ПЪТ

web

Човек и дрипав куфар, димна вечер;
под стола кучето от път пребито;
стени без цвят, дъхти на дъжд,
от най-високото светкавицата слита.
Чакалнята, прекършено мушкато,
от взирането чак фенерът се превил
и само паяк жертвата разплита,
смъртта коварно в мрежите си скрил.
Полето сякаш себе си загръща,
нахлува мрак, повива планината,
надземена капка в мътното тежи
и тъмното по зъберите чатка.

Вървели дълго, глутница от двама,
замръкнали в загубени следи,
човек и куче в призрачното време
пред крясъка на първите петли.
Довлекли крак до тази сетна спирка,
незнайни, зъб до зъб, на път,
тъй както мъртвите не искат да живеят
и с есента към залеза летят.
Забравили за пътя и закона,
човекът-звяр и кучето-човек,
два тъжни погледа в безлунна вечер
към ада тръгнали от памтивек.

Все заедно по склона на живота
до сенки дрипави и призрачно сами,
под дискоса на някакво светило,
сред танеца на падащи звезди;
в миражите на синьобели сенки,
до див синчец, докоснал силна пръст,
в душите си пренесли лъч от мрака
към скромен храм, издигнал светъл кръст.

И стигнали до края на земята,
погледнали и... нищо, самота
къде да свият изтънелите си стъпки
и кой ли сив пророк да срича ориста.
Над тях небето само ириса втвърдява
и крие шепота си под перде от лед,
запазило замръзналия от човешки думи
бездушно обруган завет.

Последна спирка? Влакът без глава
от тъмния тунел ще изтрещи
или дрезината, поела към небето
ще вдигне двете им изгубени души.
И става той, а то след него крета,
като излишен дъх пристъпили към края;
отсреща хоризонтът вече скърца,
пристегнал с връви релсите към рая.
Смаляват се, стопяват се, изчезват,
живот и пес, тъга и мъж,
ненужни като лъч в мъглата
и като словото изречено веднъж.

Чакалня, пусто, блъска вятър...
Човек и куче в раковината на мрака,
две сенки в ладията на нощта
към бряг, където никой никого не чака.

© Васил Славов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.12.2013, № 12 (169)