствено осмислено задължение...

Какви ги бръщолевя? Примитивности. Лозите са долу. Лозите винаги побеждават. Победили са и сега, тежкият им сок е разтворил отлетелите години. От неказаното е останал само тихият шепот, напомнящ изтъняващо в далечината припкане.

Денят е започнал да слиза. Поемаме обратно към града, смеем се, играем с думите. Преди автогарата минаваме по каменен мост, до който придремват високи тополи.

- По забравеното днес време този мост се казваше "Дамарския мост" - баща ми се усмихва. - Дамар е някакъв вид карантия. Така че общо взето значи "Моста на карантията". Беше в края на пазара, края на града, ако щеш - надолу по реката бяха воденица връз воденица, орешаци, градини и там убиха вуйчо ми Крум в нощен бой за крадене на вода. Така че обратно на пазара. Продаваха се живи кокошки, мисирки, прасета, кози и какво ли не. Колеха се на Дамарския мост и там се деряха, разпарцалосваха и прочее. И каквото не ставаше за нищо се хвърляше направо в реката. Воня и смрад оттук до Стара Загора... Хъм, приядоха ме се наденички, а на теб?

Дайте ги насам!

Дайте насам и тези улици, които, спомням си, дъхтяха на дюли и ошав, дайте я тази супа валчета и мъхестите праскови, от аромата на които ти се завива свят, дайте го насам и слабичкия продавач, дето казва: "Брате, кажи един от нашите, сливенски стихове...", и антикварката с розовите чорапи, дето тропва с подпетени чехли и отсича според устава на Сливенския гарнизон: "Здравейте, гос'ода!", и Виенската сладкарница с бухналите си парфета и ароматичното кафе, и този гранитен къс, като че ли отчупил се от планината и замрял в центъра на града - град, извезал най-гиздавите гайтани и вдигнал най-многото момчета под знамето със зеления цвят на Игликина поляна, под двете най-скромни и свещени думи, писани на езика ни.

Давайте! Дайте ги насам!

А оправданията на спрелия днес, тук - хвърляйте под Дамарския мост!

Прокапва сумрак... Леко е станало. Денят затваря кутията си, иска да се превърне в отминало. Баща ми ме изпраща с бутилка сливенско вино и книга, която праща на скъп наш приятел.

- Ако можеше да видиш душицата ми, би поискал да ме прегърнеш - казва той вече в тъмното. И изчезва.

Рейсът ръмжи. Пътят ме повлича към някакво дълбоко. На кого оставям баща си? На кого оставяме бащите си? Днес, когато още можем...

Сините камъни са се слели с мастилото, рукнало от небето. Магията на долината изчезва, добива профила на безформен, невзрачен път...

Сега, в далекото, препрочитам последния пасаж от последната му публикувана книга:

"Това е то, Учителю, с малки или с големи букви, ще трябва да си го отвоюваш нужното уединение и да си го изстрадаш сам, и не е невъзможно, ако до дясното ти коляно е седнал да те брани този ведър, широкогърбест исполин - поп Константин - баща ти."

Ще дойда скоро. Съвсем скоро, че забравих да те прегърна, баща ми. И в трепета на раменете ти ще усетя приливите на кръвта ни, и люлеенето на тази силна наша сливенска земя. И не е ли в крехкия ни земен път най-голямата радост мигът, когато, изправен в сенките, можеш да отрежеш: "Син съм на баща си! Това е то!". И не е ли най-топлата надежда, някой ден, децата ни да кажат същото.

© Васил Славов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2011, № 9 (142)